Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (35)

Любовта и бракът в нашата народна песен

Нашата народна песен отразява главно живота на народа ни преди Освобождението, преди зараждането на капитализма у нас. Имуществените отношения на базата на частната собственост бяха формирали тогава следните обществени групи:

В известни части на страната турски спахии бяха заместили старите български боляри в техните феодални права. Върху спахийските земи работеше селска рая на изполица. Закрепостяване обаче нямаше. До спахиите стоеше един тънък слой от български чорбаджии, които под прякото покровителство на турската власт ограбваха народа чрез ангарии, закупуване на държавните данъци, чрез лихварство и чрез привилегията — всеки чорбаджия джамбазин да закупува добитък в един определен му район.

В градовете имаше един значителен слой от занаятчии. Основната маса на народа се състоеше от селяните — собственици и изполичари.

Семейството. Още преди Освобождението у нас беше завършен процесът на разпадане старата славянска задруга, остатък от някогашния род. Отделното семейство се беше вече обособило като отделна стопанска единица. В селото, както на много места и до днес, женените синове живееха в бащината си къща до смъртта на баща си, след която си поделяха имота. Понякога тази подялба ставаше, докато бащата е още жив.

Семейството се обособи и като отделна морална единица, макар и в не толкова остра форма. Старите родови и задругарски традиции на взаимопомощ между роднините и между комшиите запазиха значителна част от своята сила. („Свой своего не храни, но тежко му, който го няма.“) Дори индивидуализмът на днешното време не бе успял доскоро напълно да заличи в нашите села и паланки остатъците от тази солидарност: комшулуци, помощ при строеж на къщи, сватбени подаръци за обзавеждане на младоженците, помощи при злополука и пр. Но това бяха само остатъци от старата родова и задругарска общност.

Бракът по общо правило беше условен. Между турското и българското население поради верските различия любов и брак нормално бяха изключени. Между българското население условността на брака се състоеше само в зависимостта му от материалното положение на брачущите се. Чорбаджийството не беше една затворена класа с теории за благородна кръв и съсловна затвореност. Всеки забогатял българин ставаше чорбаджия и можеше да разчита на женитба с жена от чорбаджийско коляно. Съгласието на родителите беше необходимо за сключването на брака. Личното влечение намираше простор само при материално равновесие на брачущите се. Поради факта, че младите другаруваха и преди брака, нашият народ познаваше вече предбрачна индивидуална любов.

Тогавашната стопанска обстановка, от една страна, правеше брака условен, но създаваше и условия, щото тази условност да бъде счупена от личната любов на младите, макар и по изключение. Тези условия бяха: у земеделците — натуралното стопанство, ограничените нужди и потреби, възможността да се живее и с по-малко средства и по-лесно да се намират те; у занаятчиите — възможността на всеки занаятчия да стане башкалия (самостоятелен), да забогатее или поне да се прехранва, защото занаятчийството тогава цъфтеше. В това отношение народната песен ни дава най-различни случаи:

Майката не дава дъщеря си на „кален“ орач:

Тодоро ле черноока,

Тодоре ле гривоока!

Ако мислиш да се жениш,

а ти не земай орача,

че орача весден-денец

на оране, на копане;

а кога си вечер доде —

кален, мокър до колене!

Аз го каня да вечеря,

той се кани да ме би

е с копралята от стряхата,

с теслата от пояса,

с палешника от буджака.

А земи си младо гърче,

че гърчето весден-денец

в чаршията на дюгеня;

вечер доде от дюгеня;

аз го каня на вечеря,

той ме кани да лягаме —

да шегува, да врагува!

Момата сама покорно оставя омъжването си в ръцете на своите родители:

— Защо ти, моме, та китка цвеке?

Дали за тебе, дали за либе?

„О, чужда майко, аз либе немам.“

— А щеш ли, моме, аз да те зема

за моя сина, за Костадина.

У него бахча хубава има,

и цвеке има да ти мирише.

„О, чужда майко, що мене питаш?

Аз баща имам, ти него питай,

аз майка имам, ти нея питай;

дето ме дадат, аз съм готова.“

Момата сама иска да си вземе богат мъж:

„Черньо ле, черна гидийо,

да би Милкана любила

такива и онакива,

овчари и говедари

и врачанските псетари,

и тебе тя би земала.“

Маргита му потихом говори:

— Ей, овчарю, шупливо сирене,

да бих язе такива гледала,

язе би ги пълн обор набрала.

— Ей, Илийо, Илийо, терзийо,

ей, Илийо, ти пълна кесийо,

ти си ми арен, ти си ми прилика; ти си арен,

ти цвеке мило, цвеке мило, цвеке миризливо.

Ергенът прилъгва момата с богатството си:

Първа година приходих,

момата била мънинка;

втора година приходих,

момата дари нямала;

трета година приходих,

момата сама излязна,

та си ми дума продума:

— Тебе ти време минало

като на бивол кирия,

като на стар кон кушия.

„Мар’моме, мар’малка моме,

немой ми гледа времето,

ама ми гледай хамбаря,

хамбаря с бяла пшеница,

казаните с жълти алтъни.“

Слязнало момче загорче,

скарало сиви говеда,

къде ходило, свирило,

всички е моми любило,

излъга Ценка Попова.

— Я хайде, Ценке, я хайде

у наше село да идем.

Да видиш чудо голямо:

Да видиш коне рогати,

да видиш овце червени,

да видиш бели биволи.

Нашата къща два ката,

нашите врати железни.

Момата не се покорява на родителите си:

— Думала ти мама, Цоне,

и па ще ти дума,

Лито да не лъжеш,

че не ще го земеш,

че ми те не дава,

бре, вуйчо ти Павел!

— Я да речеш, мале,

стига ходи вуйчо

до Плевен, до Ловеч

родове да дири.

Аз ще Лито лъжа,

лъжа, ще го зема,

два дни да го вода,

трети ден да умра.

Да ме закопаят

в Илийчова рода,

да ми речат, маме,

Цона Илийца, Найденова снаха.

Протестът на момата срещу търгашеството на своя любовник:

„Откак сме се, тънка Яно, либили,

оттогава добра кяра не чиня.

Дали си ми, тънка Яно, злочета,

или си ми, тънка Яно, проклета?“

— Ако ти съм, първо либе, злочета,

ако от мен добра кяра не чиниш,

ти ми хвани позлатена кочия,

изкарай ме в узунджовска чаршия

и продай ме за дванайсе кесии:

земай пари, добра кяра чини,

да си видиш, първо либе,

и познаеш дали ще те кяровете посрещнат,

или ще ти кесията продума,

или ще те злато, либе, прегърне!

Където момъкът е достатъчно заможен, там се дава превес на личните качества на момата:

Заран щеме рано на път да идеме,

през гора, та в село, мома да годиме.

Но послушай, синко, що ща да ти кажа:

Помни, кога влезнеш у момини двори,

да не гледаш къща дали йе голяма,

най я гледай, синко, дал’ йе пометена;

и не гледай дрехи, ако мома има,

обеци и венци, шити ръкави —

това все не струва ни няколко гроша;

но ти гледай, памет ако она има,

защ’ това е, синко, голямо иманье,

голямо иманье без довършуванье.

С тези качества момата ще помогне на мъжа си да запази богатството си и да го увеличи.

Съгласно общото правило на груповите общества, колкото повече слизаме в стопанските низини на народа, толкова бракът е по-малко условен.

Общественото положение на жената. Семейството у нас беше патриархално с присъщата му полова потиснатост на жената. Мъжът беше стопанският господар, въртокъщникът, домовладиката. Жената бе подчинена на волята му. Чрез възпитанието това подчинение стана природа на жената и тя с примирение и покорство понасяше своята съдба като нещо необходимо за „мира в къщи“. Лишаването на жената от самостоятелност и инициатива в домашния и обществен живот осакати нейната личност, правеше я зависима („плаха гълъбица“) от своя баща и съпруг и в резултат се получаваше неравноценното отнасяне към нея („а бе женска работа“).

Жената у нас обаче беше трудов помощник на мъжа. Това отваряше достатъчно място за другарско отнасяне към нея. И не бяха редки случаите, когато жената със своите способности и ум успяваше да си завоюва равноправие и почит вкъщи. Но това можеха да направят само добре одарените, защото възпитанието и средата не развиваха способностите на всички жени.

Положението на жената минаваше три стадия: 1) като мома при родителите си; 2) като снаха при свекървата и между етървите си и 3) като майка в самостоятелното семейство на съпруга си.

Момата в бащиния си дом. Това беше най-радостната и безгрижна част от живота на жената. Под грижите на баща и майка животът й бе изпълнен със задирки, песни, хора, седейки, мечти:

Мило ли ти е, дружке ле,

за зелен веце, дружке ле,

за росни китки, дружке ле,

за седенките, дружке ле,

за улиците, дружке ле,

за кладенците, дружке ле.

Кандидатите на момата я ухажват:

Обичам, мамо, обичам

комшийче либе да либя,

комшийче либе, роднинче:

изляза, вляза — видя го,

в къщи си седа, слушам го,

като му тропат чехлите,

чехлите йо калдърмите,

менците йо кладенците,

нанизите йо чопразите,

гривните йо копанята.

С каква другарска нежност и внимание искат да спечелят любовта й:

„Сама ли си днес жънала,

малка моме?“

— Сама, сама, саменинка,

Иване ле.

„Да съм знаял днес да

дойда,

малка моме,

ръкойките да ти събирам,

малка моме,

с коня сянка да ти правя,

малка моме,

с кърчак вода да ти нося.“

Снахата в дома на свекъра и свекърва си между етърви. Тук тя бива включена в обръча на непосилния селски труд:

Слънце се снишава да зайде,

свекър Елени говори:

— Снахо Елено, Елено,

сведи си клони зелени,

отвързвай люлка шарена,

задявай мъжко детенце,

па хайде, снахо, у село,

да готвиш топла вечера,

че имаш много аргати;

девет са сърпа на нива

и девет коси в ливада,

девет мотики у лозе

и девет ткали в избата.

Суровостта на този труд влиза в конфликт с естественото влечение на младата булка свободно и пълно да се порадва на ласките на своето „първо либе“:

— Слънце огреяло,

роса опаднала, а ти,

шилигарю,

още на леглото.

Дали болен лежиш,

или болен гледаш?

Овчар мами дума:

— Мамо, мила мамо,

нито болен лежа,

нито болен гледам,

снощи ми е, мамо,

мома пристанала,

на ръка заспала.

Мило ми е, мамо,

да си я събудя

и по-мило ми е

да си я оставя.

Всеки женен син принудително участвува в общата работа на бащиното си домакинство — имотът не е поделен. Егоистичното отношение към общия труд, задирянето кой колко е работил, измерването на труда на всекиго с косъмче от перушина, съперничеството между братята наследници постоянно отравят живота в бащиния дом. „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха меката домашна атмосфера. Поводите за това бяха всякога дребни и нищожни.“ (Елин Пелин — „Гераците“.) Стопанската суровост нахлува в живота на младата снаха и разбива мечтите й. С болка пее народната песен:

Да знаят, мамо, момите,

да знаят да се не женят:

как цъфти ружа в градина,

тъй цъфти мома при майка;

как вехне копър по поле,

тъй вехне млада невяста —

от свекър и от свекърва,

от зълва и от етърви

и от младите девери —

най-много от първо либе.

Дъкерьо Драгано, докле бе при мене

докле бе при мене, без вода не сядах,

дъкерина вода рано донесена,

рано донесена, в градина внесена.

С пещимал завита, с цвете украсена.

С цвете украсена, с босилкови думи.

Снашина вода снощи донесена,

в главните внесена, с постилци завита.

С пелин преръсена и с горчиви думи.

Майката в самостоятелното семейство. Имотът е разделен. Жената се отърва от игото на свекърва, етърви и девери. Остава само робството на мъжа; на този някогашен ерген, който така мило пееше, когато мамеше „да вкара овчицата в кошарата“:

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени;

женилото е чернило,

чернило, мъжко патило.

Кога е мома при майка,

тя цъфти като трендафил,

тя расте като фиданка.

Кога се мома ожени,

тя се спарува и вехне.

Вечер я бият да ляга,

заран я ритат да става

да иде рано за вода.

Да знае мома, да знае,

да знае да се не жени.

Убийственият и затъпяващ селски труд изсуши душата на някогашния любвеобилен другар любовник и ограби нежността в него. Мъжът не можеше да щади жена си, защото стопанската издръжка на семейството не щадеше и него. Но като член на едно егоистично общество той по правило прехвърляше върху нея колкото може повече работа, използувайки безропотността на нейната обща полова потиснатост. Жената става сутрин преди мъжа, за да меси и наготви; работи цял ден заедно с него, а вечер, докато той почива и пуши и отново навежда снага да готви и слага трапеза; стои „диван чапраз“, а след това трябва да задоволи и последните щения на мъжа си. Отговорът на всяка съпротива е псувня или ритник.

Най-много, което жената можеше да спести от тази съдба, бяха ругатните, боят и униженията. Непосилният труд, към който се прибавяха раждането и отглеждането на децата, беше закон както за селските, така и за занаятчийските семейства. Само чорбаджийските жени можеха отчасти да се освободят от най-черната работа, която вършеха ратаите.

В тази рамка варираха отношенията между съпрузите. Само личните качества и способности на жената можеха да извоюват едно почетно положение пред мъжа. В селото, където трудът беше по-еднообразен и работата на жената по-механическа, това ставаше по-трудно. В занаятчийските семейства по общо правило беше повече зачитана като необходим другар. Но и в двата случая жените не можеха да се отърват от проявите на лошите качества в характера на мъжете си. Не може и да бъде другояче в едно общество, където характерите се формират под влияние на една среда на егоизъм и незачитане на другите, особено на жените.

Почитта и радостта, която жената не можеше да получи нормално от своя мъж, получаваше главно от децата си. Нейната радост от живота, прекъсната обикновено с брака, започваше отново с порастването на децата, които я обичаха, почитаха и й помагаха, и особено след като почнеше да ги жени.

Обаче след дохождането на снахите вкъщи и след първите материални претенции на зетьовете тази идилия започваше да чезне, за да завърши с унизителните спорове кой да гледа „старите“. Ако имотът не беше поделен, тя бе огорчен свидетел на ежбите между синове и зетьове; ако пък бе поделен, тя умираше отритвана като непотребно бреме от отчуждените зетьове и снахи.

Много малко променяха в тази картина изключителните случаи на лична съпружеска любов. И наистина, докато народната песен ни дава толкова прекрасни стихове за предбрачна любов, за съпружеска лична любов става твърде малко дума. Но дори и там, където съпрузите бяха свързани с лична любов, тежката работа на жената се запазваше, защото тя идеше от общата стопанска неволя на селяка и занаятчията. Но това трудово бреме на жената ставаше по-леко от другарското отнасяне на съпруга й, от неговото съчувствие от липсата на ругатни и унижения; или както казва поговорката: „Не стига на коня крастата, ами на това отгоре и мухите.“

Предбрачен любовен живот. Преди брака младите другаруваха. Техният любовен живот започваше с хората, седенките, където те се докосваха, за да преживеят първите тръпки, вълнения, мечти и увлечения на зараждащия се у тях пол и на формиращата се в тях индивидуалност. Започваха първите задирки и счифтявания на „първите либета“. Тези задирки съчетаваха радостта от невинния флирт с търсенето на другар за брака:

На сите моми либето дойде,

моето либе нема да дойде,

нема да дойде и надали ще —

оти го лажат долните моми.

Нали се лаже, нека го лажат —

сега е време таман за лага,

и он да лаже, и да го лажат,

па кой надлаже, нека замаже.

При мен да дойде и че го лажем

с китка шарена, с конец вързана,

ем убавечка, ем миризливка —

да я мерише и да воздише!

— Байно ле, бачо Иване!

Пусто съм платно заткала,

на ден по педя наткавам,

а във неделя по лакът;

от стан си често излизам,

за тебе, либе, да гледам,

Де ореш черно угаре

с тия черни биволи

и на биволи хоратиш:

— Орете, черни биволи,

да изорете черни угари,

да сеем бяла пшеница,

с Невянка да я пожънем.

В тия задирки имаше много романтика, защото до брака младите живееха в целомъдрие:

Лудо легна на орница,

на орница без възглаве,

му се сонва мала мома,

се разбуди лудо-младо,

не се найде мала мома,

со постеля се караше:

„Ти, постельо, ти, раздельо!

Ти раздели мала мома!“

Отговори постелята:

„Море, лудо, море, младо!

Купи мома да я имаш

и насоно и наяве,

и на деня и на нощя!“

За проституция не можеше и да се мисли:

— Мари, Велико, Велико,

Велико, турска прилико,

ти като седиш на дуген,

та даваш вино, ракия,

ми даваш ли си лицето?

— Де-гиди, лудо, та младо,

де-гиди, пуста бекрия;

ако си дошел да пиеш,

пий вино и пуста ракия,

та че се махни оттука,

че ще кръвнина да стане.

Най-многото, за което младите можеха да мечтаят преди брака, беше целувката:

Заспало моме край море,

под това дърво маслинка.

Повея вятър от море,

откърши грана маслинка,

удари моме по лице.

Тръгна се моме, разбуди,

люто го ветра кълнеше:

Ай да би, ветре, не веял,

що би си лепо заспала;

горок си сонок соноя;

насон дойдоха три луди,

три луди, три неженети:

едно ми даде ябълка,

второ ми даде злат пръстен,

трекйо ме насон целива.

Той, що ми даде ябълка —

да би се скапал как нея;

той, що ми даде злат пръстен —

да би се проврел низ него;

той, що ме насон целива —

ай да би било наяве!

Янка девойка хубава!

На порти Янка стоеше,

оттам помина кадия,

подир кадия сеймени.

Едно ми лудо караха:

бели му ръце опако

вързани с тежки букаи.

Яна кадию говори:

„Защо карате лудото?“

— Янке, девойке хубава,

лудо е мома целувал!

„Кадия, стар ефендия,

законо да ти е младост!

Кога се сретат две стари,

те се накриво последват;

кога се сретат две млади,

ами те какво да чинат?“

Личността на любимата. Трябва да правим разлика между личността на любимата преди брака и личността на съпругата. Не е мъчно да се разбере в какво се състои тази разлика. Условността на брака не позволяваше често пъти, щото ергенът да вземе своето „либе по сърце“, и той се женеше не за своята предбрачна другарка, а за няколко декара имот, за някоя кесия пари или за една къща с дюкян на чаршията, придружени с една мома, която му беше чужда и по влечение, и по характер. Главното качество на съпругата в един условен брак беше нейното богатство. Търгашките елементи в диренето на съпруга се срещаха най-много у еснафите, чиито души, отрано закърмени със сметки за грошовете, виждаха във всяка своя стъпка сделка, печалба. У тях момина къща с дюкян на чаршия и зестрата за увеличение капитала бяха съществени елементи от обекта на влечението им. Затова и те в много по-голяма степен оглеждаха момите като стока, балансирайки всичките лични и материални плюсове и минуси.

Личността на любимата по сърце, т.е. качествата, които трябва да притежава, се определят в главни линии от идеала за женско съвършенство на обществената група, към която принадлежат младите. За най-личния избор остава само съответствието в индивидуалните отклонения на характерите. Този идеал за женско съвършенство на нашия селянин най-синтетично е даден в следната песен:

Монше ми са мили българските моми,

везден ми жинает на жеското слънце,

от утро до вечер на нозе ми стоят,

полодзи кревает, снопои ми връзват,

ставици ми праят, како славей пеят,

како ластовици тънко зборувает;

айде как на вечер дома се вращает,

како еребици ситно ми бързает:

бели ми се, бели, како бела книга,

с дървени образи охридски ябълки

Песента не споменува нищо за ума на момата, за нейната доброта и за богатството й. Умът на жената в село не се използуваше много и думите „женски акъл“ се употребяваха като подигравка. Вън от това, умът на жената представляваше известна опасност за пълното господство на мъжа вкъщи („Вземи проста, да те слуша, да не знае, да не лае“). Добротата беше нещо зависимо от най-личния вкус на момъка. Що се касае до богатството, народът ни знаеше, „че пари сладки думи не думат, нито кесия прегръща“, и затова предпочиташе мълчаливо да се влюбва в имота, зестрата и къщата на момата. А за културни предимства и дума не можеше да става, защото липсата на образованост и духовна култура беше всеобщо явление.

Личността на ергена — „… лудото младо“. И тук трябва да правим разлика между „либето“ и съпруга. Богати моми, влюбени в по-бедни ергени, ако не намереха сили да избягат при либето си (да пристанат), насилствено биваха омъжвани за необичани от тях ергени. А бедни родители си „затриваха“ дъщерите си за вдовци, старци или за недъгави.

Личното влечение (любовта от душа и сърце) безспорно се въодушевяваше от личните качества на ергена, които го правеха любим другар и желан спътник в живота: красота, веселост, добродушие, липса на пороци и пр.

Сиромах съм, бар юнак съм:

на увери умерджия,

на камено баш тавджия,

на песните туркиджия

Избирай, либе, избирай,

като мене ерген да найдеш.

Мойто ходене да ходи,

мойто носене да носи,

моите думи да дума,

моят поглед да гледа.

Но това, от което най-много се страхуваше момата, беше брак с вдовец или стар човек, който винаги биваше условен. Вдовецът идеше от първия си брак с изсъхнала душа, с угасени чувства и гледаше на втория си брак служебно. От него момата не можеше да чака и минимума сърдечни ласки, които младежът можеше да й даде поне в началото на брака.

Калинка плаче, плаче, не рачи:

Дувец е, мамо, слана есенна,

където падне, цветето гори;

ерген е, мамо, пролетна роса,

където роси, цветето криви.

Не ща вдовец, зе ща ерген,

че ерген е пролетна роса,

дето падне и развесели:

на гора листи,

на поле трева,

в градинка цвете.

Свирил, не свирил, Иване.

Мама ме за теб не дава.

Че ти е време минало

като на бивол кирия,

като на вран кон кушия,

като на стар вол оране,

на дърти хора игране,

на млада булка заманя,

мустаци ги са повлекли

като съвлека по гнил плет.

Не ме даде майка

на лудо, на младо,

лю ме даде майка

на старо, на харо.

Брадата му, друшки,

като ежовина,

духо му мириса

на спарено сено.

На ръка му легна

като на грамада.

На гости отида,

по мене се влачи

като валивуга.

А лудо, на младо!

Брадата му двулики,

като тулук бубак,

духа му мирише

на момин босилек

На лъка му легна

като на възглаве.

На гости да ида,

пред мене отива,

като яребица!

Предбрачната индивидуална любов. Тя беше едно често явление, породено от следните условия. Младежът възмъжаваше, излизаше от обсега на майчините грижи и стъпваше на собствени нозе в едно общество на индивидуализъм и себичност. Пробуждащият се в него пол създаваше глада за ласки и нежност. Целомъдрието и препятствията на средата обвиваха този глад с романтика и жар.

Социалната самотност се сливаше с половата самотност, с мечтателната романтика за любовта и брака, за техните сладостни, неизпитани тайни (очарованост от неизвестното), за да дадат копнежа към любим другар:

На друм легни, майко ле, на друм стани,

друм постеля, майко ле, камен заглаве.

И сум легнал, майко ле, и сум заснал.

Насон сонвах, майко ле, малка мома…

кога станах, майко лее, що да видя

нема мома, майко ле, нема никой!…

Ил ме жени, майко ле, ил ми кажи!

Пуста самотност, майко ле, не се търпи:

само легни, майко ле, само заспи,

друм постеля, майко ле, камен зглаве,

насон мома, майко ле, наяве самост!

Съответствието на характерите, взаимното влечение, очарованието на беглите ласки, трепетът на тайните срещи, мечтите, влюбените погледи, пълни с възторг, нежност и взаимен копнеж превръщаха любовта харесване между младите в лична:

Стоян майки си думаше

„Годи ме, мамо, жени ме,

доде са малки момите,

доде са млади, глупави,

доде кахъри не знаят,

доде се бият за мене.“

Стояновата майчина думаше,

тя на Стойна думаше:

„Стояне, олум. Стояне,

походи, олум, поноси

герджик премяна ергенска.

Мама ти и, олум скроила

на два терзия премяна.“

Стоян майки си думаше:

„Жив ли, мамо ма да бъда

Янка в други двор да видя

с червено було на глава?

Янка да е, мамо, Янка да е.

Янка да е, друга да не е!

Със Янка хляб-сол да ядем,

пенел да дадеш да топя,

ще ми се види като мед

Ако е, мамо, със друга,

мед да ми дадеш да тоня,

ще ми се види отрова.“

Стояновата майчина,

тя на Стояна думаше:

„Стояне, олум, Стояне!

Походи, поергенувай,

пък други растат за тебе,

по-тънки и по-високи,

по-бели и по-червени.“

Стоян майка си думаше:

„Янка да е, мамо, Янка да е.

Янка да е, друга да не е!…“

Предбрачните отношения между младите носеха отпечатък на практицизма и условността на брака. Последните най-много ограничиха свободната проява на личните влечения на момата, когато те не бяха в рамките на груповата условност. Всяка такава проява срещаше страшен отпор: кавги и бой от страна на родителите й. Тя не смееше да изрази по какъвто и да било начин чувствата си, страхувайки се, че за това ще й натяква постоянно съпругът, който ще й наложат. Ако при това прибавим практицизма и на самите моми, ще стане ясно защо мъчно се срещаше взаимно влечение при съответствие (истинско или въображаемо) на характерите. Но където то се появеше, то прерастваше в лична любов с всичката й сила:

Лалина мама, Лалина!

Чувай си Лалка хубава,

покрай нас да не минува,

чехлите си да не тропа,

чехлите по калдъръма,

кучето да ни не дразни,

момчето да ни не блазни,

момчето ни е годено

за в друго село, за друга,

ала за Лалка луд ходи.

До пладне оре и сее,

от пладне луд лудее,

па току гледа слънцето,

кога ще трепне да зайде,

покрай Лалкини да мине,

ако я види, ако не —

той да я чуе да пее.

Силата на привързаността. Тя идеше главно от копнеж за другар в брака. Влюбените другаруваха. Това другаруване не беше пълно, трудово. То беше ограничено от изискванията за приличие и целомъдрие („мирно седи, мъдро ходи“) и се състоеше в проявите на взаимен копнеж. Младите влюбени изразявах този копнеж, с най-добрите страни на своята личност, с най-нежни прояви, с най-прекрасни символи. Китките, напиването на вода, песните, играене на хоро, седенето на селянката един до друг, влюбените погледи и усмивки, всички дребни начини за засвидетелствуване на предаността, беглите ласки, вместо да удовлетворяват копнежа за пълно единение с любимия, още повече разпалваха този копнеж:

Никола Ради думаше:

— Радо ле, китка сминова,

сминова, карамфилова,

на карамфил цветеца,

земи ме, Радо, земи ме,

земи ме да се оженим,

че ми хубостта премина,

хубостта, Радо, младостта,

и твоята, Радо, и моята.

Откак те тебе залюбих,

ази си ума загубих,

забравих. Радо. Денето,

денето и делниците,

кога е делник, понеделник,

кога е света неделя.

И когато този копнеж биваше ударен от смъртта на любимия, от волята на родителите или от принудителен брак с другиго, ударът водеше към смърт, към самоубийство или към силно страдание:

Загинало, мале, младо ябанджийче,

та немало, мале, кой да го жалее,

жаляла го, мале, девойка в селото —

за година време глава не умила,

коса не разплела, плитки не оплела,

китка на увила, китка не китила.

Болно лежит мало моме,

болно лежит три месеци,

мъка имат, тъга имат,

тъга имат за лудото,

па говори мало моме,

мало моме майка на си:

„Викнете ми мойто лудо,

да го видам, та да умрам.“

Па си дошло лудо-младо,

го видяло, го целива,

тихо нему проговаря:

„Аз за тебе си умирам.“

Още речта не дорече,

в еднош моме си умряло.

Как доближи до селото,

Ко’ти пули — що да види?

Де я носат мала мома,

де я носат да я копат.

„Ой ти, братя, мили братя,

двеста на ви, пушчите я,

триста на ви, открийте я!“

Се наведе лудо-младо,

се извади, да е баци;

си извади фършко ножче,

да си удри сред гърдите!

Така умря лудо-младо.

Брачните отношения между съпрузите.

Пуст мерак, мамо, тоз мерак, той ще ме, мамо, умори.

Който се жени с мерак, той люби, мамо, до гроба.

Ако му е булче циганче, нему се чини царкинче.

Ако му са къщи колиби, нему се струват палати.

Който се жени без мерак, той кълне, мамо, до гроба.

Ако му е булче царкинче, нему се струва циганче.

Ако му са къщи палати, нему се струват колиби.

Условността на брака често не позволяваше да бъде сключен по лично влечение. Освен това тежката борба за живот, съчетана с лошите качества на характерите, които преди брака се криеха или не виждаха, често убиваха силата на предбрачното лично влечение. Романтичното идеализиране на любимия не се оправдаваше, илюзията на младежкото увлечение падаше и „медът почваше да горчи“:

Сърдито либе, надуто,

що си се, либе, надуло,

надуло, либе, напело?

Че съм ти рекла, прорекла:

По малко кусай коприва,

че си е дълга година,

а ни е малка градина.

Там, където надеждите се оправдаваха, любовта продължаваше „до гроб“. А ако в самия брак се създаваха необходимите условия, също възникваше лична съпружеска любов.

Съпружеска любов. „Единственият и главен помощник в кръчмата на Герака беше неговата жена, баба Марга. Тя бе едра, породиста жена, запазена, здрава и пъргава, с весело сърце и с търговска душа. Дядо Йордан беше главата, баба Марга — душата на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и нареждаше нейното домакинство…

Геракът ценеше нейните способности, доверяваше й всичко, осланяше се на нейния ум и грижи и се гордееше с нея. Двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство“ (Из „Гераците“ на Елин Пелин)

Съпружеската трагедия на условните бракове. В досегашната моногамия бракоразводът се яви като по-малко зло, тъй като въпросът за щастлив брак след бракоразвода отново се поставяше с всичката си острота. За развод обаче някога у нас мъчно можеше да се мисли, поради което условните бракове за много жени бяха едно доживотно терзание:

Черней, горо льо, черней, сестро,

двама да чернеем:

ти за твойте листи, горо,

аз за първо либе.

Тебе те е, горо, слана усланила,

мене ме е, горо, майка зачернила.

Твойте листе, горо, пак ще да покарат,

мойта младост, горо, мойта младост

няма да се върне.