Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (23)

XII

Старият режим на гастрономия, „на услаждане душата“, създаде култа на хляба. Трябва да прочетете прекрасната, съдържаща най-точни и подробни сведения за нашия първобитен живот книга „Кюстендилското краище“ на известния наш географ и етнограф Йордан Захариев^[1], за да имате представа за храната на древния българин. Култът на хляба е израз колкото на зависимостта на човека от природата, от полето „хлебородно“, от плодородието и неурожая, толкова и на бедността, на която го обричаше първобитната техника на труда, феодалната власт, неумението да си приготви храна, и най-сетне — израз на простотата на вкуса и на гастрономическите нужди.^[2]

Бедността на първобитния човек го кара да казва: „живее си“ за тогова, който е добре, който е „добар“, т.е. имотен, и с това иска да рече „ние мрием“.

Той не казва „ям“, а „ям хляб“, „изкарвам хляба“. „Че апнеш малко леб, та тогава че одиш“ — тъй се кани гостът. Хлябът бе главната храна на българина. Дори в еснафските семейства законът на трапезата беше: гозбата да се топи, да мокри и прокарва хляба.^[3]

Чорбата и лютото бяха двете вълшебни средства за прокарване на хляба и за пълнене на „мешината“.

Момата не иска дюлгерин, а чифчия (земеделец), защото:

Дюлгерин яде спукан просеник,

спукан просеник и рядка коприва.

Чифчия яде бели самуни,

бели самуни, чести бобове.

Чести (гъсти) бобове — как ви се вижда?

„Добър ден, благ ден“, това бяха дни, когато се ядеше благо, блажно, месо или масло. Такива дни обаче бяха много редки.

Тази мизерия създаде култа към хляба като основна храна. Когато на една гладуваща жена дали парче бял хляб, тя започнала да го целува. Защо? По-разумно и естествено беше да започне да го яде, защото е гладна, а хлябът е за ядене. Не — за нея хлябът е станал нещо непостижимо, мечтано, нещо недостъпно; ограден от силни чувства, обикновеното отношение към него е променено. Той вече не се яде, той се милва и целува.

В такива преживявания корени и култът към хляба, в който хлябът се изтъква като обожествявана сила. Нагазването, настъпването на хляба е най-голямо престъпление. Падне ли парче хляб на земята, взема се, целува се (за прошка) и тогава се яде. На котето хляб се хвърля, след като се целуне. Хляб с мръсни ръце не се меси и не се яде. Домакинята, когато меси хляб, постоянно си мие ръцете. Нощви, обвивки на хляба, всичко е чисто и прано. Преди ядене всеки е длъжен да си умие ръцете и тогава да яде, т.е. да пипа хляба с умити ръце. Тежко и горко на едно дете, ако отиде по нужда и държи хляб! Трохите от трапезата се събират и се хвърлят само в огъня.