Александър Белов
Предан враг (54)

Епилог

Слънцето току-що бе изгряло над Москва. На Воробьовските хълмове духаше студен, пронизващ вятър. Белия, Пчелата и Космос стояха с разкопчани палта на своето старо място — там, където преди седем години се бяха заклели един пред друг. Те мълчаливо наблюдаваха разпрострелия се пред тях град.

Поредният порив на ледения вятър накара Белия да потръпне.

„Ама, че е студено — помисли си той. — Зимата още не е започнала, а вече е толкова студено…“

И наистина, зимата току-що беше започнала и сковаващите, люти студове тепърва предстояха.

Саша се обърна към приятелите си и им протегна ръката си със златен часовник „Радо“ на китката, а ръката на Пчелата с ролекс на китката я покри отгоре… Те погледнаха в очакване към Космос, но той беше вдигнал ръка напред и им показваше оголената си китка, върху която нямаше часовник. Белов замълча и само тъжно поклати глава.

Изведнъж съвсем наблизо, на около десетина метра от тях, спря една много стара кола чуждестранна марка. В купето й оглушително гърмеше музика. От колата слязоха четири съвсем млади момчета, които си предаваха от ръка на ръка бутилка бира. Те се настаниха на парапета и започнаха да си говорят за нещо, като хвърляха погледи към съседите си.

Личеше си, че момчетата бяха оценили по достойнство и огромния им черен мерцедес, и страхотния им външен вид, и джипа с охраната, който беше спрял малко встрани от тях. Но забелязаха и още нещо — насиненото лице на Космос, мъртвешката бледност на Пчелата и мрачния вид на Белия. Момчетата явно се досетиха що за хора се бяха озовали до тях.

А най-странното бе това, че макар момчетата да осъзнаваха какви бяха тези трима мъже, въпреки всичко в техните любопитни погледи ясно се четеше и възхищение, и завист.

Ех, Русия, Русия! Накъде вървиш?…