Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)
Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

На лов за Зеления принц (c) Христо Калчев, 2002

(c) Камелия Вълова, редактор, 2001

(c) „Квазар“, предпечатна подготовка, 2002

(c) ИК „Световит“, 2002

18ВМ 954-9761-18-5


Първа глава

— Аллах Акбар!

— Аллах Акбар! — изреваха ислямските войни.

— Аллах Акбар — повтори Осама Бин Ладен.

— Аллах Акбар!

Мощен призив и молба към бога полетя над пустинята.

— Аллах Акбар — промълви смирено принцът.

— Аллах Акбар! — потрети фанатичното войнство.

Сахара погълна гласовете им. Настана мъртва тишина. Всички чакаха Зеления принц. Той мълчеше, заслушан в своя бог.

— Войни на Аллаха — все пак промълви той. Говореше толкова тихо, че въоръжената тълпа ислямисти полагаше истински усилия да го слуша. — Тук, сред нас, са афгани, суданци, сауди, паки от Кандахар, хашемиди, палестинци, кюрди, шиптъри, либийци… И защо са тук тези доблестни мъже? Отговорът е прост. Да защитят вярата си и унизените си народи. А кой посяга на вярата на тези горди народи? Отговорът е още по-прост и ясен на всички. Високомерните неверници, последователи на Исус, копелето от Назарет.

Осама млъкна за още дълго време, наслаждавайки се на пълната тишина, която божественият му авторитет налагаше.

— Аз познавам християнския свят. Живял съм сред тях. В техни университети получих това, което те наричат образование — Осама плю презрително. — Образованието е тук, войни! Това, което ми нашепва вековната пустиня, е хиляди пъти по-мъдро от всяка магистратура. Вековният опит на правоверните ни чертае пътя към спасението. За предателите на ислямския идеал бърз и безпощаден шириат, за свинеядците — джихат, джихат, джихат, джихат…

Войнството полудя. Фанатичен огън мина през тълпата. Последва див вой и безразборна стрелба във въздуха.

Принцът ги остави да наситят гнева на свирепата си природа и вдигна тънките си, почти безплътни ръце над обвитата с зелена чалма глава.

Отново настъпи гробна тишина.

— Прави сте да се сърдите, доблестни войни на Аллаха. В несправедлив свят живеем и само от нашата воля зависи да го променим!

Осама Бин Ладен млъкна, взрян в кобалтовото свечеряващо се небе над Сахара, после скочи на крака като изхвърлен от катапулт.

— Сред нас са великите войни Хашим от Косово, Шамил от Чечня и емир Хатаб от хашемидското кралство. Нека те водят и направляват нашия джихат за вечна слава на Аллаха!

Принцът се качи на бронирания си джип и потегли на път, следван от охрана.

— Къде отиваш, шейх — попита Абдал ал Джамал, едноокият му верен роб, участник в атентата срещу Ануар Садат, бившият президент на Египет.

— Отново в Кандахар — беше отговорът. — Кадафи се готви да ни изтъргува с Америка. Срещу вдигане на ембаргото е готов да продаде жените си.

 

###

 

Когато кортежът изчезна в пясъчен прах, пред войнството се изправи млад красавец с вид на манекен на Карден и с безпощадните жълти очи на тигър. Беше по-елегантен от Майкъл Джордан и по-агресивен от Майк Тайсън.

— Аз съм Змията — изкрещя той. — Така ме наричат православните свинеядци, братя мои. Без да си дават и за миг сметка, че аз съм оня вълк, който им прегриза гърлата и отвоюва тяхната светиня Косово за прослава на Аллаха!

Мощен одобрителен рев последва думите на Хашим Тачи и потъна в пясъчното море.

— Знаете, братя, Американците са обявили петдесет милиона награда за принц Осама жив или мъртъв. На смърт са осъдени Шамил, Хатаб, аз и много други борци за правата вяра. Ние знаем кои са екзекуторите, но понеже лицата ни са разлепени по всички летища, пристанища и гари и сме извънредно добре познати на убийците, не можем да ги приближим на необходимото разстояние, за да ги ликвидираме. Това ще направите вие — за слава на Аллаха!

Отново мощен фанатичен рев заля Сахара. Хашим вдигна ръка и потуши възторга.

— Аз съм тук, за да набера доброволци за тази достойна мисия. Трябват ми трийсет души, разделени в екипи по десет. Враговете ни са в Русия, Сърбия и България, но ако се наложи, ще ги ударим в сърцето на високомерна Америка. Повтарям, трябват ми трийсет души. Който е готов да умре за славата на Аллаха, да вдигне оръжието си.

Хашим Тачи поиска трийсет, но поне три хиляди ислямисти вдигнаха автоматите си.

Само в оръжията им са хвърлени десет милиона долара, помисли Змията, до като правеше благодарствения поклон на ислямските камикадзета.

 

 

— Мюсюлманите гледат на войната като на дискотека! — каза Аркан. — Дали са шиптъри, чеченци или афганци, все едно. Религията ги прави лениви, но войнствени, и с тях няма друга оправия освен тоталното им заробване. Спомни си Сталин как се справи с кавказците, Козел. Разхвърля ги из цял Сибир и ако оная свиня Хрушчов не ги беше върнал, още щяха да мрат като мухи зад полярния кръг. Днес за първи път съвпаднаха нашите и Американските интереси, брат. Осама Бин Ладен е обявен за обществен враг номер 1 и за главата му е отредена награда. Чу ли новините?

— Не — каза Козела. — Спях.

Въпреки че не спеше въобще. С Габриела слушаха целия репертоар на Цеца Величкович.

— Така е, момче. Петдесет милиона за главата на един ислямски боклук — Аркан вдигна чашата си и отпи здрава глътка от македонската мастика, пиеха втори час. — И знаеш ли кой ще спечели този вагон с пари?

— Кой?

— Ти! Наздраве и честито!

Козела мълча много дълго.

— Трябва ми руска протекция… На много високо ниво… Ако е възможно министър-председателят.

— Путин? — Аркан се изсмя високо, Козела чу презрителна нотка в гласа му. — Мислил съм за такъв вариант. Кой ни дава гаранции, че оня зомби Елцин няма да го уволни утре?

— Ако го уволни утре — лошо, но вдругиден ми стига. Аркан веднага стана сериозен.

— Убеди ме, Козел — вдигна телефона и заповяда да го свържат със секретариата на Кремъл. — Ще чакаме, но, ей богу, аргументът ти е железен.

Минаха петнайсетина минути, преди да повикат войводата на телефона, и още толкова, до като се върне. Изглеждаше умислен, дори угрижен.

— Познаваш ли добре братя Чорни?

— Знам, че са трима, но само Майкъл е в София. Мислех, че съм го свитнал, но ми пробутаха мюре. Някакъв манекен.

Аркан отпи глътка мастика и каза тихо, почти шепнешком:

— Проблемите стават все повече, Козел, йебем му пичку матк! Човек не знае от къде да ги подхване.

На другия ден Елцин подаде оставка и посочи Путин за свой приемник.

 

 

На 22 октомври в София и Белград беше слънчево циганско лято, в Москва — люта зима.

— Знаеш ли кой съм, генерале?

— Да… — Козела направи пауза и добави: — Бивш генерал…

— В КГБ няма бивши служители. Поне живи. Абревиатурата може да се смени, но не смисълът, целта и средствата. Ясно ли се изразявам?

— Напълно.

— Радвам се да го чуя. колко смъртни присъди

имаш, генерале.

Козела се усмихна кисело.

— Престанах да ги броя… От нашето правителство, от гангстерите в Америка, от вашата мафия!… Честно казано, изпуснах им края.

— Отменям всичките, Козел. Това ще бъде моят подарък за един смел, горд и напатил мъж — събеседникът му се усмихна подкупващо. — Разбира се, ти ще трябва да заслужиш тази амнистия.

 

 

Козела се прибра в хотела, нарамил зелена брезентова раница, видимо тежка. Габи гледаше новините, завита с две одеяла. И от топлина пестяха тия шибани руснаци.

— Какво си помъкнал като магаре? — разсеяно попита тя. — Не можеше ли да дадеш един долар на първия тъп мужик? Или не си гледал „Бурлаки на Волга“.

Козела се разсмя искрено.

— Репин. Не всички убийци са невежи тъпаци, момиче. Тази стока не мога да поверя никому.

— Да не си обрал някоя банка?

— Не още, но вътре е всичко необходимо за такава операция.

Габи пребледня.

— Иване?

— Сядай и слушай. След два часа заминавам… Тръгвам на лов за един ислямски терорист. Ако успея, ще получа амнистия по цял свят без България. Разбира се, ще заработя и един милион долара.

Габи хвана ръцете му. Трепереше като лист.

— Опасно ли е? — полу шепнешком, полу през плач попита тя.

Козела я целуна.

— Няма безопасна военна акция, мила.

 

 

Хеликоптерите прелетяха над снежните кавказки зъбери и връхлетяха над Нагайската степ. Според картите, с които разполагаше Козела, тук бяха пет от седемте лагера. Машините изплуваха от облаците като ято гарвани и веднага се нахвърлиха върху стръвта. Когато усетиха десанта, някои от чеченците опитаха да избягат, но бяха незабавно разстреляни. Други решиха да не се предават без бой. Десантниците ги разкъсаха като парцалени кукли. Избиха всички мъже между петнайсет и шейсет години, заснеха труповете, но нито Шамил Басаев, нито емир Хатаб бяха сред тях.

— Имаме ли достатъчно гориво? — попита Козела, гледайки картата.

— Можем да ударим и този лагер — отговори млад, плешив майор, посочвайки му най-близкия. — След това ще трябва да се върнем за зареждане.

— Тръгваме! — изкомандва Козела. — всички по машините!

В лагера „Басра“ не завариха никого. Явно по мобилните телефони бяха предупредили, че ги връхлита десант, и се бяха пръснали в степта.

В беса си руските барети струпаха на куп цялото им имущество — палатки, легла, одеяла, хранителни запаси и ги запалиха.

Козела стоеше настрани и пушеше. Можеше да спре това изстъпление. В прерогативите му беше. Но руско-чеченските вражди дълбоко не го засягаха. Той беше тук, за да получи амнистия и да спечели един милион долара и нямаше никакво намерение да се държи като войн от Армията на спасението.

— Бонев вече не е министър. Отмениха ли присъдата му, Хакел?

— По-скоро го забравиха — разсеяно отговори офицерът от ЦРУ. Кой се интересува от бивши величия?

Хакел скочи и хукна из бара. Имаше нещо налудничаво в погледа му, ръцете му трепереха.

— Един милион долара в Копюри по сто тежат точно четирийсет килограма. А това джезве кокали, това ислямско лайно Осама — две хиляди килограма долара! Представяш ли си го?… И той се мотае някъде и вири гъз в прослава на Аллаха.

— Либия? — неопределено каза Козела. В първия момент Хакел не разбра, но после сякаш електричество мина през тялото му.

— Либия? От къде знаеш?

— Анализ, Хакел. До като ти се чудиш как да пренесеш доларите, аз се ровя в Интернет и дебна за някаква следа.

— Либия… това гарантиран анализ ли е?

— Гарантирана е само смъртта ти, глупак такъв, но Осама е в Либия, дълбоко в пустинята… Почти на суданската граница. Трябва да локализираме оазиса, а те са над триста на площ от един милион квадратни километра.

Хакел изглеждаше отчаян.

— 1/1 как се постъпва в такива случаи? — примирено попита Американецът.

Козела се усмихна и направи знак на сервитьорката Пиеха в бар „Арамис“, луксозно малко заведение на булевард „Левски“ — удобно за Хакел, чийто офис беше наблизо, но смъртно опасно за човек с неговата биография.

— Изпратих лъжливи имейли до сто оазиса от името на шейх Хасан, шефът на Хизбула, с едно четиристишие на Омар Хаям за божествеността на Зеления цвят. Довечера чакам първите резултати… Много съмнително, но нали трябва да тръгнем от някъде! Хакел кимаше разсеяно, после и той реши да пие водка.

— Имай предвид — каза Козела, — че разноските по имейла ще бъдат за ваша сметка.

— Добре — овчедушно измърмори Хакел.

 

 

Путин? Страшно лице — мислеше Козела, загледан в новините. — Огромна концентрация, волеви черти и очи на усурийски тигър. Мамата им е ебана на руснаците, ако го утвърдят за президент… А те ще го поставят на трона, идиотите му с идиоти! Цар Владимир Владимирович ще царува еднолично до края на живота си, а може и династия да основе. Защо не? На Разпутин малко не му достигна. Но Путин…

— Иване? — обади се Габи.

— Тук съм. Гледам телевизия.

Габи се появи свежа, красива, усмихната.

— Искаш ли да вечеряме навън?

От както Бонев беше сменен и ченгетата трепереха за кариерите си, имаше някакво чувствително разпускане на обръча… Но кой знае… Никой нищо не знаеше за следващия миг и това превръщаше живота в руска рулетка.

— Да — каза той със свито сърце. — Обръсвам се и тръгваме. къде?

— Например „Замъкът Хранков“, много пишат за него.

— Замък да бъде, принцесо — каза Козела с раздразнителни нотки в гласа, стана и се заключи в банята.

Заведението беше пълно с новите лица на деня. От разюзданите пияни и дрогирани бригади на ВИС, СИК и така нататък не беше останал помен, но някои от лидерите на мафията — разбира се в абсолютно различни компании — се чувстваха повече от комфортно тук.

Козела настани Габи и над листа с менюто огледа публиката по-подробно. Позна доста бандити с бели якички, но двама задържаха вниманието му за цялата вечер. В заведението, разбира се в компанията на елитни манекенки, бяха Тодор Батков и… Майкъл Чорни. Това бяха хората, които щяха да платят хонорара за главата на Осама, но един час по късно, срещу двоен, троен… десеторен хонорар, да предупредят саудитеца кой и кога е тръгнал срещу него.

Наградата, която ЦРУ обяви за Зеления принц, подлуди всички ловци на глави по света. късмета си готвеха да опитат голяма част от бандитите с опит и връзки въпреки двойната опасност — да попаднат под ударите на безмилостните муджехидини и на преследващия ги от години Интерпол. Теренът обаче щеше да бъде най-много зацапан от предоверили се на щастието си аматьори

Аркан, с интуицията на дива котка, беше го предупредил: „Всички ще търсят дивиденти и всички ще те пържат с двойно счетоводство, Козел, но най-алчни и безскрупулни ще бъдат «Братята на Йехова». Не забравяй, че един от главатарите на руско-еврейската мафия — Майкъл Чорни — живее у вас, в България. Съветвам те да го «преспиш», преди да тръгнеш на път.“

— Какво ще вземеш за вечеря? — гласът на Габи го върна в действителността.

— Тази вечер съм на течно меню. Ти си поръчай.

Габи избра някакъв стек, червено вино и отиде до тоалетната. Пред масата му се изправи млад здравеняк с просташко лице и гнили зъби.

— Тук е забранено да се носят пистолети.

— Нямам пистолет — спокойно му отговори Козела.

— А револвер?

— Нито револвер. Младокът вдигна рамене.

— Ще видим. Наредено ми е да ви проверя. Елате.

Козела нямаше никаква нужда от скандали, намеса на полицията и така нататък. Затова се изправи неохотно.

— Вие какъв сте? — попита колкото да чуе гласа си.

— Служител. Заповядайте в онази стая.

Младежът наистина го провери за оръжие, макар че влагаше излишно старание.

— Добре — каза той накрая. — Това беше всичко.

Козела се върна на масата. Габи я нямаше още. След десет минути се убеди, че е отвлечена.

Отвлечена? Защо, по дяволите? Откуп? Тогава този, който е предприел отвличането, знае къде и как да ме намери. Шибана работа!

Козела плати и излезе. Обиколи бавно охранявания хотел, не откри нищо, за което може да се захване. Никаква следа. Най-добре беше да се прибере и да чака обаждане от похитителя.

Не се наложи да чака дълго.

 

 

Войната в Чечня се затягаше. Превръщаше се в партизанска и ако жестоките кавказки студове не отложеха бойните действия поне до пролетта, тепърва щеше да се лее кръв. Кошмар за Путин. Над главата му висеше Съюзът на войнишките майки с техните непрекъснати петиции, шествия и разлайване на западните миротворци. Нямаха ли сериозна работа? Тия празноглавци освещаваха рай за емир Хатаб! След Чечня щеше да пламне Ингушетия, Дагестан, Северна Осетия… И свещените войни на исляма да изхвърлят от Кавказ вековните си поробители. Това беше времето на принц Осама, затова ръсеше милионите си като благодатен дъжд.

Само че войната трябваше да се води в Москва, а не в планините.

Хатаб го каза без грам свян пред С1М1М и предизвика яростни атаки по въздух и земя.

— Смъртната присъда е отменена, момчета — започна Козела пред подбрани от него убийци. — Навремето моята работа щеше да бъде смъртоносна, сега не е. Навремето не бях в състояние да плащам, сега мога. Интересувате ли се?

— Какво освен пари има на този шибан свят? — изсмя се Поли. — Ако се сещаш, кажи, пич!

Козела се стегна вътрешно, но се постара да не му проличи.

— Добре, крадец скапан! Пари и на мен ми трябват, но спечелени, не гепени! Върни стъфа на колумбийците и влизаш в играта. Дотогава обаче си ебавай майката. Операцията има нужда от килъри, не от крадци. Ясен ли съм?

Поли почервеня до апоплексия. Стана, мълча треперещ близо минута, после като че ли реши да преглътне обидата, обърна се и излезе.

Козела го изчака да затръшне ядно вратата и попита сухо:

— Ако някой ще последва Поли, сега е моментът! Никой от наемниците не призна, че е крадец. Останаха по местата си.

— Добре — Козела се изправи рязко, запали цигара и напускайки, каза: — Това е всичко. Ще ви дам иширет, когато обявят танците.

 

###

 

Още на другия ден събитията се стовариха върху него като лавина. Под натиска на Иван Костов държавата обяви Майкъл Чорни за „персона нон грата“ и го изхвърли зад границата. А той — освен собственик на „Мобилтел“ и футболен Клуб „Левски“ — беше и евреин, гражданин на Израел, и лично заинтересован от спирането на интифадата. Леви или десни, демократи, социалисти или религиозни фанатици, евреите бяха единодушни само по един пункт от съвременната си политика — има ли независима палестинска държава, няма да има нито един мирен ден за Израел и че така нареченият президент на призрачната Палестина Ясер Арафат е ислямски фанатик и терорист, свързан и с Ал Кайда на изток, и с АОК на запад.

Сега Чорни го нямаше, а чрез Алкалай той беше и кредитор на „операцията“ и канал за напускане на страната, ако чергата пламне под краката му… И още нещо лично, но много важно. Майкъл му беше обещал да се заеме с издирването на Габи… къде ли бяха, дявол да ги вземе, прословутите му практики и на ченге, и на гангстер. Една жена не беше в състояние да открие… Собствената си, законна съпруга.

Козела скочи нервно и падна обратно в леглото. Остър телефонен позив прекъсна кошмарния му, потен сън, но тежкият махмурлук все още вреше в главата му и трябваше дълго да търка очи, до като открие спейсфона си.

— Да — през суха кашлица каза той.

— Ти ли си, Козел?

— Аз, войводо… колко е часът, какво има… Аркан не отговори на въпросите му.

— Кой е Боян Мирчев? Чувал ли си това име?

Козела преглътна паниката си.

— Да, Аркан… Чувал съм името.

— Той е отвлякъл жена ти, Козел… Твърдят, че е някъде в Македония. Готви се за път. Като разбера къде е, ще ти се обадя.

Телефонът заглъхна.

 

 

На другата сутрин убиха Желко Разнятович, войводата Аркан — или Дивата котка, както го наричаше неговата пара военна чета, известна като „тигрите“.

Ужасен, Козела набра телефонния му номер, но на четвъртия позив чу треперещия глас на Цеца Величкович, сръбската поп звезда № 1, вдовица и майка на невръстния син на войводата. Козела се представи.

— Няма го Аркан — изкрещя тя. — Убиха го гадовете по заповед на онова лайно Марко и с благословията на баща му, комунистическия гад Слободан Милошевич.

Козела мълча известно време, колко дълго, не помнеше, после госпожа Величкович прекъсна обърканите му мисли.

— По дела ли го търсиш, българино?

— Да, бог да го прости великия ти мъж, вдовицо клета. Моля те, свържи ме със заместника му.

След два дни се обади един от тигрите на Аркан. Представи се като капитан Барич.

— Няма я жена ви, генерале — каза той. — Наши хора в Скопие, Битоля и Тетово знаят и нея, и мъжа, който я е отвлякъл… Загубили са им дирите. Едни казват, че са заминали за Холандия, един полицай от паспортния отдел се кълне, че им е дал визи за Рабат в Тунис… Засега това е. Продължавам да търся. Имам телефона ти. Науча ли нещо, веднага ще те информирам,брат. Това е.

Козела купи всички днешни вестници, които бяха останали на сергията, и влезе в едно частно барче на улица „Кирил и Методий“. Пи кафе, водка и чете дълго, безсмислено и упорито политика, спорт, светски клюки — всичко, без да запомни нищо. Чете дори съобщенията за продажби и покупки. Там, в „Търси да наеме“, срещна обявата: „Психиатрия наема пенсионер за нощен пазач, домакин, закупчик“.

Човек-оркестър за лудите.

Тази обява запомни. Наложи му се да отиде в тоалетната. Когато се върна на масата, телефонът и запалката му бяха изчезнали. Барманът, естествено, не беше видял нищо. Козела го нокаутира през бар плота и си отиде.

Върна се в квартирата, събра багажа си и един час по късно пътуваше за лудницата.