Александър Белов
Предан враг (47)

47.

Олга излезе от входа на блока, в който живееха, придружавана от верния Макс. Макар че вече беше съвсем тъмно, тя реши да отиде в болницата, защото сърцето й беше свито. Седна в колата и решително заповяда:

— Карай към болницата, Макс.

Охранителят знаеше мнението на Белов по този въпрос и направи последен опит да разубеди упоритата жена:

— Оля, може би не бива да правиш това? В момента Саша си има достатъчно главоболия, а пък на това отгоре и ние ще се изтърсим там… Ще ми откъсне главата!

— Успокой се, Макс! — отсече тя. — Щом досега не го е направил, ще си останеш цял и невредим!

Той поклати недоволно глава и подкара колата. Джипът излезе от паркинга и пое по посока на Кутузовски проспект. Те не забелязаха, че след тях тръгна и една черна волга.

В нея седеше Пчелата. Той посочи джипа на шофьора и помоли:

— Шефе, виждаш ли този джип? Опитай се да го следваш, ще ти платя колкото поискаш…

Когато автомобилът зави по булеварда, Пчелата извади мобилния си телефон и набра номера на Олга. Той видя как тя извади своя мобифон и чу гласа й:

— Ало…

— Ало, Оля, здравей, не издавай, че това съм аз — Витя — заговори Пчелата. — Не ме наричай по име и не казвай нито дума на Макс. Движа се точно след теб, в съседното платно съм, в една черна волга…

Оля се обърна и видя волгата, която се движеше след тях по осветения булевард. За миг в колата включиха осветлението и тя веднага позна в мъжа, който седеше до шофьора, Витя Пчьолкин.

Той също видя в движещия се пред него автомобил силуета на Олга, която се бе обърнала към него.

— Оля, чуй ме, само недей да спираш колата и не казвай нищо на Макс…

— Нищо не разбирам — прекъсна го тя. — Сам ли си?

— Сам съм…

— А какво е станало?

— Веднага трябва да ти кажа нещо на четири очи — гласът на Витя беше напрегнат и развълнуван. — Това е много важно. Само не спирай колата!

— Ами, тогава как да го направим? — попита Олга.

— След две пресечки има една дежурна аптека, помоли Макс да спре там. Кажи му, че искаш да си купиш някакво лекарство, или измисли нещо друго… Разбра ли?

— Добре, добре.

— Благодаря ти, Оля… — тихо каза Пчелата и нареди на шофьора: — Задминавай.

Той покорно натисна газта, волгата леко позасече колата на Оля и се устреми напред.

— Тоя е полудял, кретен! — изръмжа след нахалника Макс.

След малко Оля показа на Макс аптеката, към която се приближаваха, и го помоли:

— Макс, спри тук, ще се отбия в аптеката…

Джипът още не бе успял да спре окончателно, когато тя изскочи от него и се обърна към охранителя, който отваряше вратата си:

— Ти къде?

— Оля, аз те охранявам…

— Не можеш ли да ме оставиш на мира поне за една минута? Стой си на мястото, казах! — ядоса се тя и бързо закрачи към вратата.

Веднага щом тя се скри в аптеката, Макс излезе от колата, запали цигара и внимателно се огледа. Оля влезе в празната аптека и тихичко подвикна:

— Витя!

— Тук съм, Оля… — чу се гласът му иззад стелажа с лекарства.

Тя зави зад стелажа и с недоумение погледна Пчелата, който беше страшно развълнуван:

— Каква е тази конспирация?

— Здрасти — кимна й Витя.

— Здрасти…

— Оля, с две думи — потърка от затруднение челото си с длан той и тежко въздъхна. — Стана така, че всички следи от този взрив водят към мен. А пък аз нямам нищо общо с това, кълна се в майка си!

— Ама, че глупости! — възкликна Олга.

— Това не са глупости — тъжно поклати глава Пчелата. — Това е самата истина. Вече ме търсят.

— По дяволите, човек може да се побърка с вас… — възмути се тя.

— Оля, Оля, чуй нататък — прекъсна я той. — Искам да ти кажа едно: каквото и да се случи, ти трябва да знаеш, че аз не съм направил това. И непременно трябва да го кажеш на Сашка… При всички случаи, дори и ако ме очистят!

Те съсредоточено се гледаха в очите и не забелязаха как в долния ъгъл на аптечната витрина на зеленикавата луминесцентна светлина от табелата се очерта лицето на Макс, който надничаше вътре. Той внимателно огледа помещението и след секунда изчезна.

— Ще му кажа, разбира се — кимна с готовност Оля. — Естествено, че ще го направя, но…

Пчелата отново я прекъсна:

— Оля, повярвай ми, знам какво говоря. Не съм от вчера под венчило…

— Грешка, Витя — мило му се усмихна тя. — Това се отнася за мен.

Той нервно се усмихна, надзърна предпазливо иззад стелажа и веднага придоби сериозен вид.

— А сега, ето какво — напрегнато я погледна в очите. — Теб нали Фил те закара до поликлиниката, той в колко часа си тръгна?

Оля се замисли за миг и отвърна:

— Ами, беше следобед. С Ваня имахме час при лекаря в един и половина.

— Аха, така ли било… — кимна Витя и се замисли. — Значи, той затова закъсня. Сетне момчетата се качиха в колата и… бум-бум. Кажи ми, Оля, а преди да дойде при теб, отбивал ли се е някъде — до сервиза или по някаква друга работа? Може да се е срещнал с някого, нищо ли не ти каза?

Възрастната аптекарка хвърляше подозрителни погледи към момчето и момичето, които се бяха скрили зад стелажа със скъпи лекарства.

— Ами, не… — поклати глава Олга. — Но той дойде при нас след снимки.

— Какви снимки?

— На някакъв филм за безсмъртни юнаци… — сви рамене тя. — За някакви заводи… Не знам, Витя…

— Така, снимки, значи…

Аптекарката най-сетне не издържа и извика с неприятен писклив глас:

— Ей, младежи, това тук е аптека, а не клуб за запознанства!

Пчелата се обърна към нея:

— Не се притеснявайте, ей сега ще излезем, малко ни остана…