Александър Белов
Битка за влияние (1)

1.

Пролетта на 1991

Най-сетне стигнаха. Фашисти край Москва! Двамата офицери на мотоциклета се движеха бавно по междуселския път край Москва, сякаш си бяха у дома. Единият от тях, който караше мотора и носеше кръгли очила, с всички сили впи ръце в кормилото, опитвайки се да запази равновесие по разбития улей. Вторият — офицерче с белег на лицето и хъшлашки килната настрана фуражка, високо и малко фалшиво огласяше цялата гора с песента „Мили мой Августин“. Май беше пиян — или от шнапса, или от пролетния въздух на Русия.

„Ах, майн либер Августин, Августин, Августин! Ах, майн либер Августин, Августин, Августин“ — чуваше се надалеч гласът му, който плашеше птиците и нарушаваше тържественото спокойствие на природата.

— Тези мръсници! Ще ги изпозастрелям! — дрезгаво прошепна на приятеля си руският партизанин с ушанка и очила, чиято рамка беше омотана с бинт, и здраво стисна ръчката на адската машина. Народните отмъстители се криеха зад хълмче, причаквайки фашистите, които бяха станали ужасно нагли.

Внезапно вдясно от тях зад боровете се показа табелка с надпис „Achtung! Partisanen!“. Нашествениците дори не разбраха въпросното предупреждение. Късно е, подли фрицове!

Очилатият партизанин решително завъртя ръчката на адската машина. Оглушителният взрив изригна стълб от пламъци, изхвърляйки в негостоприемното руско небе немеца, който така и не успя да допее песента си, както и неговото приятелче. От кълбетата дим на поляната изскочи пламтящият мотоциклет, но вече без пътниците.

А окупаторите, които в миг се превърнаха в най-обикновени руснаци, увиснаха над земята, полюлявайки се и гонейки дима с ръце. Предпазните въжета, здраво закрепени за скритите под униформите им пояси, бяха успели в последния миг преди взрива да издърпат несъобразителните „немци“ от седалките.

— Леле майко, къде съм? — изхриптя мотоциклетистът с кръглите очила.

— Иванич, как си? — отвърна другия.

— Май съм добре, а ти?

— А… — махна с ръка „Августинът“ с белега на лицето и се разкрещя с гласа на Фил: — Слава, мамка ти, колко пъти да ти обяснявам! Трябваше да взривиш мотоциклета под предното колело! Хайде, свали ме!

Всичко това изглеждаше доста забавно, но на Фил като че ли не му беше до смях. Той не обичаше да изпада в глупаво положение, особено днес, когато беше поканил момчетата да наблюдават снимките.

В крайна сметка с помощта на асистента и на едно „да ти таковам майката“ Фил и колегата му се озоваха на земята.

Фил продължаваше да се ядосва и щом почувства почва под краката си, най-сетне успя ясно да изрази претенциите си към Слава — този, който отговаряше с главата си за изпълнението на каскадата:

— Ама, нали се разбрахме, че още щом първото колело се завърти, веднага ще взривиш! — В момента Фил изглеждаше като обиден юноша.

— Това е положението, вече нищо не може да се направи — потупа го по рамото асистентът.

— Абе, всичко си беше наред, добре стана — отговори непоклатимият като танк Слава.

В същия миг от гъстия лютив дим се разнесе гласът на режисьора, който изобщо не се вълнуваше от протичащия в момента разбор.

— Мама му стара! Я колко дим направихте пак! Казах ви, че димът трябва да е по-малко! — Ала заедно с това, в гласа му се долавяше и удовлетворение: сцената бе заснета и като че ли всичко беше наред. Останалото щеше да се изпипа при монтажа.

Фил изглежда също се поуспокои и както често му се случваше в стресови ситуации, изпита ужасен пристъп на глад:

— Юсуп Абдурахманич! — изрева с цяло гърло, като се стараеше да го чуят от другата страна на все още димящата поляна. — Кога е обедът?

Малко встрани от снимачната площадка, през която асистентите бързо мъкнеха всевъзможен снимачен инвентар, беше спрян познатият линкълн, а зад него стояха вечният шегаджия Пчела, много сериозният Космос и усмихващият се на нещо свое Саша Белов.

— Пичове, как сте, гладни ли сте? Искате ли да обядвате? — Фил се опитваше да отгатне по лицето на Саша дали не е изглеждал твърде глупаво, висейки от дървото. В същото време се гордееше с участието си в снимките.

Саша едва забележимо му кимна, но в този момент към Фил с искрящи от възбуда очи се хвърли Космос и само дето не го сграбчи за ризата.

— Фил, знаеш ли какво — започна той. — Слушай, я ме запознай с режисьора. Може би и ние ще свършим работа. Абе, нали знаеш, ще се престорим, ще се направим на артисти. Какво толкова — абе, ще наритаме някого, нали знаеш, а? — Коса грабна фашистката фуражка и като я хвана превзето за лакираната козирка, я нахлупи на главата си. Очевидно така страшно много се харесваше.

— Добре, де, разбрахме се — каза и малко снизходително се подсмихна Фил, а след това напълно сериозно, дори с известно недоволство добави: — Я остави фуражката.

Но Космос престана да се интересува от фуражката, защото вече си представяше себе си — красавеца, на екрана:

— Трябва да ме вземат в киното! — пръскаше се от възторг той.

— Сеня, обади се на Птиченко! Къде е обядът? — Точно в този момент бузестият, закръгленичък и в същото време много енергичен режисьор с килната назад зелена шапка попадна в полезрението на приятелите.

— Андрюша, може ли за момент? — подвикна Фил, насочи се към него и махна с ръка на момчетата — един вид — елате и вие. Той знаеше, че сега на режисьора не му е до никого, но пък не можеше да не изпълни молбата на приятелите си. — Това са моите приятели — усмихна се, побутвайки напред Космос.

— Космос — протегна ръка младежът.

— Много ми е приятно, Андрей — отвърна режисьорът, стисвайки ръката му и дори не мигна, когато чу странното име.

— Виктор — Пчелата се усмихна с всичките си трийсет и два карата.

В този момент към тях се приближи една също така закръгленка като режисьора асистентка с новичка табелка от шперплат, на която се четеше познатият надпис „Achtung! Partisanen!“.

— Как е? — искаше й се незабавно да получи оценка.

— Прекрасно! Също като през четирийсет и първа година! — подхвърли Андрей, връщайки се към довършването на процедурата по запознанството.

— Александър. — Леко наклонил глава, Саша Белов съсредоточено и с интерес разглеждаше режисьора.

Но Космос вече го бе хванал за канарче, държеше го под ръка и го водеше към самотно стърчаща еличка.

— Режисьорът е много забавен — усмихна се Саша и се отправи към линкълна.

С крайчеца на окото си той наблюдаваше как Космос размахва дългите си ръце и обяснява нещо на унило пристъпващия от крак на крак режисьор.

— Е, момичета, някоя от вас ще ме нахрани ли най-сетне? — настояваше Фил, настанявайки се удобно на предната седалка на линкълна.

— Какви момичета, а? Къде са момичетата? — развълнува се Пчелата.

Но Фил не отговори, тъй като в този момент в ръцете му вече димеше купичка с някакво ястие, което приличаше или на храна, или на варено месо с булгур. Той лакомо омиташе това съмнително блюдо.

— Е, пичове — дотича възбуденият Космос, — разбрах се с него. Ще се снимаме — съобщи той, сякаш вече всичко беше решено.

— Пред хотел „Интурист“ — прихна Пчелата.

След секунда, когато най-сетне всички схванаха за какво става дума, към него се присъединиха и останалите. Единствено у Космос май все още се бореха две чувства — възторгът и обидата на непризнатия артист.

Фил продължи да лапа своята кучешка храна и философски се оплака:

— Абе, навсякъде е бардак. Дори и в киното. Друго нещо са фашистите — направи някакъв много сложен завой мисълта му. — Тука взех от режисьора „Моята борба“, да я прочета… — Погледна нагоре и изрецитира прочувствено и почти тържествено: — „И тогава мечът започва да изпълнява ролята на плуг, и тогава кървавите сълзи на войната напояват цялата земя“… Навсякъде цари орднунг унд арбайтен — завърши назидателно.

— Аха — ехидно се обади Пчелата, — а пък ние тях с този орднунг ги арбайтнахме… — Похотливо премлясна и откровено до неприличие показа как точно сме ги „арбайтнали“. — И Хитлер — капут! — завърши доволен.

Смеейки се, Саша Белов изведнъж си спомни срещата с дългокосия каскадьор Александър, благодарение на когото Фил бе станал толкова заклет кинаджия.

 

 

Още щом се върна от уралското си заточение и след срещата си с Оля, Саша се обади на Александър. Същият Александър, с когото отначало не можаха да си поделят кученцето.

Белов беше двойно благодарен на Киншаков, ако подобно чувство изобщо можеше да се определи математически. Той почти се бе сбогувал завинаги с кутрето и не можеше да си намери място, когато Александър на практика му подари това „кученце на раздора“ и по този начин показа, че е великодушен и почтен човек.

Ала съдбата се разпореди така, че на Саша не му беше до кучето. Александър беше единственият човек, на когото той би трябвало да върне кутрето, за да го възпитава. За щастие, приятелите му се погрижиха за това.

Всъщност на Саша не само му се искаше да види колко е пораснал „неговият“ пес, но и да се срещне с този човек, който си остана загадка за него. Разбира се, той гледа няколко филма, в които Александър Киншаков беше и постановчик, и виртуозен каскадьор. Гледа и още един филм, в който Александър играеше ролята на бизнесмен, сражаващ се, общо взето сам, с цяла бригада бандити. И побеждаваше! И най-странното бе, че макар вече да знаеше как в действителност се извършват подобни кървави разправи, независимо от всичко Саша не можеше да не повярва на съвременния супермен, създаден от Киншаков. Толкова убедителен беше той. В киното. Дано Господ го пазеше да не се сблъска с всичко това в реалния живот.

 

 

Явно Александър го позна по гласа и още преди Саша да успее да се представи, каза:

— Ела, ела, приятел. Отдавна те чакаме.

 

 

Александър живееше в селището на кинаджиите близо до летище „Внуково“. Неговата къща се открояваше сред другите вилни постройки не с размерите си, а с някаква изискана простота. Тя се намираше в дъното на един доста обширен терен и с нещо напомняше едновременно и за приказна колибка с островръх покрив, и за кула на средновековен замък — вторият й етаж беше заобиколен от балкон, който приличаше на бойница, предназначена за стражата.

Щом излезе от колата, която бе спрял пред портичката, Саша видя в двора вдясно от къщата Александър — беше гол до кръста, а в ръцете си държеше лопата. Киншаков разчистваше пътечката, която водеше от прага към една зелена кръгла беседка.

— Александър Иванович! — радостно подвикна Белов.

— А, здрасти, приятел! Качи се на верандата, ей сега ще дойда. — Той довърши работата си, направи едно-две дихателни упражнения и бързо се отправи към госта си. — Я колко си пораснал! — протегна ръка той с радостна усмивка.

— В какъв смисъл? — изненада се Саша.

— В пряк, аз съм прям човек. Когато се срещнахме за пръв път, ти приличаше на разсърдено таралежче, готово всеки момент да си покаже бодлите.

Внезапно вратата, която водеше към къщата, затрепери, сякаш на една определена част от имота на Александър Иванович бе започнало земетресение със сила близо пет-шест бала.

— Вулкан се събуди — подсмихна се домакинът и отвори вратата.

Тресящото земята съществото на име Вулкан се изтърси на верандата с всичките си седемдесет килограма, четирите си лапи и набръчканата си олигавена муцуна.

— Вулкан, Вулкан! — клекна на колене Саша.

Песът като че ли веднага го позна и квичейки като паленце, радостно олигави бившия си стопанин.

— Благодаря ви, че не сте сменили името му — трогна се Белов и вдигна очи към засмения Александър.

— Че как иначе, друже. Името не се дава току-така. Нали, Вулкан?

Кучето отговори с доволно ръмжене, опитвайки се да се промуши точно между двамата мъже.

— Виждаш ли какъв характер има? Той просто винаги трябва да бъде център на вниманието. Общо взето, израсна като строго, но добро момче. Пазач е, а също е и добър защитник, но току-така няма да влезе в бой. Идеален представител е на породата мастиф, което потвърдиха и две кучешки изложби. Той е победител за породата си и сред кутретата, и сред възрастните екземпляри. А сега вече му търсим и дама. Хвърлили сме око на една-две първокласни кучки, нали, Вулкан? Тъй че, Саша, ако си се върнал към уседналия начин на живот, първото кученце ще е твое.

— Тъй да бъде — кимна той.

Домакинът се зае да прави кафе, а през това време Саша разглеждаше медалите, шарените дипломи на различни езици и купищата снимки, на които Александър Иванович се бе фотографирал с хора, чиито лица младежът познаваше само от телевизията. Това бяха актьори, водещи на телевизионни предавания и някои от най-известните политици.

— Това са предимно мои ученици. Или приятели, което на практика е едно и също — обясни Александър, улавяйки погледа му.

— Страхотно — възхити се Саша, докато галеше Вулкан, който не се отделяше от него. — А сега снимате ли се някъде?

— В момента — не. Консултант съм на три филма. Единият е за Великата отечествена война, другият е за средновековието, а пък третият — е-хе, действието се развива в далечното бъдеще. Тъй че не скучая. А освен това се опитвам да получа и един сценарий, в който действието се развива в два времеви пласта. В съвременността и в Ирландия в навечерието на приемането на християнството.

— Тоест за келтите?

— За тях, а също и за нас с теб. Колкото повече навлизам в материала, толкова повече разбирам, че се променят не толкова хората, колкото декорите. Различават се само житейските обстоятелства и съвсем малко се променят традициите. Я си представи дали само преди няколко години на някого дори би могъл да му се присъни кошмарът, че в нашата Русия в края на двайсети век ще се намерят умници, които на практика буквално ще възродят извършването на човешки жертвоприношения. При това са взети именно от келтските традиции, които се отличават с голяма жестокост. В основата на филма са залегнали реални факти!

— Ама какво говорите, за истински жертвоприношения ли става дума?

— Именно, и то в централните провинции на страната. В Калужска област. Сега много хора си играят на митове, а и не просто си играят.

— Идиоти — каза Саша, — ръцете трябва да им откъснат на такива… Правят се и те на друиди, на духовен елит, мамка им. Но въпреки всичко аз уважавам келтите. Тогава и времената са били различни.

— Времената винаги са различни. По свой си начин. А ти как си? С какво смяташ да се занимаваш?

— Че с какво се занимават всички сега? — сви рамене той. — С някакъв бизнес.

— Какво пък, няма лошо. Макар да не е безопасно.

— Знам — усмихна се Саша.

— Е, ако има нещо, ако ти трябва някаква помощ, потърси ме, друже.

— Благодаря ви, Александър Иванович. Засега се справяме със собствени сили. А във връзка с вашата специалност имам една молба към вас.

— Казвай.

— Имам един приятел. Валера Филатов, бивш боксьор. Той е спортист и добър човек. Изхвърлиха го от спорта, а пък няма къде да си дене енергията. Може би ще стане каскадьор? Не знам дали прилича на келт, но за ариец или за бандюга ще мине.

— Изпрати ми твоя боксьор. Току-виж наистина свършил работа. И ти недей да изчезваш. Обаждай се, идвай тук.

Така Фил стана по съвместителство и артист.

 

 

Саша хвърли последен поглед на суетнята по снимачната площадка. Време беше да слязат на грешната земя, че тук май всички витаеха в облаците. Артисти!

— Ето какво си мисля, браточки — каза той и усмивката му угасна. — С автосервизите всичко е ясно. Къде имаме дял по северните пазари — на Рижкия, на Петровско-Разумовския и на още някои. И какво ни дават те?

— Парче хляб с масло — сви рамене Космос, без да разбира накъде бие Саша.

— И какво друго?

— Проблеми — подсмихна се Пчелата, който интуитивно се досети какво има предвид приятелят им.

— Точно така. Ние имаме ужасни проблеми с гамените, с ченгетата, със съдружниците, с взломаджиите, с цялата тази измет, а всъщност получаваме пръжки. И от тази гледна точка никой не ни уважава.

— Е, не е чак така, Саня — обиди се Космос.

— С две думи, братлета, ето какво искам да кажа. Трябва да се издигаме. Защо при еднакви условия на труд например със солнцевските бригади, ние получаваме пет пъти по-малко? — Саша огледа приятелите си.

— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос на въпроса Космос.

— Защото е време да променим политиката си. Както е казал Дън Сяопин, нека да разцъфнат сто цветя.

Огребвайки с лъжицата остатъците от своята съмнителна храна, Фил сериозно констатира:

— Тузарите няма да ни дадат цветята.

Приятелите се спогледаха: май че Фил още не бе излязъл от образ или пък лошо бе ударил главата си по време на последната каскада.

— А как стоят нещата с компютрите? „Еста“, „Видикон“, „Омега“ — из района има поне десет такива фирми, които можем да споходим — включи се Космос.

Пчелата мълчеше и това доста ясно подсказваше, че в главата му съзрява някаква идея. Леко извърнат настрани, той правеше с пръстите на дясната си ръка бързи странни движения, сякаш се опитваше да улови във въздуха тъничка нишка, която щеше да отведе цялата им група до отговора на главния въпрос на всички времена и народи: а сега какво?

— Компютрите са хубаво нещо — замислено рече Саша. Той потропа с пръсти по капака на колата като по компютърна клавиатура. — Само че бумът им скоро ще отмине. Ще излети като дим през комин. Най-много още година, година и половина.

— Ама, Бели, ти май сам не знаеш какво искаш — Космос недоумяващо разпери ръце.

И в този момент Пчелата узря, по-точно — идеята му:

— „Курс-Ин-Вест“ — на срички и почти сладострастно изрече той.

Космос подсвирна:

— Ама, че залиташ.

— Че защо да залитам? — наежи се той. — Те току-що набраха скорост, хората казват, че още никой не ги е поел.

— За какво говорите, братлета? — оживено се поинтересува Саша.

— За малкото предприятие „Курс-Ин-Вест“ — започна да рецитира урока си Пчелата, сякаш стоеше пред учител. — Артурчик Лапшин, моят бивш съсед. Преди един месец се нанесе в нов офис на булевард „Цветной“. Компютри, недвижими имоти, цветни метали. Има само един проблем — не е ясно как постигна толкова много.

— Сигурно е от комсомолците. Интересно. Много интересно. — Саша прехапа устни и като че ли започна да го обзема онова еуфорично настроение, което винаги се пораждаше у него преди „голяма битка“. С две думи, набра кураж.

Запознат с тази му черта, Космос се опита да го охлади.

— Знаеш ли, Саша, по-добре синигерче в ръцете, отколкото гълъб в небето — не много уверено и като скоропоговорка измърмори той. И почти се примири с факта, че независимо от всичко работата щеше да стане, след като Белов вече бе захапал въдицата. Затова махна с ръка и едва не удари по носа Пчелата. — Щом на теб ти е все тая, оправяй се сам.

— Става. Да вървим — твърдо изрече Саша и отвори вратата на линкълна.