Александър Белов
Предан враг (16)

16.

От покрива на двайсет и две етажната сграда се разкриваше забележителна гледка към извитата като широка дъга река Москва, към равния като огледало водоем зад нея и към малката площадка, покрита с бетонни плочи.

Стрелеца бързаше. Първо, защото скоро щеше да настъпи сумрак, а добрата светлина беше много важен елемент в неговата работа. И второ — той хвърли бърз поглед през реката — бялата лимузина на Лука вече беше тук, което означаваше, че всеки момент щеше да пристигне и Белов.

Огромната „В-94“ — една нова-новеничка винтовка, която повече приличаше на противотанково оръжие от времето на Отечествената война — вече беше монтирана където трябва. Наемният убиец разстла до нея малка дунапренова постелка. В работата си той не пропускаше нито една дреболия, която би могла да му попречи да отправи точен изстрел. Всяко озовало се под лакътя му камъче можеше да изкриви мерника му, затова винаги полагаше огромни усилия да си осигури удобства.

Свали слънчевите си очила, сложи си слушалките и включи касетофончето си. В ушите му зазвуча бавна успокояваща мелодия. Обичаше да работи на музиката на „Пинк Флойд“, защото му помагаше да се съсредоточи върху прицелването и освен това го откъсваше от неизбежните мисли за жертвата.

И сега той също си помисли за човека, когото всеки момент му предстоеше да убие, но направи това съвсем бегло и мимоходом. Този човек имаше и пари, и влияние, много хора се подчиняваха на волята му, но всичко това вече нямаше никакво значение, защото на него му оставаше да живее още няколко минути.

Стрелеца легна зад винтовката и долепи око до оптичния мерник. И това стана тъкмо навреме, тъй като в този момент към белия линкълн на Лука се приближи черен мерцедес.

Колата на Белия спря на около седемдесет метра от лимузината на крадеца. Вратите й се отвориха и Фил, Пчелата и Белия слязоха от нея. Лука, Руслан и двамата им охранители също излязоха от своята кола.

И двете групи напрегнато се разглеждаха помежду си, но никой не помръдваше от мястото си, защото в момента явно се ориентираха. Белия извади мобилния си телефон и набра номера на Космос.

— Космосе, ние сме тук — съобщи му той. — Какво е положението там? Има ли шансове да ги измъкнеш?

— Саня, това е невъзможно — загрижено му отвърна той. — Тук има около трийсет души от техните. Ако подхванем пукотевица, ще стане много лошо.

— Ясно. Бъди готов, не затваряй.

Белов също не прекъсна връзката. Той внимателно и напрегнато се огледа. Пространството на стотици метри наоколо беше напълно открито.

— Май, че е чисто, нали? — обърна се той към приятелите си.

— Хубаво местенце — отбеляза Пчелата. — Всичко е като на длан.

Белия остана с гръб към Лука и с жест им напомни: Пчелата поема десния охранител, Фил — левия, а самият Белов — Лука и Руслан. Те едва забележимо му кимнаха.

Планът им беше съвсем прост. Лука и Руслан не трябваше да носят оръжие — Саша успя да си отвоюва правото да провери дали това е така. На всичкото отгоре „синия“ не настоя да получи същото право. Това не го учуди, нито го усъмни, тъй като Лука на практика държеше жена му и сина му като заложници и очевидно смяташе, че това е напълно достатъчно, за да накара Белия да стане по-сговорчив и да се въздържа от каквито и да било резки движения.

Белия реши да заложи тъкмо на това свое предположение. Планът му беше следният — да очисти Руслан и двамата охранители, да залови невъоръжения Лука и да го накара да вдигне обсадата от болницата.

Белов погледна часовника си — беше седем и пет минути.

— Е, Бог да е с нас… — въздъхна той.

— Той няма да ни предаде — съгласи се Фил.

Те се спогледаха с Пчелата и закрачиха към „сините“.

— Какво има, бъз-бъз? — попита тихичко Фил.

— А, не, наред съм… — прошепна с побелели устни Пчелата.

Те се приближиха до крадците. Пазейки си завет от вятъра, Лука разпалваше изящната си лула. Другите трима мълчаха и мрачно разглеждаха Пчелата и Фил.

— Извинете, но уговорката ни беше такава — сви рамене Пчелата и направи крачка към Лука.

Той се усмихна накриво и с демонстративно покорство сложи ръцете си зад гърба.

Пчелата ловко опипа крадеца, а Фил претърси кавказеца.

Пчелата кимна със задоволство и надникна в колата на Лука. След като се убеди, че там няма никого, махна с ръка на Саша.

Свел ниско глава като бик срещу матадор, Белия решително закрачи напред. Изведнъж мобифонът в ръката му оживя:

— Саша! Ало, Саша! — хриптеше той с гласа на Космос.

Белов вдигна мобифона и го доближи до ухото си.

— Да.

— Саша! Те свалят блокадата, те си тръгват, чуваш ли ме? Пазете се там! — почти крещеше Коса.

— Разбрах — пребледня Белия.

Той наистина беше разбрал, че щом крадците пускаха Оля и сина му, значи тяхната обсада е била необходима само за да го накарат да отиде на срещата… А това означаваше, че Лука действително бе решил да го очисти, и то още тук и сега!

Той вдигна телефона така, че крадците да го видят, и изкрещя:

— Това е мобифон!

Без да намалява темпото, Белов бавно свали ръката си и пъхна мобилния телефон в джоба си. Пръстите му се разтвориха и напипаха хладната стомана на магнума.

До Лука му оставаха не повече от десетина крачки. Крадецът нагло се хилеше и крачеше спокойно срещу него, пуфтейки с лулата си. Ръката на Белов стисна дръжката на пистолета, а показалецът му се закова върху спусъка.

В този миг на километър и половина от него, върху плоския покрив на обикновения жилищен блок в „Крилатско“, пръстът на Стрелеца вече плавно натискаше спусъка на новичката снайперистка винтовка.

„Време е!“ — прецени Саша и внимателно започна да изважда от джоба ръката си, в която държеше магнума…

И в този миг се чу изстрел. На някакви си пет крачки от него главата на Лука се разлетя на дребни парчета с отвратителен пукот. В същия момент втори куршум прониза гърба на Руслан.

Кавказецът още не бе успял да падне, когато Пчелата, Фил и охранителите на крадците измъкнаха оръжието си. Фил и Пчелата се оказаха по-бързи. Изстрелите им се сляха в един и върху квадратните бетонни плочи полегнаха още два трупа.

Без да разбира какво се случва, Саша огледа осветеното от залязващото слънце пространство над „Крилатско“. Кой беше? Откъде стреляше? С какво го направи?

Към него тичаха Пчелата и Фил. Той се обърна към тях, поклати объркано глава и разпери ръце.

— Да изчезваме! Саша, бързо в колата! — изкрещяха те.

Белия хвърли последен поглед към трупа на Лука и изведнъж си помисли, че ако беше всемогъщ бог, сега навярно щеше да го съживи. Но само за да го убие отново. Ала този път — сам.

— Саня, мамка ти! — разнесе се нечовешкият крясък на Пчелата.

Белов направи крачка назад и нещо изхрущя под крака му. Наведе глава и видя, че това беше изящната лула на Лука, от която все още се виеше лек сивкав дим.