Александър Белов
Предан враг (33)

33.

Володя Каверин изглеждаше като нетърпелив влюбен по време на първа среща, който е загубил ума и дума в очакване на своята изгора. Впрочем, причината за тревогата му беше къде-къде по-сериозна. Вагоните с оръжието пристигнаха навреме на уреченото място, но получателите на стоката не се появиха.

Той раздруса амунициите си и хукна в бърз тръст по дължината на влаковата композиция. Въртеше в движение главата си насам-натам и беззвучно псуваше. Петрович и седналите на платформата до него трима мрачни брадати кавказци хладнокръвно наблюдаваха тази суетня. Каверин стигна до последния вагон, зави зад ъгъла на построения от червени тухли склад и след миг изскочи от другата страна на зданието.

— И къде са тези будали, а?! — разкрещя се, загубил търпение. — Страшно неточни хора!

Петрович се опита да успокои шефа си:

— Ние нали сме тук, всичко е наред… Ей сега ще дойдат и клиентите. Какво си се затръшкал?

— Първо, тук има стока за цяла дивизия! — продължи Каверин. — И второ, връзката ми с Москва пропада!

Петрович подритна с носа на армейската си обувка сандъчето със спътниковия телефон.

— Володя, но ти можеш да се обадиш и оттук…

— Трябва да сме на полето, дръвнико! Сто пъти вече ти казах!

Каверин се обърна към невъзмутимите брадатковци и им подвикна нещо на чеченски. В отговор и тримата мълчаливо поклатиха глави. Той плесна с ръце като жена и възмутено възкликна:

— Не, ама това на нищо не прилича! Да домъкнеш тези неща през половината континент точно на минутата, а когато трябва да ги приемат, да ти вържат такава тенекия!

Петрович лениво стана и закрачи към последния вагон, като предупреди шефа си:

— Володя, ще отида да източа бойлера.

Радостният възглас на Каверин го спря:

— Петрович, идват! Ох, слава богу!

Петрович се извърна и видя, че към тях се приближават около десетина разнокалибрени коли.

— Видя ли… Какво ти казах? — изсумтя доволно той.

Свря се до ъгъла на вагона и започна да разкопчава панталона си. В този миг на десетина крачки зад него от едно напълно равно място се надигна някакъв човек, облечен в рунтава униформа със защитен цвят. Твърдата му и сръчна ръка рязко метна един нож, чието острие се вряза под лявата лопатка на Петрович.

— А… — изненадано и смутено въздъхна той и бавно се свлече по гръб.

Може би едва доловимият звук щеше да сепне и останалите, но от другата страна на влаковата композиция цареше радостно и шумно оживление. Там звучеше висока гърлена реч, носеше се смях и се вдигаше силен шум от затварящите се врати на колите. Каверин преминаваше като щафетна пръчка от едни горещи източни обятия в други.

От другата страна на влаковата композиция също настъпи раздвижване. От земята един след друг започнаха да се надигат бойци с доста странен вид. Те бяха облечени в рунтави дрехи, с черни маски на лицата. Носеха най-разнообразно оръжие. Изпълнявайки сдържаните, но красноречиви заповеди на командира си, бойците заемаха изходни позиции за атака.

Те удариха от три страни едновременно, притискайки с огъня си цялата група на бунтовниците към тухлената стена на склада. Чеченските шофьори хукнаха към колите си, но един гранатомет веднага удари от фланга. Двата камаза в края на колоната избухнаха като ослепителни факли и препречиха пътя за отстъпление пред останалите.

Една картечница изстрелваше дълги откоси изпод вагоните по щуращите се насам-натам чеченци. От покрива на съседния склад двама снайперисти натискаха спусъците си от време на време, но без да пропускат нито една цел. С истерични вопли „Аллах акбар!“ полуделите бунтовници отвръщаха с яростен огън. Обаче не виждаха нападателите си и затова не улучваха никого. Чеченците се поваляха един след друг на земята, облени в кръв.

Въпреки невъобразимия грохот Каверин не изгуби ума и дума. Той се опита да се скрие между вагоните, но куршумите на снайпериста го застигнаха и там. Първият натроши костта на левия му крак, като го прониза малко под коляното, вторият улучи металната пластина на бронежилетката му, а третият, който очевидно изпълни функцията на контролен, размаза лакътя на дясната му ръка.

Володя замря. Простреляните крайници го пронизваха с такава изпепеляваща болка, че искаше да вие и да се търкаля по земята. Но той лежеше като препариран, без да помръдва нито един мускул по тялото си, защото знаеше, че в тази секунда снайперистът го наблюдава през оптичния си мерник и преценява дали този негов клиент се нуждае от още един изстрел, или вече няма нужда от нищо на този свят.

Картечните откоси стихнаха. Каверин, който едва не загуби съзнание от болка, разбра, че всичко е свършило. Извърна глава към склада и видя, че хората с рунтавите защитни униформи бавно се придвижват покрай влаковата композиция и доубиват ранените бунтовници със служебните си пистолети „Макаров“. Каверин не биваше да чака. Стисна зъби и предпазливо се запромъква под вагоните.

В това време част от бойците завинтваха взривните устройства в плоскостите на противопехотните мини и слагаха подготвените взривове във вагоните с оръжието. Двете групи свършиха работата си почти едновременно, но в този момент Каверин вече беше под съседната влакова композиция. И когато войнишките обувки изтрополиха по чакъла на три метра от него, той затаи дъх.

Сетне избухна взривът. Вагоните с оръжието се разлетяха на парчета, те подпалиха чеченските коли, които също започнаха да се взривяват и да отпращат в пролетното небе фонтани от пламъци. След няколко минути скелетите на взривените вагони и разбитите от взривовете коли потънаха в морето на огъня.

Каверин успя с последни сили да се отдалечи пълзешком на още няколко метра от злополучния склад. След първия взрив загуби съзнание и затова не видя как в бушуващите на невзрачната чеченска гара пламъци изгоряха единайсет милиона на Саша Белия.