Александър Белов
Култ към огъня (1)

Пролог

В едно ранно неделно утро в местността Нерлоу, разположена близо до Лондон, пред масивния портал от ковано желязо на Училището за седемте изкуства спря нова черна лимузина със затъмнени стъкла. От автомобила слезе доста набит, дребничък на ръст господин, със скъп костюм и с не по-малко скъпи обувки от крокодилска кожа. За завършения облик на истински джентълмен му липсваха само бастун, цилиндър и безупречно бели ръкавици, макар че дори и без тези атрибути той изглеждаше точно като такъв.

Късата брадичка му придаваше солиден и същевременно романтичен вид, а той приличаше на оттеглил се в пенсия морски вълк или на предприемач, натрупал състояние от доставки на нефт.

Привилегированото училище с интернат за изключително надарени деца се намираше в стар замък, който се издигаше в живописна селска местност и съществуваше от столетия. По пътя, който водеше към училището, рядко минаваха коли, ала мъжът за всеки случай се озърна, преди да пресече, погледна наляво и надясно и едва тогава бавно и с достойнството на солиден човек пресече шосето и натисна решително бутона на звънеца, вграден в стената на пристройката. Портиерът — беловлас мъж с черна униформа, се отправи към него и почтително запита:

— С какво мога да ви помогна, сър?

— А-а… бих искал да поговоря с директора на училището — изрече с лек славянски акцент джентълменът, щом спря, и решително добави: — Бъдете така добър да му съобщите, че съм тук! — Подаде на портиера луксозната си визитна картичка, отпечатана със златни букви.

Портиерът очевидно прецени, че пред него стои важна клечка, леко се поклони, отиде зад стъклената преграда и грабна телефона.

— Господин Леонид Едлин желае да се срещне с госпожа Уинстън. Да го пусна ли на територията на училището?

Очевидно портиерът получи положителен отговор, защото затвори телефона, сведе глава в лек поклон и рече:

— Заповядайте, сър, очакват ви!

Посетителят мина през портала и се отправи към древния, реконструиран замък по гранитната настилка на пътечка, край която растяха високи гладиоли с едри цветове.

Питомците на училището не се виждаха на територията му. Беше неделя, по-голямата част от учениците слушаха църковната проповед, много от тях се бяха прибрали по домовете си, а в училището бяха останали само онези, които живееха в отдалечените краища на Англия, и децата от чужбина. Те пък се възползваха от уикенда, за да се наспят в стаите си и да съберат сили за следващата учебна седмица.

Ниска млада жена с дълга кафява рокля и бяла престилка очакваше госта на широката площадка пред протритото от времето и подметките на няколко десетки поколения ученици стълбище.

— Добър ден, сър — поздрави тя, щом Едлин се изкачи на площадката. — Заповядайте, моля, госпожа Уинстън ще ви приеме.

Младата жена пусна Едлин да влезе в сградата, тръгна след него, но сетне веднага задмина посетителя и закрачи по кънтящите сводести коридори, за да му посочи пътя. Спря пред масивна резбована врата, отвори я и го покани да влезе.

Той прекрачи прага на готическия кабинет, чиито стени бяха окичени с избелели от времето гоблени. Зад старинното масивно бюро седеше надута на вид жена около петдесетте със строг „педагогически“ израз на лицето. Черните й боядисани коси бяха толкова силно изопнати назад и свити в кок на врата, че това дори я подмладяваше. Сивият жакет и полата й стояха като доспехи на средновековен рицар. Тя посрещна посетителя любезно, но сдържано.

— Радвам се да ви видя, господин Едлин! Какво ви води при нас?

Посетителят се поклони.

— Ще ви обясня, госпожо Уинстън — рече той, почтително застанал до вратата. — Минавам през вашия град и се отбих в училището по поръчение на бащата на един от вашите възпитаници. Много бих искал да се видя с момчето и да му предам поздрави от баща му.

— Как се казва момчето? — поинтересува се директорката.

— Белов… Иван Белов.

Жената се замисли за няколко секунди.

— Не виждам причина да ви откажа тази среща. Родителите имат право да се интересуват от живота и учението на децата в нашия интернат… Дори чрез свои познати. Но дали бихте могли да ми дадете някакви доказателства, че познавате Айвън Белов? Извинете ме и моля да ме разберете правилно, това е всичко на всичко най-обикновена формалност.

Недоверието, което директорката изрази толкова недвусмислено, изобщо не смути посетителя. Той с любезна усмивка извади от джоба си луксозен портфейл, който струваше не по-малко от половината месечна заплата на директорката, измъкна сръчно с два пръста от него цветна снимка и я подаде на госпожа Уинстън.

На нея на преден план бе заснет Айвън преди няколко години, ако се съдеше по вида му. Имаше дълги руси коси, които се развяваха. Зад него пред обектива се усмихваха родителите му, а в средата между тях стоеше господин Едлин, сложил ръце на раменете им. Обстоятелството, че четиримата позираха на фона на египетските пирамиди, а майката на момчето стискаше цигулка и лък, малко изненадаха опитната педагожка. Дали беше монтаж? Но когато се вгледа, тя позна цигулката „Адомети“ на Айвън и това я успокои. В края на краищата руснаците бяха толкова непредвидими, че от тях можеше да се очаква всичко.

— Почакайте малко, господин Едлин — усмихна се тя. — Възпитателят ще изпрати момчето при вас. Къде предпочитате да се срещнете с него?

— Най-добре да излезем на чист въздух — призна си посетителят и побърза да се оправдае: — Тук при вас е като в музей…

Вместо отговор госпожа Уинстън леко сведе глава, което означаваше „приемам за сведение“ и същевременно „край на аудиенцията“.

Съпроводен от същата млада жена, която директорката повика с помощта на едно звънче, посетителят се отправи към изхода на сградата.

Пет минути по-късно Едлин вече се разхождаше из кръглата беседка, която се издигаше в задния двор на интерната на слънчева ливада с неестествено зелена трева, и нетърпеливо поглеждаше към училището. Най-сетне иззад ъгъла на замъка се показа светлокосо момче на около десетина години и тръгна с уверена крачка към беседката. Едлин се отправи към него.

Иван Белов беше слабо кокалесто хлапе с големи, малко учудени кафяви очи и изпито лице с правилни черти. Приличаше и на баща си, и на майка си.

Едлин хвана момчето за раменете, започна да го разглежда, въртеше го ту на една, ту на друга страна, накрая възкликна:

— Значи ето какъв си бил, Иван Белов! Радвам се, много се радвам! — възкликна съвсем искрено той. — Е, хайде да се запознаем. Аз съм Леонид Едлин.

Стисна силно малката ръка на Ваня и се удиви, защото ръкостискането на момчето се оказа неподозирано здраво и енергично.

Белов кимна и погледна с любопитство посетителя.

— Но вие не сте англичанин, нали, господин Едлин?

Леонид малко се смути, а може би просто се престори, че е смутен, за да направи комплимент за проницателността на момчето.

— Позна, Иван — призна на чист руски език. — Аз съм от Русия, но това е тайна. Искаш ли да си поговорим? — Гостът потупа Белов по рамото и го побутна към беседката.

Влязоха в беседката и се настаниха на една от пейките, полуизвърнати един към друг.

— Познавате ли баща ми? — поинтересува се Иван на английски.

— Естествено — отвърна също на английски мъжът и се усмихна с крайчеца на устните си. — Иначе нямаше да дойда при теб. Хайде да преминем изцяло на руски.

— Добре. Какво прави татко?

Естествено, момчето живо се интересуваше от новините за баща си, защото за него той беше идеал и не само идеал, а и най-скъпият му и близък човек, ала придобитите в изолираното английско учебно заведение маниери, присъщи на светския човек, който умее добре да се владее, не му позволяваха да изрази открито емоциите си, затова малчуганът говореше сдържано и с достойнство. Но така изглеждаше само на пръв поглед — в действителност Иван, разбира се, беше десетгодишно наивно, енергично, весело и палаво момче.

Върху лицето на Леонид легна лека сянка.

— Виж какво, Ваня — започна глухо той, погледна изпитателно момчето, сякаш преценяваше дали да му се довери, и изненадващо го попита: — Мога ли да разговарям с теб по мъжки?

— Разбира се! — отзова се енергично Белов, тъй като усети, че след този въпрос ще последва важна новина. — Слушам ви.

— Знаеш ли, Ваня, баща ти има сериозни проблеми — въздъхна тежко посетителят, давайки му да разбере колко му е трудно да влезе в ролята на вестоносеца на лоши новини. — Баща ти е в плен при терористите!

— Какво? — Колкото и да се стараеше да се владее, момченцето надделя в Иван и той изгуби самообладание. — Какво казахте? Баща ми е в плен при терористите? Какви са тези щуротии?!

— Да, Иван, това е истината — изрече съчувствено Леонид. — Успокой се и ме изслушай. — След като установи, че момчето мълчи и дори не се опитва да му задава въпроси, продължи: — Александър Белов наистина се намира в плен в Емирствата и сега от теб зависи дали ще остане там или не. — Едлин стрелна с поглед момчето, за да провери реакцията му, и продължи: — Ваня, аз, естествено, не съм никакъв Леонид Едлин, а Владимир Владимирович Шликов. Работя във Федералната служба за сигурност и в момента провеждам операцията за спасяването на баща ти. Ето как стоят нещата. Терористите са съгласни да пуснат баща ти, но, разбира се, срещу голям откуп. За да събере необходимата сума, той трябва да отиде за няколко дни в Красносибирск и да подпише някои документи. Но терористите не искат да го пуснат и са съгласни да го направят само ако в замяна получат равностоен заложник. И, както сам разбираш, такъв заложник можеш да бъдеш единствено ти. Вчера се срещнах с баща ти, опитах се да го убедя да направи тази временна рокада, но той е категорично против това предложение. Белов не иска да излага на опасност собствения си син. Получава се затворен кръг, който можеш да разкъсаш единствено ти. И затова аз се нагърбих с опасността и риска да дойда при теб, да ти предложа да тръгнеш заедно с мен към Емирствата като член на специалната група на Федералната служба за сигурност и да останеш няколко дни в плен. Не бива да се страхуваш, ние няма да допуснем да ти се случи нещо лошо — и Леонид или по-точно, Владимир Владимирович смигна на момчето.

Новината, че баща му е заловен от терористи, естествено, потресе Иван, ала той бързо се съвзе и логично отбеляза:

— Но как може баща ми да е попаднал в плен, след като аз със сигурност зная, че в момента той се намира в Никарагуа в околностите на вулкана Санта Негро…

— Беше там само преди два дни — въздъхна тежко мнимият Леонид Едлин. — Но в Никарагуа го заловиха ислямските бойци, които действат по целия свят, и го откараха в лагера си. А сетне го отведоха в Емирствата. Ако не ми вярваш, можеш да се обадиш по мобилния телефон на баща си и ще чуеш гласа на оператора, че временно няма достъп до абоната. — Владимир извади от джоба на костюма си мобифон и го подаде на момчето.

— Зная — махна с ръка Иван, без да поглежда към апарата в ръцете на събеседника си. — Вече от няколко дни звъня на мобилния телефон на татко, но той не отговаря.

— Видя ли? — подхвана Шликов. — Това потвърждава, че Александър Белов е в плен и не може да говори по мобилния си телефон.

Момчето все още се колебаеше.

— Чичо Володя — рече неуверено то, — а как ще ми докажете, че наистина сте приятел на баща ми?

Шликов се усмихна хитро.

— Умно момче си. Човек не може да те подведе. Ето, виж… — Извади часовник от джоба си и го подаде на Иван. — Познаваш ли го?

— Да, разбира се! — възкликна радостно детето, грабна часовника и започна да го върти в ръцете си. — Това е часовникът на баща ми. Всъщност не е на баща ми, а на чичо Космос. Татко го носи откакто Космос умря. Много му е скъп.

— Е, нали виждаш — подсмихна се Шликов. — Задръж часовника. Когато се видиш с баща си, ще му го дадеш. — Той стана. — Така че нека да се разберем, Ваня. Аз не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Ако решиш да помогнеш на баща си и в същото време да направиш нещо добро за Русия, ела днес в пет часа до горичката зад вашия интернат. Но не бива да казваш на никого за това мое предложение. Ако идем при баща ти, ще го направим нелегално, така че пази в тайна нашия разговор. Е, хайде, мисли, Ваня, мисли! — Шликов потупа момчето по рамото, а след това се обърна и закрачи към портала.

Привечер през вратата на училището се шмугна слабичко момченце, стиснало под мишницата си цигулка. Спря, извади часовник от джоба си и погледна циферблата му. Стрелките показваха пет без десет. Детето кимна със задоволство и тръгна към ъгъла на сградата. Сенчестата алея между дъбовете продължаваше в далечината. Момчето стигна до края й, после зави към оградата от ковано желязо.

След като се увери, че никой не го наблюдава, то мушна калъфа на цигулката между железните пръти, покатери се върху каменния фундамент на оградата, а после бързо и много ловко преодоля преградата, защото използва металните украшения за стъпала. Щом се озова на земята, изтупа изцапаните си панталони, вдигна калъфа от земята и вече без да се оглежда, пое с уверена крачка в северна посока покрай гората.

Иван Белов повече не се върна в училището.