Александър Белов
Предан враг (35)

35.

Привечер Белов пристигна в „Сребърния бор“. Това беше онзи незабележим клуб, в който неговият партньор по тенис Виктор Петрович толкова обичаше да си прави тайните срещи. Саша нямаше абсолютно никакво желание да се вижда с него, но в създалата се ситуация той можеше да получи гаранции за своята безопасност единствено от Зорин. Освен това нямаше търпение да научи каква е съдбата на неговите документи за фонда. Тъй че, независимо дали му харесваше или не, щом искаше да се измъкне от каната с млякото, трябваше да размахва крачета до последно.

Виктор Петрович го посрещна с радушна усмивка и силно ръкостискане. Масата в сепарето, където седнаха, беше сервирана. Зорин с широк жест покани госта си „да хапнат, каквото Бог дал“, но Белов му отказа и сухо му предложи да преминат към деловата част. Зорин отвори чантата си и сложи на края на масата сгънатата карта на Чечения с отбелязания по нея със син молив маршрут.

— Връщам ти я с благодарност — усмихна се той.

— А кой свърши тази работа? — полюбопитства Саша и прибра картата в джоба на сакото си.

— Специалните военни части. Профучаха оттам като ураган — оръжието е унищожено и няма нито един свидетел… — Виктор Петрович смръщи чело. — Разбирам те, Саша, ти се притесняваш, че си тръгнал срещу федералните…

Той кимна в знак на съгласие, тъй като беше дошъл тук точно заради това.

— Трябва да имаш предвид, че това е едно от малкото ведомства, които наистина се грижат за безопасността на страната ни. А това, че ти предаде операцията със стоката, обективно погледнато, е в полза на страната ни. Твоите вътрешни отношения с тях са друга работа… Но при всички случаи, докато ние сме във връзка, ти си недосегаем.

— А ние във връзка ли сме? — със съмнение попита Саша.

Той много добре разбра какво искаше да му каже чиновникът. Кантората нямаше официални претенции към Белов, а колкото до неговите лични търкания с водещия му офицер от федералните, той трябваше да се оправя сам. Всъщност Зорин отново се отдръпна и остави Саша сам да се справя с Веденски.

Виктор Петрович съсредоточено погледна Белов и укорително поклати глава. След като порови из дипломатическото си куфарче, той подаде на Саша кожената папка със златния монограм.

— Размразих документите ти за фонда — важно и дори малко тържествено му съобщи. — Ще получиш огро-о-омни привилегии за внос!

Саша не се опита да скрие скептичната си усмивка.

— Благодаря. — Взе папката и небрежно я пъхна под мишницата си. — Все от някого трябва да зависиш. Иначе… — Направи недвусмислен жест с пръст през гърлото си, — кръц — и толкова!

— Александър, знаеш ли, че си нагъл — студено присви очи Зорин.

— Както и да е, Виктор Петрович — протегна му ръка той, — и за това съм ви благодарен.