Серия
Вулгарни романи (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)
Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

Издание:

Христо Калчев

Оратория за козел и ангорска котка

вулгарен опус в до мажор

книга пета

Първо издание

(c) 1998, Христо Калчев, автор

1998, Жеко Алексиев, оформление на Корицата

(c) 1998, Камелия Вълова, редактор

Коректор Тинка Иванова

Художник Жеко Алексиев

 

Тази книга е предмет на авторско и търговско право на издателя.

С любезното съдействие на хотел „Родина“


Посвещавам на моята

скъпа съпруга Елисавета.

С любов и доверие.

Х. К.

I

Скъпи мои,

Ако получите това писмо, преди да съм ви потърсил по телефона, значи аз вече не съм между живите. Не правете трагедии, момчета, в живота има смърт и всички ние ще си отидем по реда си. Свикнете с тази мисъл и се дръжте един за друг. Братя сте, млади, силни. Самотният човек е лесна плячка. Вие сте двама, във вас тече една кръв — моята. Не съдете майка си, както аз не я съдя. Ако не можете да й простите, забравете я и живейте своя неповторим живот.

Моят живот се обърка някак неусетно за мен. Бях бедно ченге, а имах нужда от много пари. Гордостта не ми позволи да свикна с немотията, на която те осъжда офицерската заплата. Подхлъзнах се от собствената си алчност и се свързах с престъпния свят. Бях добро бедно ченге, превърнах се в добър богат бандит. Понякога се налагаше да убивам. И аз убивах. Най-известните поръчкови екзекуции в България са мое дело. Действах като вълк-единак и предадох работодателите си. И тези от престъпния свят, и другите, Които ме произведоха генерал на две служби. На българската сигурност и на най-страшния картел на смъртта — КГБ. Предадох ги до един, опиянен от егоизъм, пари и тайната власт, която един анонимен убиец вселява в жертвите си. Това продължи години. После ме разкриха. И едните, и другите. Борис Китов или Бъстър Китън, както е известен сред гангстерите, ми разпра корема в един цюрихски ресторант. Едва ме спасиха. Днес Бъстър Китън е мой партньор и най-близкият ми приятел. Ако загинем утре, ще загинем заедно.

Докато лежах в болницата, самоличността ми беше разкрита от ЦРУ. Днес съм в България по едно „мокро дело“, поръчано от вашингтонската им централа. Невъзможно е да се откажа. Имам смъртна присъда и от българските служби, и от Интерпол, и от КГБ. Ако се лиша от покровителството на американците, това на практика ще означава, че целият свят ме е осъдил на смърт. Виждате в каква глупава патова ситуация е изпаднал баща ви. Пиша всичко това с молба да го прозрете и никога, никога да не тръгвате по моя път. Вие направихте първата крачка. Моля Ви, момчета, нека бъде последната. Имате пари, ако аз умра — имате и моите. Държа около два милиона долара във Роге’т Ваnk, сметка № 440811’6880. Сметката не е поименна и се тегли с перфокарта, която ще намерите в писмото.

Опитайте да се снабдите с парагвайски паспорти, ако решите да пътувате. Един съвет: Не стъпвайте в Русия и избягвайте България. Сигурен съм, че Интерпол отдавна търси тук братя Милетиеви, синовете на Козела. Генерал Проданов, сегашният съпруг на майка ви, се е заклел да ме вкара в гроба. Ако получите това писмо, преди да се чуем по телефона, значи най-накрая късметът ми е изневерили Продан Проданов триумфира над мъртвия ви баща. Пазете се от омраза и — заклевам ви — не отмъщавайте за мен. Живейте дружно Като братя, създайте семейства и забравете България. Ако е рекъл Господ, Бъстър Китън и аз ще ви намерим в Асунсион, ако не — съдба. Всички сме смъртни. Още един път ви моля да се вслушате в съвета ми и никога да не забравяте, че ви обичам повече от живота си.

Татко

София, 16.1.1998

Иван прочете писмото три пъти. Асен надничаше през рамото му. Големият брат стана и се просна на леглото, загледан в тавана. Асен седна на мястото му и още дълго се взира в посланието на баща им.

— Той е мъртъв — промълви по-малкият брат.

— Ще чакаме — мрачно, упорито каза Иван. — Може да се случи чудо.

— Вярваш ли в чудеса?

— Не.

Асен легна на леглото си, запали цигара и остави сълзите свободно да се стичат по лицето му.

— Стига си хленчил. Сега не е време за сълзи.

— А за какво? Може би знаеш начин да възкресим баща си.

— Няма такъв начин, Асене. Но и сълзите не помагат. Трябва да решим какво ще правим отсега нататък.

— Имаш ли някаква идея.

— Не — каза Иван. — Мисля…

Мина повече от час, когато продължиха разговора.

— Ще чакаме още десет дни… — обади се Иван. — Междувременно трябва да се снабдим с парагвайски паспорти и шофьорски книжки.

— Как?

— Срещу пари. В хотела се навъртат твърде много престъпници… Все някой ще свърши тази работа.

Асен се надигна.

— Имам нужда от нещо за пиене.

— Чакай, и аз идвам. И никакви сълзи. Баща ни не би искал да ни види размекнати като девственици.

Пиха текила, разредена с маракуя и наблюдаваха „Врящото“ заведение. Парагвайската хунта беше безмилостна към политическите си врагове, не търпеше стачки, работнически вълнения и синдикални прояви, но гледаше през пръсти и снизходително на огромната престъпност, включително търговията с наркотици, оръжия и крадени ценности. Тук не действаха нито Интерпол, нито хуманитарните институции на ООН. Единствените авторитети бяха политическата полиция и църквата. Беше достатъчно да си лоялен към двете основни патерици на прогнилата от корупция власт, за да вършиш безнаказано, необезпокояван от никого, мръсните си дела. Парагвай — или поне столицата Асунсион — беше приютила всички раси на света, които живееха в мир и без предразсъдъци. Смесените бракове не правеха впечатление никому, а това, разбира се, беше валидно и за седемте гангстерски формации, които водеха истинска война за поделяне на територии и за контрол на търговията с оръжие и дрога. Бандите носеха помпозни зоологически имена: „Лъвове“, „Тигри“, „Койоти“, „Кобра“ и така нататък, и не се свеняха да рисуват като татуировки озъбените животни по торпедата на бързите си, разбира се крадени коли, по кожените си якета и върху супермощните си мотоциклети — любимото им превозно средство. Бандите воюваха безмилостно. Нощем градът беше осеян с трупове, но хотел „Франко“ беше табу за конспиративни действия и тук не беше рядкост смъртни врагове да пият питието си един до друг на някой от трите бара, да вечерят в съседство в луксозния ресторант, да се сблъскат и любезно да поднесат извиненията си на обширния дансинг. Вечерите във „Франко“ бяха странна, невъобразима за европееца атракция. Тук присъстваха генерали и полковници от хунтата в граждански парадни униформи, отрупани с ордени, медали, гангстери в безупречни смокинги и лачени обувки и дами, задължително с визонови палта въпреки горещия, лепкав тропически климат… и парфюми, парфюми, парфюми. И оръжия — тежко калибрени, картечни или автоматични пистолети, издуващи левите потни подмишници на собствениците си.

Облечени в смокинги — в Рим по римски — братя Иван и Асен, отскоро Заимови, пиеха текила на един от баровете и търсеха с погледи мъжа, който според тях щеше да им свърши работа. Чакаха един млад мулат, офицер от полицията, но тясно свързан с всички гангстерски банди с хищни имена.

Пиеха трета текила, Когато Асен каза:

— Ето го.

Широко усмихнат, оголил блестящите си зъби, придружен от гъвкава сексапилна негърка, ченгето се ръкуваше със собственика на хотела и любезно кимаше на тълпата около него. После поведе компаньонката си подръка, подпря се близо до тях на бара и поръча два бърбъна.

Иван се изправи, даде знак на брат си да го чака и застана зад мулата.

— Вие сте господин Ласаро, нали? — на английски попита той.

— Да — кимна ченгето. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да разменим няколко думи насаме. Възможно ли е?

Ласаро продължи да се усмихва със сияйните си зъби.

— Говорете спокойно, дамата не разбира английски.

Иван се прекръсти на ум и попита:

— Знаете кои сме, господин Ласаро?

— Двама братя от Европа. Това е всичко. Защо се криете в Парагвай нито имам представа, нито ме интересува.

— Крием се?

Мулатът сложи фамилиарно длан на рамото му.

— Всички чужденци, които срещнете в Асунсион, се крият, млади господине. Вие не правите изключение или аз съм пълен идиот.

Ред беше на Иван да се усмихне.

— Да приемем, че сте прав, господин Ласаро. Имаме нужда от парагвайски паспорти и шофьорски лиценз. Няма да ги ползваме в страната ви. Убиха баща ни. Трябва да намерим убийците и да отмъстим за смъртта му.

Мулатът взря маслинените си очи в него и каза тихо:

— Услугата, която искате, е свързана с рискове, а това значи скъпо.

— Колко?

След известен размисъл Ласаро отговори:

— Три хиляди щатски долара. Половината капаро!

— Приемам — кимна Иван. — Бързам и нямам време за пазарлъци.

— Носите ли пари в себе си?

— Да.

— Тогава да идем до тоалетната и да започнем работа. Не рискувате нищо.

Ласаро прибра хиляда и петстотин долара, поиска четири цветни снимки. Разбраха се да получат документите след два дни. На братята от Европа оставаше избора на новата им самоличност.

* * *

— Поли?

— Кажи, Продане — жената вадеше бельо от пералнята и беше съсредоточена в работата си.

Служебната чистачка вече повече от час бръмчеше с прахосмукачката. Вилата беше ледена като карцер, всички прозорци бяха отворени, като че ли беше август, а не януари.

— Умрях от студ — провикна се генералът. — Да не си решила да ме умориш с пневмония.

— Свършвам, господин генерал — виновно усмихната се намеси прислужницата. — Веднага ще затворя прозорците.

— И усили парното. Поли, остави това глупаво пране на жената — така и не успя да й запомни името. — Ела, имам да ти казвам нещо важно.

След няколко минути с кафе и цигара жена му влезе в спалнята.

— Защо нервничиш, генерале? Искаш да потънем в мръсотия ли?

Проданов не й обърна внимание, изчака да седне и я погледна в очите.

— Поли, днес трябваше да станат девет дни от смъртта на Иван Милетиев — Козела.

Жената мълча дълго, загледана в дима на цигарата си.

— Ти ли го уби?

— Не, но моята служба беше длъжна да го убие. Козела имаше заповед да ликвидира министъра.

— Богомил Бонев? — възкликна Поли. Проданов кимна.

— Да. Имаше съучастник… — погали я по косата, придърпа я, целуна я по челото. — Козела е жив.

— Какво? — остро, изтръгвайки се от прегръдката му, попита тя.

— Не открих трупа му. Поли се изправи.

— Някой… Децата…

— Не знам — унило каза Проданов.

Във вторник сутринта секретарката на Бонев се обади по служебния телефон.

— Господин генерал, министърът ви моли незабавно да дойдете в кабинета му.

— Идвам.

Проданов облече сакото си, прибра цигарите си и стана. На вратата телефонът го спря. Отново беше секретарката.

— Моля ви, донесете делото на така наречения Козел и всичко, Което имате за синовете му… Предимно снимки, ако е възможно.

 

Генералът го посрещна прав.

— Проди, това е Джон Алберти от Интерпол — стиснаха си ръцете. — Интересуват го синовете на Козела. Знаеш ли нещо за тях?

— Да, те са децата на жена ми. Генералът зяпна, онемял от учудване.

— Дълга история, шефе. Ще ти я разкажа на четири очи — Проданов седна и сложи обемисто „Дело“ пред себе си. — От какво точно се интересува господинът?

— В Аспен, Колорадо, е извършен обир на едно от казината. Крадците са били трима — един американски студент и двама българи — братя. Имената им са Иван и Асен Милетиеви. Сумата е шестотин и шейсет хиляди долара. Американският гражданин Жилберт Моос е заловен с една трета от сумата, тоест с двеста и двайсет хиляди. От българите обаче няма следа и до днес. Пропътували са със ски от Аспен до Ванкувър, Канада, там са поделили плячката и са се разделили — Алберти подхвърли снимки пред Проданов. — Това са крадците. Познавате ли ги?

— Да — сухо отговори шефът на отдела за борба с организираната престъпност. — Да, познавам ги, но нямам сведения да са в страната.

— Това са синовете на жена ти? — попита Бонев. Проданов кимна.

— Отношенията им са лоши… Те застанаха на страната на баща си. Поредното доказателство, че крушата не пада далеч от ствола.

— От кога не си ги виждал?

— Не помня, шефе. Отдавна. Те уж бяха студенти в Америка.

— Били са — каза Бонев. — Знаят ли за присъдата на Козела?

— Съмнявам се… Във всеки случай не от мен, а с майка си не поддържат връзки дори по телефона. Мълчаха, пушеха, гледаха снимките.

— Какво ще правим, Продане? — попита Генерала.

— Ще чакаме да се появят тук… Дотогава сме с вързани ръце. Интерпол да ги търси по света — там ръцете ни са къси. Мярнат ли се тук, в което се съмнявам, ще изпълним коректно задълженията си.

Проданов разтърка уморено очи.

— С близо половин милион долара в джоба вие бихте ли се появил в България, господин Алберти?

— Не — беше сухият отговор на американеца.

* * *

Така би постъпил офицерът от Интерпол, но не и синовете на Козела. В дванайсет трябваше да се срещнат с парагвайския полученге, полугангстер Ласаро. Мястото на срещата беше определил той — един склад за крадени коли в северните, най-бедни райони на града. Братята паркираха раздрънкания си „Буик“ сред бидон-вилите, населени предимно с негри, и тръгнаха да търсят склада. Бяха започнали да мислят, че са сбъркали посоката, когато от мрака на схлупена постройка с изпочупени стъкла се появи ослепителната бяла риза на Ласаро, а след това и самият той с тежък автоматичен пистолет в ръка.

— Въоръжени ли сте, господа? — попита той.

— Не — отговори Иван.

— Носите ли всичко необходимо?

— Разбира се… А вие?

— Да.

Ласаро пъхна пистолета в кобура под мишницата си и хлътна в черната паст на сградата. Момчетата го последваха и се озоваха в мръсен, потънал в паяжини хамбар. Вътре светеше една единствена крушка, а под нея — снежнобяла покривка върху тежка трапезарна маса, заобиколена от стилови, тапицирани в кожа столове.

— Странно място за делови срещи — усмихнат каза парагваецът. — Знам какво си мислите, но аз познавам нравите в Асунсион и не случайно избягвам любопитни погледи.

Ласаро им посочи столове и седна срещу тях.

— Да минем на деловата част, господа? — ченгето измъкна от джоба си бял плик, но не им го подаде. — Тук е всичко необходимо, поне всичко, което поискахте от мен. Ваш ред е да демонстрирате коректност.

Иван извади на свой ред плик и му го подаде. Ласаро преброи парите, извади лупа, прегледа внимателно всяка една от копюрите, прибра ги в джоба на джинсите си и плъзна своя плик към тях.

На имената Хуан Гузман Лупе, двайсет и пет годишен, и Луис Гузман Лупе, двайсет и три годишен, бяха издадени перфектни парагвайски паспорти с едномесечна изходна виза за Испания и международни шофьорски лицензи, валидни в целия свят.

— Благодаря, господин Ласаро-каза Хуан Гузман Вълка (лупус значеше вълк на латински).

Големият брат запали цигара и кръстоса крака. Това обаче беше измамен ход. Синът на Козела измъкна от чорапа си портативната си „Лама“, пръсна от упор главата на ченгето, изтегли автоматичния му пистолет от кобура, пребърка го, взе всичките пари, които намери — значително повече, отколкото струваха документите, подаде ламата на онемелия си брат и заповяда тихо:

— Огледай се за горили!

Охрана нямаше. Самонадеяният гангстер беше дошъл на срещата сам.

По-късно, в колата, Асен попита:

— Защо? Той беше честен с нас.

— И баща ни беше честен с нас, но го убиха, нали? — през зъби процеди Иван, шофирайки през бидон-вилите към хотела.