Христо Калчев
Синдрома на глутницата (1) (Вулгарен роман)

I.

— Ела, келеш! Сядай тука и мълчи!^[1]

Любомир Лазов не хареса този тон и опита да защити достойнството си.

— Защо ми говорите така, г-н генерал? — в гласа му се почувстваха обидени нотки, но Козела не беше човек, който би се трогнал от такава интонация.

— Сядай, преди да съм те пребил! — кресна Козела. — Сядай и отговаряй! Ти си на тест!

Младият бандит почувства по интонацията на партньора си, че е по-добре да не възразява. Когато застанаха очи в очи Козела попита:

— Имаш желание да оцелееш, нали?

— Да, генерале! — измънка младият Ас.

— Тогава ще ти кажа нещо предварително! — Козела запали цигара и се облегна удобно в канапето си. — Аз знам отговорите на въпросите, които ще ти задам. Важно е и ти да ги знаеш, младок! Сега решаваш съдбата си! Колко гангстерски групировки съществуват в България?

След известно колебание младият Ас отговори:

— Седем ако не ме лъже паметта…

„Седемте стълба на мъдростта“ помисли Козела вътрешно развеселен.

— Кои са те, младок?

— Вие ги знаете, генерале! — отговори Аса. — На някои от тях сте създател, на други унищожител!

— И все пак? — продължи да пита Козела.

— Може ли лист и хартия?

— Това е разумно, Любчо! — каза Козела и му подаде необходимото.

С нервния си разкривен почерк малкият Ас изписа имена и фирми, които Козела и без това знаеше. Нямаше нищо сензационно в информацията, която младият келеш можеше да му даде, а и той не очакваше сензация. Той просто трябваше да намери „острието“, което да го замести. Кой знае защо си въобразяваше, че този хлапак, направил всичко възможно да унищожи семейството си, е бъдещият млад Козел.

— Слушай, Малас!

— Как? — попита младокът.

— Мал-ас — бавно и разчленено каза Козела — това значи малък Ас, глупако! От днес нататък това е твоето прозвище и ти си мой роб. Не си въобразявай, че можеш да предприемаш каквато и да е била крачка зад гърба ми. Сега ще ти задам още няколко въпроса, които ще ти решат живота. Знаеш ли какво е вълк единак, Малас?

— Да — недоразбрал отговори младокът — вълк, лишен от глутница.

— А глутница? — попита Козела. — Тогава какво е глутница, глупчо?

— Вълци единаци, събрали се по силата на обстоятелствата!

— Почваш да влизаш в час, Малас, — каза Козела. — Значи да преговорим урока. Вълк единак е лесна плячка, вълци на стадо…

— Глутница — обади се Маласа.

— Точно така, Малас — глутница. Точно това искам от тебе. Искам да създадеш глутница от вълци, които живеят с чувство, че са единаци. Когато дойде време за действие, аз ще ви кажа кога, къде, и как. Дотогава нито ще знаеш къде съм, нито ще имаш контакт с мен.

— А ти с мен, г-н генерал?

— О, ти си лесна плячка Малас. Ти дори вълк не си още. Виждаш ли тези две чанти? Те са пълни с пари! Твои пари, момче. Ще ти ги дам, когато поискам и както поискам, но ядосаш ли ме ще умреш от глад. А аз съм ти много гневен, Малас. Заради тебе се наложи да убия баща ти!

После мълчаха много дълго. До степен младокът да се заблуди, че Козела е изпаднал в сънен унес.

— Това ли е всичко, г-н генерал? — тихо попита той.

— Това са част от нещата, Малас! Сега ще ми отговориш на няколко въпроса! Пиеш ли?

— Не съм въздържател, но не съм и алкохолик.

— Пушиш ли?

— Умерено. Не прехвърлям десетте цигари дневно.

— Друсаш ли се? Внимавай в отговора, момче!

— Не-е-е, г-н генерал. Аз съм внук на кръчмар и никога няма да забравя една фраза: „Никога не ползвай това, което продаваш“.

— Последен въпрос, Малас? Много внимавай в отговора? Убивал ли си?

— Лично ли? — тихо попита Маласа.

— Ще минем и на конкретиката, Малас! Да или не?

— Да, г-н генерал! Имам четири лични и четири индиректни жертви.

Козела отново направи дълга пауза. Стоеше със затворени очи, понеже светлината падаше така, че зениците му не се виждаха.

— Почваш да работиш, хлапак!

— Наричай ме Малас, генерале! — изфука се младокът.

— Ще те наричам както си искам, лайно миризливо! — кротко каза Козела. — Стани! Тези чанти с пари са твои. Но ще ги получиш, когато искам и щом реша. В онзи бял плик има паспорт, фалшив, разбира се, и хиляда евро. Вземай ги и изчезвай! На летището на Фиомичино ще вземеш полета за Атина. Днес е сряда. Аз ще те потърся в понеделник. Не го ли направя, да знаеш, че не съм ти простил за баща ти, боклук такъв! А иначе спазвай морала на дядо си, ако искаш да оцелееш. Никога не ползвай това, с което търгуваш!

Козела изсвири гълъбарски. Връхлетяха хората му, но той ги спря с жест и каза кротко:

— Изпратете младия господин до летището!

 

 

Когато остана сам, Козела слезе по стълбището и запали осветлението. Влад Аберман спеше на канапето свит като куче. Очилата бяха паднали до него, а той имаше вид повече на мъртъв, отколкото на заспал. Но не беше и Козела знаеше. Младият евреин беше просто силно интоксикиран. И така щеше да продължава, докато не изстиска т.нар. ноу-хау от него или не добият онова, което на прост език се наричаше взаимно доверие. Първото предстоеше. Младият евреин нямаше да издържи дълго, но второто беше малко вероятно.

— Спиш ли, момко? — попита той докато сядаше срещу него.

— Вегетирам… — унило отговори Аберман.

Той пусна крака на пода, сложи очилата си, прекара пръсти през косата.

— Ще ми кажеш ли за кого работиш, Козел? — попита Влад. — За мен не е без значение от чия ръка ще загина.

— Бързаш — кротко каза Козела, — ако исках да те убия, отдавна да си на дъното на морето. Имаме работа да вършим, момче!

— Работа се върши или за кауза, или за пари, Козел! — каза Аберман — Ние не правим нито едното от двете.

— Грешиш, момко! — усмихна му се Козела. — Ние строим пирамидата, полагаме основите. Когато изградим и купола ще ти кажа подробностите.

— Дотогава съм твой затворник?

— Не… роб, Аберман. Аз съм твоят пълен и едноличен господар до деня, в който ще кажа: „Сега е твой ред евреино, пустинята е пред очите ти! Действай!“

Влад Аберман наведе глава, помълча дълго, но когато вдигна очи и го погледна, Козела си помисли: „Боже, колко жестокост има в тези зеници? Не искам това момче да ми бъде враг!“

— Къде са Бенина и фон Веер, Козел?

— Искаш точни адреси? — опитвайки се да вложи ирония в гласа си, каза Козела.

— Не! Искам да знам дали те са твои роби?

Козела запали цигара, намести се удобно на стола и най-накрая му каза истината:

— Виж, младеж! Интересите са ни различни, но целта — една! Пари… Много пари, момче! Толкова, че да задоволят преките нужди на воюващия ти народ, но и да останат за самците в гората. Ние сме самци, Владко! Но ако не се превърнем в глутница — тежко ни, ще ни избият като кучета, момче, и ще бъдат прави! Затова свикни с простата мисъл, каузата е ваша, но средствата мои! Така че аз управлявам този кораб. Който ти каже друго или е глупак, или те лъже! Свикни с тая мисъл и ще живеем добре! Аз няма да те дрогирам и ще се отнасям като човек с тебе, а ти няма да ме лъжеш! Спазваме ли тези правила, глутницата е налице! Нарушиш ли ги обаче, ще ти прегризя гърлото! А сега се наспи и ако се държиш като мъж, ще се отнасям към тебе като към партньор! Досега ти ми беше роб, Влад, от тебе зависи да промениш статуквото си.

След това стана и излезе.

На Козела му предстоеше още една среща, която имаше нуждата от необходимия театър. Той се подстрига, обръсна се, взе душ и положи усилия да добие шик. Облече копринена риза „Адорбо“, завърза вратовръзка „Клайн“, облече костюма си от „Джаспърс“, сложи копринени чорапи, обувки на „Бруукс“ тип швейцарски модел, купи една пура „Ромео и Жулиета“ от дръгстора на хотела и с ръце в джобовете пресече горещия площад на Амалфи.

Йохан фон Веер и Бенина Аберман вече го чакаха под тентата на „Маркизата“ на хотел „Линконтро“.

Козела седна на масата, без да ги поздрави и махна на келнера.

— Водка, вода и лед! — на английски каза той.

— В тази жега искрено ме изненадвате! — каза фон Веер.

Козела не му обърна внимание. Когато поръчката беше сервирана, той угаси пурата си, остави я в пепелника и извади кутия Ротманс от джоба си.

— Каква ви е идеята, деца?

— Аз съм офицер, г-н генерал! — каза фон Веер.

— За мене си дете, евреино! — каза Козела. — Ако синовете ми бяха живи, щяха да са твои връстници.

— Имам един въпрос, на който трябва да отговорите, г-н генерал! — каза Бенина.

— И той е? — иронично усмихнат попита Козела.

— Трябва да ни обясните връзките си с принц Хауки Исламбули, Виктор Бут, Севгун и някои от чеченските си авантюри.

— И защо трябва да го направя? — все по-развеселен попита Козела.

— Ако работим заедно, трябва да си имаме доверие! — отговори фон Веер.

— Ние не работим заедно, евреино! — каза старата кримка. — Поне не още…

— Да, но ти държиш за заложник ключа от вратата? — продължи фон Веер.

— Да — кимна Козела — и така ще бъде, докато не разбера коя е вратата, деца, и какво се крие зад нея? Това не е „сезам“ и ние не сме в хиляда и една нощ. Аз не подлежа на сплашване. И Алкалай, и Хакел ще ви кажат, че не говоря празни приказки. Колкото по-бързо се научите на конспиративните правила, толкова по-дълго ще живеете.

— Какви са те, Козел? — попита Бенина.

— Сериозен въпрос, малката… — отговори генералът. — Влад Аберман е под моя опека и ще остане под контрол, докато не изстискам от него всичко, което ми е необходимо. Ако се окаже по-костелив орех, отколкото съм си мислел, толкова по-зле за вашата кауза. Аз нужда от пари нямам, деца! Отдавна имам достатъчно средства, да задоволявам нуждите си. Но ако Аберман пропее и аз разбера това, което искате да знаете и вие, започваме една сделка. Тя не подлежи на обсъждане.

— Каква е сделката, Козел? — започвайки да изпуска нервите си, попита фон Веер.

— Сериозен въпрос, момче, но ти си много малък за отговора му. Искам лична среща с шефа на Мосад. Аз ще му предам ноу-хауто срещу пълни гаранции, а те са: никога, под никакъв претекст, никой няма да ме търси. И под никакъв претекст, никой няма да посяга на един списък от хора, които аз ще дам.

— Искаш среща с Мосад? — невярваща на ушите си, попита Бенина.

— Не лична. Ще пратя човек от мое име.

— Алкалай?

Козела поклати глава:

— Не!

— Джон Хакел?

— Още по-малко! — каза Козела. — Аз ще реша кого да изпратя и къде. Вие ми уредете тази среща и не търсете Аберман. Не си губете времето, деца! А сега довиждане. Тази нощ напускам Италия…

Козела остави десет евро на масата, стана, каза:

— All be in touch! — прекоси площада, влезе в хотела през единия вход, взе куфарите си, които беше оставил на рецепцията, излезе през входа за персонала, качи се в таксито, което го чакаше и потегли към пристанището.

Петнадесет минути по-късно Йохан фон Веер излезе от унеса и отиде да го търси в хотела. Беше късно. Козела пътуваше за Неапол по море, а от там щеше да вземе самолета за Атина.

Друго не знаеха Бенина и фон Веер, което беше по-важно за тях. Влад Аберман все още беше в хотела, макар и в подземията му и щеше да потегли по същия път на другия ден.

Но както е казал мъдрецът: „Невежеството е аргумент, но не и оправдание“.