Серия
Вулгарни романи (6)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)
Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

Издание:

Христо Калчев КЪРВАВИЯТ ПЪТ НА КОПРИНАТА

ВУЛГАРЕН РОМАН

София, 1999

Българска, първо издание

редактор Петър Величков

коректор Маргарита Спасова

предпечатна подготовка „КАМЕЯ“ ООД

Изд. Десита 97, София. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 128. Цена: 3.00 лв. ISBN 954-9761-06-2


Първа глава

Когато НАТО удари Белград, Козела излезе от апатията. Тефик, семейството му и Габи бяха в избата, имитация на бомбоубежище, но той отдавна беше претръпнал за живота си и изгледа като театрален зрител бомбения ад, който се извисяваше над града. „Заради някакъв боклук, пък бил той и Милошевич, ще избият цял народ шибаните им мръсници“ — без грам гняв в душата си мислеше той. — „Щом са толкова курназ, да съберат един взвод от супергерои… Сталоун, Шварценегер, Стивън Сийгъл… Как се казваше онзи белгиец… Жан-Клод ван Дам, да хвърлят един десант над президентската резиденция и да си решат проблема тъпите му ебалници! Цял народ заради някакъв си Милошевич!“

Козела се изкъпа, махна от фалшивото си лице двайсетдневната си брада, преоблече се и излезе. В къщата беше тихо и тъмно, но небето вреше като геена огнена. Запали колата и подкара към центъра.

Белградският площад „Република“ беше претъпкан от възбудени, гневни, яростни, но в никакъв случай уплашени хора. Козела изслуша няколко патриотични речи и от комунисти, и от демократи, после за негова изненада започна концерт. На импровизираната сцена излезе някаква рок — група, но около нея се струпаха част от сръбските звезди, които чакаха своя ред да застанат зад микрофона. Сред тях беше и Цеца Величкович, жената на войводата Аркан, именно той му трябваше. Козела се взираше дълго в лицата на мъжете около нея, но „Дивата котка“ не беше сред тях. Когато се увери, че е излишно да търси войводата в тълпата, започна да си пробива път към естрадата. Рок групата отстъпи микрофона на някаква фолкзвезда… наближаваше и редът на Цветана Величкович, или Цеца, както с обожание я наричаше цяла Сърбия.

— Госпожо — тихо каза той, когато успя да застане зад гърба й. — Спешно търся мъжа ви.

Естрадната легенда се извърна рязко и почти ужасено каза:

— Но вие сте българин!

— Да — кимна Козела. — Бях българин и по време на югоембаргото. Тогава на Аркан му трябваше бензин. Много бензин, госпожо Величкович.

Жената го изгледа, неразбиращо, няколко секунди, после внезапно взе някакво решение, отвори чантата си, извади визитка, написа някакъв номер на гърба й и му я подаде.

— Това е номерът на мобилния му телефон. Нищо повече няма да ви кажа, българино.

Козела потърси Аркан, но телефонът му беше глух и ням.

* * *

Когато се прибра във вилата, сирените виеха за отбой. Къщата беше тъмна и тиха, но в мига, когато натисна дръжката на входната врата под внимателните погледи на охраната внезапно всичко светна и Тефик, елегантен като Антъни Ледън, се появи на входа.

— Откъде идваш, Козел, приятелю?

— Бях да огледам настроението на града. Всички са на улицата, пеят, пият… Общо взето показват среден пръст на НАТО — Козела замълча за миг. — Такъв народ не се побеждава, Тефик бей.

Влязоха в хола. Габи, Нюкет, жената на Тефик, и момчетата гледаха репортаж от бомбените разрушения. Изглеждаха ужасени и изцяло погълнати от военните събития. Тефик покани Козела в кабинета си, затвори вратата и приготви два лонгдринкса от двадесет годишния си „Дъмпъл“.

— Добре ли си, Козел?

Бившият генерал и настоящ престъпник вдигна рамене.

— Нямам избор, Тефик. Или трябва да си пръсна главата, или да се взема в ръце. Аз съм християнин — избрах второто.

Тефик му посочи кресло и седна срещу него.

— Намери ми Аркан.

Козела настръхна.

— Следиш ли ме? — хладно попита той.

— Теб не, брат, но държа под око близките и обкръжението на този кървав звяр. Аз съм неомюсюлманин и е естествено да бъда кръвен враг на „Дивата котка“.

— Това е лудост, тежка фундаменталистка болест, Тефик. Мислех, че си широко скроен светски човек.

— И си прав — Тефик се усмихна. — Ислямските фундаменталисти и аскети не близват алкохол и не общуват с християни, а аз пия с моя брат иновереца? За фундаментализъм не може и да става дума. Просто Аркан е гаден убиец и трябва да бъде ликвидиран.

Козела се замисли.

— Ако те разбирам добре, Тефик, ти работиш за каузата на АОК.

— Добре ме разбираш — Тефик се усмихна. — За умен и опитен човек като тебе не е толкова трудно да се досети защо купих къща точно в Белград.

Козела стана и бавно започна да се разхожда по дебелия килим на кабинета.

— Добре, Тефик, да приемем, че ако Аркан е такъв убиец, какъвто го изкара, какви тогава са Хашим Тачи — Змията и Сюлейман Селим — Султана.

— Водачи на АОК.

— Само толкова?

— Не, Козел, много повече — те са убийци, наркотрафиканти, търговци на оръжие и в мирно време щяха да бъдат банални криминални престъпници, издирвани от Интерпол, но сега е война и те са патриоти, водачи на народа си и добри мюсюлмани.

— С какво е по различен Аркан? И той е патриот на своя добър народ и добър християнин. Тефик се усмихна тъжно.

— Точно тук се състои разликата. За теб Змията и Султана са врагове, за мене е такъв Аркан, но понеже ние с тебе сме по-близки от братя, искам да те предпазя от избор. Не взимай страна в този конфликт, Козел, заклевам те в твоя бог Исус Назарянина.

Иван Милетиев, Жаров и т. н., генералът, престъпникът, хамелеонът мълча дълго, преди да каже:

— Ще намеря Аркан, Тефик. Ако се наложи да взема страна, ще ти го кажа в очите. Дължа ти го! Ти обаче трябва да ме оставиш да се измъкна невредим. Дължиш ми го!

Тефик кимна разбиращо и вдигна чашата си пред очите.

Козела се прибра в стаята си и отново потърси войводата. Телефонът му продължаваше да мълчи.

* * *

Козела престоя в банята повече от половин час, изкъпа се и се зае да масажира бръснатото си, смърдящо от сикатрисите на пластичните операции лице. Чувстваше се студен като лезвие и спокоен като сфинкс. Кризата на отчаянието беше отминала така внезапно, както се беше зародила. Апатия — той? Нелепа диагноза, поставена от невежи лекари в екстрена ситуация. Козела не говореше, защото нямаше какво да каже, не общуваше с околните, защото и не искаше и не можеше да се съсредоточи около персоните им, ядеше колкото да не умре, лежеше по гръб и мислеше. Хиляди пъти прекара объркания живот през мозъка си. Ден по ден, час след час, миг след миг. Беше загубил синовете си там, на българо-сръбската граница, но колкото повече мислеше, толкова по-ясно проумяваше, че ги е загубил много преди това — Когато изпрати в цивилизована и богата Америка двама млади, унижени от майка си вълци… На белградския площад „Република“ един сърбин носеше плакат с надпис: „Колумбе, иебем ти откритие!“ Този надпис го простреля в мозъка. Да, откритата от Христофор Колумб цивилизована и богата Америка беше убила синовете му и с един замах беше отнела смисъла на живота му. „Колумбе, и аз да ти еба откритието!“ Беше твърде малък, слаб, жалък, за да се изправи сам срещу всемогъщата Америка, но можеше да събере сили да забие поне един пирон в ковчега й. „Трябва да намеря Аркан!“ — мислеше трескаво той, докато обличаше копринения халат, подарък от Тефик.

Гола, полуседнала, полулегнала на пухените възглавници, с цигара в уста и пепелник върху венериния си хълм, в спалнята го чакаше Габи. Козела стоя мълчаливо няколко секунди в рамката на вратата, после влезе, запали цигара и попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

— Какво?

— По твой избор… голямо и силно.

Козела наля две водки, подаде й едната чаша и приседна на леглото.

— Какво предполагаш, че ще направя? — попита той.

— Надявам се — Габи се поколеба. — вече нищо не знам.

Козела вдигна пепелника от бръснатата й путка и взе да я разглежда с вниманието, което човек отделя на картина.

— Красива изкусителка си, мамичката ти курвенска… — Помълча и добави: — Кажи ми как да забравя, че беше любовница на мъртвите ми момчета?

— Не знам — почти промълви Габи. — Моля те да забравиш.

Козела свали халата, легна до нея и се взря в тавана.

— Голям ташак е животът, момиче — през облаци дим каза той. — А аз, идиотът му с идиот, гледах на него със сериозността на монах. Да си еба главата проста.

Габи се сгуши на рамото му.

— Ще ме разплачеш… Извинявай, как да те наричам.

— Кой знае… свекър, дядо… еба ли му майката, как. Май най-добре Козел или Снежанка и седемте козлета. — Загаси цигарата, допи си водката, вдигна й краката и заби загорелия си хуй в едновременно огнената й, и влажна пещ.

* * *

— Търся войводата Аркан…

— Кой го търси?

— Българин. Бивш полицейски генерал… Кажете му, че Козела иска да говори с него.

След двайсетина секунди Аркан пое слушалката.

— Ти ли си взел телефона от жена ми? — директно попита той.

— Да, войводо. Трябва да те видя.

— Аз водя война, генерале Жаров. Ако ти стиска, ела в Косово.

— Ще тръгна още тази нощ. Как да те намеря?

— С кола ли ще пътуваш?

— Да.

— Ще дам слушал ката на секретаря. Продиктувай номера и марката. В Прищина ще те поемат моите хора.

* * *

— Намери ли Аркан, приятелю? — с благ глас и меки очи попита Тефик.

— Тази нощ заминавам, бей. Ще липсвам една седмица.

— Ще ми кажеш ли къде ще се срещнете? Милетиев — Жаров поклати глава отрицателно.

— Не бих ти казал и да знаех. Ще бъда посрещнат някъде по пътя.

— Прищина?

— Не знам. Не ми задавай въпроси, Тефик. Турчинът мълча известно време.

— Ще му кажеш ли, че работя за АОК? Козела се намръщи.

— Аз не съм подлец, Тефик. Може да съм убиец, но заради това не е достатъчно да ми хвърляш такива обиди. Тефик се усмихна тъжно.

— Извини ме! Не ме разбра. Не ти, аз искам да му кажеш! Кога тръгваш?

— Трябва да говоря с Габриела… Веднага след това. Около полунощ.

— Ще напиша писмо до този див звяр. Ще го предадеш ли?

Козела мисли дълго.

— Само ако обещаеш да махнеш пазвантите си от белградската му къща и оставиш жена му на мира.

— Имаш го — Тефик стана. — Отивам да се подготвя. Ще се видим на вечеря. На път човек тръгва сит и топло облечен. — Тефик тръгна към кабинета си, но подхвърли през рамо : — Габи е при синовете ми.

* * *

— Справят ли се момчетата на Тефик, Габи? — попита Козела, когато я отмъкна от фитнесзалата и водейки я за лакътя, вкара я в стаята си.

— О, да. Орхан е почти напълно здрав, а това амбицира Осман да полага усилия. — Габи се усмихна. Имаше и добронамереност и гордост в очите й. — Никога не съм се чувствала пополезна… Ще ми повярваш ли?

Козела кимна.

— Мислиш ли, че ако ги напуснеш, положението им ще се влоши?

Паника се изписа на лицето й.

— Какво искаш да кажеш? — плахо попита тя.

— Време е да се прибираш в България, момиче. Имаш семейство, професия — трябва да се върнеш към сериозните си задължения.

— Нямам семейство…

— Не ми говори глупости! Имаш майка, която от месеци не знае нищо за теб! Тук бушува война — първо, а и ние сме гости, не бива да го забравяш.

Габи замълча объркано.

— Кога искаш да тръгнем…

— Не знам! Не знам дали ще тръгнем заедно. Още нищо не знам. След един час заминавам… Може би ще се върна до една седмица, но ако не се върна, значи съм

мъртъв, тогава ще разчитам Тефик да те върне в София.

— Къде отиваш? — плахо попита Габи,

— Не е твоя работа, момиче! И да искам, не мога да ти кажа. Ако се върна, аз ще се погрижа да се върнеш в София, ако не, искам безусловно да се подчиняваш на Тефик. Обещаваш ли?

— Но синовете му са влюбени в мен. Отчаяно влюбени, честна дума. Той трябва да е луд да се лиши от слугинята Габи.

„Права е!“ — помисли си Козела, но каза на глас:

— Аз ще имам грижата да не бъдеш слугиня, каквато и сега не си. Турците са горди хора и държат на думата си, а и най-вероятно ще се върна. Деветдесет на сто от шансовете са на моя страна, но животът за това е живот, че никога не знаеш какво ще ти се случи утре. Искам да изчезнеш от войната! Обещай, че ще се подчиняваш!

Габи го изгледа предизвикателно с антрацитените си очи.

— Ще обещая при едно условие!

— А именно?

— Ако ме любиш сега… Веднага!