Александър Белов
Предан враг (34)

34.

Обстановката в кабинета на Белов беше почти същата както преди няколко дни. Край телефона отново се събраха четиримата, отново очакваха обаждането и отново се вълнуваха, защото позвъняването, както и миналия път, се забави. Вълнението достигна върха си, защото през днешния ден трябваше да се осъществи не само последната връзка с Каверин, но и клиентите да получат стоката.

Пчелата се щураше из кабинета. Той ту нервно рошеше косата си, то потръпваше, сякаш го тресеше, ту започваше да си гризе ноктите. А поведението на Белов беше съвсем различно — той седеше в креслото зад бюрото си като каменна статуя и хвърляше неодобрителни погледи към приятеля си. Най-сетне не издържа.

— Пчела, престани да се мотаеш пред очите ми, седни на едно място — тихо помоли той. — Свят ми се зави от теб.

Пчелата го стрелна със сърдит поглед, но го послуша. Стовари се на дивана, обгърна главата си с ръце и промърмори с отчаяние:

— Трябваше и аз да замина с него!

— Аз също се притеснявам — раздразнено помръдна рамо Саша. — Но не говоря глупости.

За известно време в кабинета се възцари такава тишина, че ясно се чуваха тиктакането на часовника и шумът от колите навън. В тази тишина имаше нещо мъртвешко, страховито и непоносимо. Фил взе таблата и раздруса кутията пред Космос, който седеше до него:

— Хайде да изиграем една игра, искаш ли, Косе?

Космос го изгледа с недоумение, помълча малко и кимна. Изглежда, той също се чувстваше зле в тази тягостна тишина.

Двайсетина минути се чуваха само тракането на зарчетата и плъзгането на пуловете по дъската. Пчелата седеше на дивана и леко се поклащаше. Белов следеше играта изпод притворените си клепачи.

Пчелата, който в един момент изгуби търпение, взриви тишината. Той се обърна към Белов и оцъкли насреща му обезумелите си очи:

— Мога да разбера забавяне от петнайсет минути, добре, де, нека да са дори двайсет… Само че, Саша, той се бави вече два часа!

Мрачният като черен облак Саша го стрелна с поглед и не отговори. И в този момент телефонът на кръглата маса изпиука. Но това не беше офисният „Панасоник“, по който трябваше да се обади Каверин, а мобифонът на Саша. Пчелата се завъртя като пумпал и се хвърли към масата. Силният вик на Белов го спря:

— Аз ще се обадя!

Той отблъсна Пчелата и сграбчи мобифона.

— Ало! Да, Ваха. Ами, чакаме… — рече в слушалката. Изведнъж веждите му рязко се вдигнаха. — Какво?! Това сигурно ли е?! Добре, ще ти се обадя пак.

Три чифта очи напрегнато се взираха в него. Саша остави мобилния телефон на масата, седна в креслото си и изгледа приятелите си с обезумял поглед.

— Какво става? — изпъшка Пчелата.

— Взривили са стоката, докато са я предавали — съобщи Саша и най-неочаквано… се усмихна.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той моментално се извърна към него, скривайки от приятелите си неуместната си усмивка.

— Да, Олечка… — рече съвсем спокойно в слушалката.

Пчелата се хвърли към него и изрева:

— Какво-о-о?!

— Един момент… — подхвърли Саша в слушалката, закри я с длан и се обърна към приятеля си: — Това е, забрави го, нищо не е останало! Сбогом, оръжие!

Пчелата отчаяно наведе глава и я сграбчи с ръце, а Белов, вече без да се крие, тихо и щастливо се засмя.

— Защо се хилиш, Саша? — подскочи като ужилен Пчелата. — Защо се хилиш? Изгоряхме с толкова пари!

Той грабна купчина документи от масата и в яда си ги хвърли към тавана. Белов се разсмя още по-силно.

— Да вървят по дяволите, Пчьолкин! Да не мислиш, че няма да избием отнякъде тези пари?! — Отново доближи мобифона до ухото си и отговори на жена си: — Не, Оля, всичко е наред…

Притиснал слепоочията си с ръце, Пчелата направи няколко неуверени крачки встрани и злобно прошепна през стиснатите си зъби:

— Идиот, мамка ти!

Имаше вид на човек, който внезапно е осъзнал нещо.