Александър Белов
Предан враг (20)

20.

Старата ключалка на вратата се отвори с рязко прещракване, което прозвуча като изстрел в тишината. Саша прекрачи прага на бащиния си дом и се закова на място. Огледалото в антрето беше покрито с черен креп. Той се обърна към него и внимателно прокара ръка по тъканта.

— Това е то… Всичко свърши, майче… — объркано промърмори. — Така и не дочака нищо добро от мен…

Едва ли Саша би могъл да обясни дори на себе си какво го накара да дойде тук, в опустелия апартамент на своята майка. В това действие бяха скрити и острата болка от загубата й, и раздиращото го чувство за собствената му вина за нейната смърт, и безпомощността на детето, което в трудни моменти търсеше помощ и подкрепа при най-близкия си човек — при майка си.

Той премина по коридора, кой знае защо надникна в кухнята, а после — в своята стая. В осветения аквариум плуваха безразличните към всичко на света рибки. Саша отвори кутийката, в която държаха храната им, и им поръси две щипки.

— Пък и тази стрелба… кой би могъл да предположи, че ще стане така… — замислено и виновно продължи той. — Но ти не се притеснявай за мен. Мисли си, че съм военен, нали при тях също се стреля…

Той тежко въздъхна и се отправи към стаята на майка си. Върху облегалката на стола беше метната роклята на Татяна Николаевна. Без да включва лампата, Саша взе една закачалка, грижливо закачи на нея дрехата на майка си и я прибра в гардероба. В същото време продължи своя монолог на покаянието:

— Ако знам, че си ми простила, кълна се, че ще оцелея. И ще се измъкна от това менгеме. Ще оцелея… Нали ме познаваш, мамо, аз съм издръжливо момче.

Саша затвори вратата на гардероба и уморено се отпусна на дивана. На масата срещу него бяха подредени снимки на родителите му. Той взе фотографията на майка си — преди тя висеше на стената, а сега беше сложена до тази на баща му. Очите му се напълниха със сълзи.

— Тази нощ ще спя тук — каза на снимката на майка си.

Той остави фотографията на масата и легна на дивана както си беше с палтото. Няколко секунди Саша се взира към тавана, сетне се обърна на една страна, завря лице в облегалката на дивана и се загърна през глава с палтото си.

— Лека нощ, майче… — прошепна в тъмнината.