Александър Белов
Предан враг (11)

11.

Фил изпълни съвсем точно указанията на Белов. Той отиде с колата до правителствената сграда на улица „Краснопресненска набережна“ и набра номера на „тенисиста“ от един уличен телефон.

— Приемната на Зорин, слушам ви — отвърна му приятен женски глас.

— Здравейте, бих искал да говоря с Виктор Петрович — любезно каза Фил.

— За кого да му предам? — поинтересува се секретарката.

— Аз съм партньорът му по тенис — това беше условното име на Белия, тъй като предпазливият чиновник не желаеше сред неговите телефонни събеседници в службата да се мярка съмнителната фамилия на Саша.

— Един момент… — В слушалката застърга някаква стара мелодия, а след това се разнесе един леко гнуслив и сякаш уморен от нещо баритон: — Слушам…

— Здравейте, Виктор Петрович, обаждам се от името на Саша по повод на вчерашните събития… — започна да обяснява Фил.

— Разбрах — прекъсна го Зорин. Замълча за миг, вероятно за да помисли, и предложи с нетърпящ възражение тон: — Вижте какво, хайде да се срещнем навън. След час и половина ще бъда… Запишете си адреса…

Притискайки слушалката към ухото си с рамо и мръщейки се от болка, Фил надраска в бележника си адреса на някакъв световнонеизвестен клуб „Сребърният бор“. Обстоятелството, че Виктор Петрович не пожела да общува с него, ни най-малко не го огорчи, тъй като Белия го беше предупредил, че Зорин няма да разговаря по телефона. Много по-важно беше това, че той му предложи да се срещнат. Според Фил този факт означаваше, че чиновникът има какво да му съобщи.

— Добре, ще дойда там — отвърна и затвори телефона.

Той излезе от телефонната будка и седна зад волана на жигулито, което не се набиваше на очи. Простреляната му ръка дразнещо пулсираше, но въпреки това Фил доволно се усмихваше. Първата му задача за днес беше да провокира Виктор Петрович към личен разговор и той като че ли се бе справил с нея.

Фил извади мобилния си телефон, за да се обади на Белия, но се отказа. Първо, защото беше рано, тъй като още не беше провел разговор по същество с „тенисиста“, и второ, защото всяко обаждане увеличаваше риска да бъдат засечени. Фил се поколеба за миг, а сетне прибра мобилния телефон в джоба си и подкара колата.

Той пристигна в „Сребърният бор“ много преди определеното за срещата време. И добре, че постъпи така, тъй като му се наложи доста да се полута, докато открие незабележимата на пръв поглед къща зад висока ограда. А скоро след това се появи и черната лимузина на Зорин, съпроводена от два огромни шевролета Тахо.

Виктор Петрович слезе от колата и кимна на пристъпящия край входа Фил като на стар приятел. Очевидно дори докато беше играл тенис, бе успявал да хвърли по едно око настрани и затова добре познаваше постоянния спътник на Саша.

— Здравей — протегна ръка на Фил чиновникът и го побутна към вратата. — Хайде да влезем вътре и да изпием по едно кафе…

Те се озоваха в малка заличка, където миловидна сервитьорка веднага им донесе кафе.

— Какво е станало, вчера май си пострадал? — посочи с поглед към превързаната ръка на Фил Виктор Петрович.

— Ами, как да ви кажа… — засмя се той. — Общо взето, не беше особено приятно.

— М-да… — съгласи се Зорин и замълча, концентрирайки вниманието си върху кафето.

Фил също мълчеше, тъй като чакаше Виктор Петрович сам да подхване деловия разговор. Той допи кафето си и погледна учудено към недокоснатата чаша на младежа.

— Защо така, дори не си го опитал? Грешиш, тук умеят да правят хубаво кафе…

— Виктор Петрович, а какво ще кажете за онова, което се случи вчера? — не издържа най-сетне Фил.

Чиновникът се навъси. Замислено забарабани с пръсти по лакираната повърхност на масата и въздъхна.

— Положението е следното — удари той с длан по масата. — Предай на Саша, че замразявам документите му за фонда и митницата…

Филатов поклати глава и се опита да възрази, ала Зорин с едно движение на ръката си го възпря.

— Но той си остава мой приятел и в личен план съм готов да направя за него всичко, което е по силите ми. Но що се отнася до интереса от страна на специалните служби… — Виктор Петрович поклати глава. — Повярвай ми, при създалото се положение нито един официален представител не би се забъркал в тази работа.

— Виктор Петрович, нали разбирате… Сашка… — Младият мъж трудно подбираше думите си заради обзелото го вълнение. — Нали разбирате, че се знае кои са хората, които го притискат? Честна дума, той би направил страшно много неща за вас…

— Младежо! — прекъсна го със строг глас чиновникът. — Аз и без това рискувам, като се срещам с теб. Бих посъветвал Саша да изчезне от страната. Ако всичко бъде наред, след две години ще може да се върне. Нали знаеш как стават тези неща у нас, в Русия?

Фил мрачно мълчеше. Виктор Петрович студено му кимна и стана, без да му подаде ръка.

— Е, бъди жив и здрав.