Серия
Вулгарни романи (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 42 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КАЛИГУЛА БЕСНИЯТ. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 167. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.


Когато властва страх и

престъпление

да бъдеш глух и ням е

избавление.

Микеланджело Буонароти

I

— Как си, Жорж? — попита Димо Вергил Димов, адвокат на мафията, известна като „Нерон“ АД, наричан ДВД от безбройните си клиенти.

— Не знам — Бесният беше отслабнал, бузите му бяха хлътнали още повече, дивият блясък в очите, който му беше извоювал прякора, сега се беше превърнал в непрекъсната заплаха. — Не знам, ДВД, готвя се да поема „Нерон“. Трябва да обсъдя някои въпроси с теб?

Адвокатът кимна.

— За да влезеш ефективно в час, ще трябва да прекараме поне един месец заедно.

— Щом се налага… — неопределено каза Бесният. — Дължим ли ти мангизи?

— Не.

— Как ти плащаше брат ми?

— Добре. — ДВД се усмихна. — Беше ларж мъж.

— Нещо по-конкретно? Цифри?

— Три милиона годишно. — с видимо притеснение каза адвокатът.

Жорж мълча няколко секунди.

— Аз ги вдигам на пет. Задоволява ли те?

— Благодаря, Жорж. Царски хонорар.

— Трябва да си ми под ръка непрекъснато… поне в началото.

— Естествено, Жорж. Винаги съм на твое разположение.

Бесният стана, наля два скоча и се върна на масата. Бяха в бункера на „Нерон“ и все още и обстановката, и охраната бяха наследство от Вълка.

— Наздраве!

— Бог да прости брат ти. — ДВД отля глътка на килима.

— Бог да го прости. — промълви Бесният.

Спазиха траурната тишина, после попита.

— Имам ли висящи дела?

— Наказателни в момента, не. Има няколко стопански, но така съм ги маскирал, че на следователите ще им трябват години, за да ги върнат в съда. А дотогава я камилата …

— Ясно. — Жорж изглеждаше съсредоточен и замислен. — Има ли дела, които не знам? Нещо, което трябва да науча.

— Да. — влизаха в изключително опасна материя. „Не, още … рано е за сваляне на картите.“ — Ако искаш мнението ми, първо трябва да се представиш на … борда на директорите. Кога е общото събрание?

— Тази вечер в осем.

ДВД се надвеси над масата.

— Помниш онази фраза „Той беше Нерон, аз ще бъда Калигула“?

Бесният кимна.

— Тогава смени името на акционерното дружество. „Нерон“ е компрометирана фирма. Всички знаят какво се крие зад нея. Цял свят знае. Създаваш нов холдинг, маскиран като застрахователно дружество. Разбира се, запазваш всички съществуващи дейности.

— „Калигула“ АД? — изненадан попита Бесният.

— Не, много е агресивно. Примерно „Кали“ холдинг. Който трябва, ще знае какво означава фирмата.

— Добре. — Бесният изглеждаше доволен от такова решение. — Много добре, ДВД. Велин, бог да го прости, беше Нерон. Но беше. Сега всички трябва да знаят кой е новият шеф. Това ще бъде първата ми работа довечера. После?

— От колко души се състои бордът?

— Двадесет и един.

— Намаляваш ги на единадесет. Чрез жребий. Така никой няма да се сърди. След три месеца в „интерес на работата“ връщаш старата цифра — 21, но я допълваш с най-верните си хора. Техните десет гласа и твоят стават единадесет и завинаги превръщаш борда в кукла на конци. Нещо като Народното събрание!

Бесният се усмихна с дивите си очи.

— Гений си, ДВД. Наздраве. — Пиха. — Кога ще ме въведеш в тайните на Нерон?

— Още утре, ако искаш… Но ще ни отнеме време.

— Колкото време трябва, толкова ще отделим. Утре в девет те чакам. Става ли?

— В девет ще бъда тук, Жорж.

— Добре се бачка с теб, ДВД. Брат ми беше прав като казваше: „Стане ли някакъв ингел, тичай при адвоката с мустаците!“

Изсмяха се дежурно. Бесният стана и доля чашите.

— Ти би ли запазил охраната на брат ми?

ДВД поклати глава.

— Охраната е длъжна да пази живота на шефа си.

— Ясно — кимна Бесният. — Наздраве!

— Жорж?

— Кажи.

— Преди събранието трябва да спиш най-малко два часа.

— Добре, ДВД. Имаш го от мен! Няма да ме видят пиян, обещавам ти. ДВД?

— Кажи, Жорж.

— Ще трябва да говоря довечера. Ще държа нещо като реч, да му еба майката. На мое място ти какво би им казал?

ДВД се усмихна.

— Благодаря за доверието, Жорж. Очаквах този въпрос. Веднъж по телевизията един писател говори за т. нар. „борци“. Току що му бяха свили колата, но той не призоваваше властите към война с престъпния свят, напротив, попита: „Някой от вас замислял ли се е защо Англия стана могъщата империя Великобритания, а Франция, например, си остана затворена континентална държава за векове напред?“ Отговорът му беше: „Защото Франция бесеше пиратите си по фенерите си на Сен Мало, а Англия ги направи лордове, адмирал-капитани, губернатори и т.н., а те се отблагодариха за доверието на Короната, като завоюваха света в името и за честта на същата тази Корона.“ Разбираш ли ме, Жорж?

— Горе-долу…

— Можеш ли да повториш разказа ми?

Бесният опита и успя. Имаше необременен мозък и паметта му работеше чисто, макар че нямаше кой знае какъв обем. Той по-скоро притежаваше не памет, а услужлива злопаметност.

— Много добре, Жорж — каза ДВД. — Пиратите бяха същата напаст в средновековието, каквато са борците днес в България. Мъже, непризнаващи закони, освен своите собствени. Хора, пълни с енергия, но изхвърлени от обществото, точно както пиратите в 15 век. От хилав малокръвен отличник не става пират, нито борец, нали? Отличникът едва събира сили да назубри материята, която изучава, а в живота, истинския живот, Жорж, влиза грохнал като старец, годен единствено да вегетира на някое бюро. И тогава идва ред на съвременния пират. Той нахлува дързък, агресивен, пълен и с кураж, и с енергия. Естествено изхвърля отличника на боклука и превзема света. Разбира се, той е в непрекъснат конфликт със законодателството, но понеже държавата, в лицето на официалните институции, е предостатъчно провинциална и тъпа, не тя, а ти, Калигула, си призван да превърнеш съвременните пирати, борците, в лордове! Брат ти Нерон ги направи богати, ти ще ги натрапиш на обществото като неговите аристократи. Край на кокошкарския период. Днес „Кали холдинг“ е финансова империя. Има собствена банка, между другото, Жорж, време е да отворите клонове, из страната, а, ако е рекъл господ, да излезеш и на световната банкова сцена, но за това ще говорим от утре в присъствието на зет ти… Как му беше името?

— Валери Савов.

— Вълкът му имаше доверие, нали?

— Пълно, и с право.

— Още по-добре. „Кали холдинг“ задължава своите хора да изхвърлят анцузите от гардеробите си! Край на бухалките! Пълна дискретност при използване на мобифоните. Максимално един пръстен за двете ръце, най-много един ланец, задължително скрит под ризата, никакви верижки по китките. Това е първото външно условие. Второто — елегантно делово облекло. Костюм, риза, връзките цветни и приветливи, косите и вратовете задължително поддържани всяка седмица. Едва тогава ще дойде ред и на разработките, които започваме с теб утре сутрин.

Бесният мълча тягостно дълго. Запали цигара, допи чашата.

— Как мислиш, ще се справя ли, ДВД?

— В началото Вълкът ми зададе същия въпрос. Казах му: „Ако искаш да оцелееш, длъжен си да се справиш!“

* * *

Бесният спа след обяд, взе душ и се върна в бункера. Беше 39-тият ден от смъртта на брат му. Утре щеше да мине панихидата и да започне отмъщението. Диво, яростно! Милост никому. Щеше да удави в кръв паметта на брат си. Щеше да отмъщава и за Оливия, и за нероденото си дете, и най-вече заради собственото си достойнство.

— Мартине?

— Кажи, бате Жоро?

— Къде са Гери и Драго?

— Горе, в казиното. Играят покер.

— Викни ги. Да дойде и зет ми. За никой друг ме няма.

— За какъв хуй сме ти сега, бе — викна Гери от вратата. — Таман бях смъкнал 1000 ДМ от Змея.

— В главите ви няма нищо друго освен карти и зарове, боклуци такива — изръмжа Бесният. — А аз се готвя да ви правя рицари… Новата аристокрация на България!

— Аристократи ли? — Драго се изсмя презрително и отиде да налее уиски за себе си и за брат си. — Може би титли ще ни раздадеш?

— Само титли ви липсват! Сипи и за мен. Нали се сещате утре колко ченгета ще се изсипят на панихидата?

— Аз им свикнах вече — Каза Гери — Ако ги няма не ми е уютно.

— Не говоря за обикновените пазванти. Утре ще си попълнят списъка на смъртниците, а ние даже няма да знаем кои са.

Драго донесе чашите и седна.

— Трябва да вкараме един ебалник, в тоя шибан Ескадрон!

— Как? — попита Бесният. — Тая мисъл не ми дава мира. По цели нощи кроя разни тъпи планове. Нищо не ми ражда главата.

— Ако не можеме да вкараме ебалник, можем да купим някой вътре. — каза Гери.

— Кой бе, като не ги знаем кои са! Пускаме обява „Купуваме някой ебалник от Ескадрона на смъртта“?

— Вярно, че не става — съгласи се Гери. — Вълкът нямаше ли човек там?

Жорж скочи и тръгна из бункера.

— Имаше. Беше купил един за пет милиона… и той го уби!

Близнаците се спогледаха ужасени.

— Ти знаеш кой е убиецът? — невярващ на ушите си попита Драго.

Бесният кимна.

— Да. Прякорът му е Козела! — влезе Валери, направи му знак да седне. — Ако дръзне да дойде утре, искам да го гепите жив. Ще го покажа на Валери, той на вас! Ако е много „гъсто“ около него, ще го свитнете от разстояние, но утре искам да го принеса курбан на брат ми. Той е моят жертвен Козел… стига да дръзне да дойде.

* * *

В деня на панихидата Козелът беше на пражкия площад „Малострански намести“. Ядеше вурщ и, пиеше наливна старопраменска бира в някаква дървена кръчма и чакаше един опасен тип. Беше започнал да мисли, че срещата е провалена, когато някой попита зад гърба му:

— Вие ли сте Коджел?

Без да се обръща баретата посочи стола срещу себе си и изчака рус, красив, елегантен мъж на около четиридесет години да седне срещу него.

— Козел — поправи английското произношение на новодошлия. — Добър ден, господин Мусил.

Петър Мусил, който всъщност беше малтиец и се казваше Марко Аркидяконо, кимна разсеяно, оглеждайки публиката на заведението.

— Кой ви даде телефона и името ми, г-н Ко… зел?

— Приятели. Общи приятели от България.

— Например?

— Ще стигнем и до тях. Една бира, г-н Мусил? Или Аркидяконо, ако предпочитате!

Малтиецът трепна.

— Какво искате, Козел?

— Да иззема европейския бизнес на една бандитска групировка от България. Бира?

— Не. Как се казва … да кажем фирмата?

— „Нерон“ до скоро. Прекръсти се на „Кали холдинг“.

— Намек за Колумбийския картел?

— Неволен. Шефът на бандата се самообяви за Калигула. „Кали“ е прикритие на грандоманията му.

Мусил бръкна в джоба на сакото си, извади кутия „Житан“, запали.

— Досещам ли се какъв бизнес искате да превземете? — попита той.

— Без съмнение — усмихна се кисело Козелът. — Тези, които ви препоръчаха твърдят, че сте умен мъж.

Аркидяконо махна пренебрежително с ръка. Жестът му казваше: „Малко ме интересува какво мислят за мен някакви балкански цървули!“

— Преследват ли ви?

Козелът преодоля раздразнението си и отговори:

— От днес над главата ми тегне смъртна присъда.

— Държавата?

— Кали. 100 000 бандити са по петите ми.

— Защо?

— Това започна да прилича на разпит?

— Аз бих го нарекъл запознаване — сухо каза малтиецът. Козелът отпи от бирата, запали цигара, облегна се удобно в стола.

— Аз обезглавих „Нерон“.

— Поръчка?

— Задължение. Аз съм бивш полицай, г-н Мусил.

— Казвам се Аркидяконо. Напуснахте ли България?

— Временно. Сега там е нездравословно.

— В Прага ли ще останете?

— Прага е крайният пункт на канала.

— А началният?

— Фирмена тайна, Аркидяконо. Започваш да ми досаждаш с въпросите си!

Малтиецът не обърна никакво внимание на тези думи.

— Какво знаеш за мен, Козел?

— Всичко.

— Нахал — усмихна се за първи път. — Какво предлагаш?

— Стока първо качество.

— Срещу какво?

— Пари и протекция. Парите само в долари и по курса. За протекцията ще говорим допълнително.

— Сега! — малтиецът загаси фаса, повика келнера и поръча „Блъди Мери“.

— Трябва да премахна Калигула. С неговия край отпада моята присъда.

— Как ще стане това?

— Той търси една жена, но не знае къде е. Аз знам. Ще го привлека в другия край на света, а там ще го чакаш ти!

— Защо не ти?

— Ще бъде в гъсто обкръжение. Не мога да се приближа достатъчно.

— Щом знаеш всичко за мен, трябва да знаеш, че не съм хамър!

— Сега на 40 не, но от 20 до 30-та си годишнина, ти беше хамър №1 в света.

— Да речем Калигула заспива. После?

— В България минава ураган. Отнася десетина от капитаните му. Стадото се разбягва, както се изразяваме ние и настъпва периода на спокойния, процъфтяващ бизнес.

— Ти си бил романтик, Козел.

— Като ученик пишех стихове.

Млъкнаха за дълго.

— Колко тежи първата пратка?

— Да започнем скромно. 500 грама.

— Доставка.

— Сега. На доверие.

— Цена?

— По курса. 15% комисионна.

— 20.

— Приемам. Нито цент отгоре…

— Кога започва операция „Кали“?

— Утре.

— Крайният пункт?

— Сан Диего, Калифорния.

— Всички разноски за твоя сметка.

— Разбира се.

— Цената на Кали.

— Според тарифата. Естествено като имаме предвид, че Кали е третостепенен балкански бандит и никакъв аванс. Плащам единствено за свършена работа.

Малтиецът поиска втора водка с доматен сок.

— Къде мога да те намирам?

— Никъде — каза Козелът. — Аз ще те търся.

— Последен въпрос — Кой ти даде името и телефона ми?

— Шефът на КГБ в София — чрез Морис Алкалай в Москва. Това име говори ли ти нещо?

— Да — каза малтиецът. — Дай стоката!

* * *

Цялата бойна машина на „Кали“ беше събрана в бункера. Панихидата беше свършила. Бесният беше оставил майка си под наблюдението на лекаря и влезе последен в офиса. „Старите артисти“ станаха на крака, както на времето посрещаха брат му, изчакаха го да седне и се настаниха в креслата. Тази вечер щяха да пият за „бог да прости“, сами, по мъжки, в напрегната бойна обстановка.

— Какво ти става, Жоро? — попита Борис Каранов — Държавникът. — Плувнал си в пот.

— Така ли? — Бесният прекара длан по лицето си. Изглеждаше и объркан, и разсеян. — Знаете ли какво ми каза Лидия току що? Сега, като отивахме да прибираме мама.

— Бременна е — обади се Гошо Мечката.

— Да, бе — изкрещя Бесният. — Бременна е горката! Втори месец! Вчера е била на лекар… Бременна вдовица! Дайте ми го тоя шибан Козел, мамичката му курвенска. Една седмица ще го коля с тъпото на ножа!

Мълчаха дълго. После Гери наруши тишината.

— Надявам се, че ще запази плода?

— Разбира се. Лидия носи детето на брат ми! — Бесният скочи и хукна нервно из бункера. — Дайте ми тоя Козел, пичове! Жив го искам! На бавен огън ще го горя, на козя супа ще го сваря гадното му копеле!

— Все един ден ще излезе на светло — каза Сашо Главата.

— Нямам търпение да го чакам! Искам го утре! Не, вчера! Мартине, дай пиячката!

— Жоро, — Нейко Змеят, който досега показваше нещо на Кольо Близнака, взе думата. — Афганците заплашително увеличават ротите си по зимните курорти. Само в Пампорово са повече от 200 цеви.

— И на Боровец навириха нос. Не съм ги броил, но и там не са по-малко. — потвърди Близнакът. — Или трябва да ги ударим веднага, или да се оттеглим.

— Как ще се оттеглим, бе — Маймунякът беше роб на агресивната си природа и не рядко създаваше излишни неприятности на братя Изови. — Още утре ще ги изхвърля от Банско! Първо афганците, после ще пуснем мрежи за Козлето.

Мартин и Слънцето раздадоха питиетата и мълчаливо седнаха от двете страни на вратата. Те присъстваха, но не участваха във военните съвети.

— Скивайте, пичове — започна Драго. — Сега не е моментът да захранваме пресата със сензации. Полицията стяга редиците, шибаният Ескадрон започна да действа. „Полиинс“ развързва яко кесията. А и „Пирана“ не е за подценяване.

— Слаби са още — каза Жорж.

— Още, — продължи Драго. — обаче докога? Трябва ни време да създадем застрахователната мрежа и не знам дали е най-удобният момент да воюваме на сто фронта.

— Добре, де — Жорж вдигна чашата и отля, всички го последваха. — Какво предлагаш?

— В основните курорти ще паднат по двама-трима руснака. Те ще знаят кой ги избива, но полицията ще си измие ръцете с вътрешни чистки. Ако не свият знамената, тогава ще предприемем по-широка операция! — завърши Драго.

— Изглежда разумно — каза Бесният. — Какво ще кажете?

— Ще опитаме — кимна Змеят.

— А Козела? — злобно попита новият господар на бандитската империя.

— Жоро, — обади се Каранът. — Имам няколко висши полицая. Дай ми време и ще намеря Козела!

— Една седмица! Не мога да чакам повече! Ще се пръсна!

— Ще го открия, ако ще да се е скатал на Северния полюс. — Каранът вдигна чашата. — Момчета, да не забравяме за какво сме се събрали, Бог да го прости нашия брат Вълка! — изхлипа, но овладя гласа си. — Бог да го прости, пичове! Той ни направи хора!