Александър Белов
Метал и воля (1)

Пролог

Зимата на 2000-та година

Саша пристъпи прага на стария си апартамент с тежко сърце. Тук бе преминало детството му — най-хубавите, най-безоблачните години от неговия живот. Едва сега той разбра колко много значеше за него майка му. Вярно казваха хората, че започваш истински да цениш родителите, както и здравето си, едва след като ги загубиш!

А точно днес беше годишнината от смъртта й, за която Саша кореше и обвиняваше единствено себе си! Ако не бяха той и неговата Бригада, ако не бяха тревогите и страшната гибел на Космос, Фил и Пчелата, майка му сигурно щеше да поживее още няколко години въпреки болното си сърце. Та нали тя умря, след като й съобщиха за неговата „смърт“. Но той не можеше да я предупреди, че това е инсценировка! Просто не можеше, защото ставаше дума за безопасността на Олга и Ваня!

С едната си ръка Саша притвори входната врата след себе си — в другата носеше водка и мезета — и влезе в голямата стая.

Тук всичко си беше така, както го бе оставил, когато идва за последен път. Но имаше една промяна — някой бе преместил снимката на баща му, която висеше в детската стая над леглото му, върху стария скрин. Сега тя стоеше до снимката на майка му. Двамата нямаха обща снимка, той бе починал твърде рано и не бяха успели да си направят.

Саша остави пакета на масата за хранене и свали зелената си грейка. А най-интересното бе, че навсякъде беше разтребено и никъде нямаше дори и следа от прах. Нима някой бе идвал тук малко преди него?

Той се приближи до стената и свали от пирона китарата на баща си. Навремето се бе учил да свири на нея. Саша внимателно разгледа охлузения инструмент, сякаш го виждаше за пръв път. Главата на грифа беше обгорена, сякаш с нея бяха разравяли въглени в огнище, възпроизвеждащата кутия беше издраскана, лакът по ъглите — изтрит.

И още нещо интересно! Вътре в китарата върху оранжевата лепенка на Шаховската фабрика за културно-битови инструменти някой бе написал през кръглия отвор с писалка: „гр. Свободни“. Изглежда едва след това китарата бе попаднала във вода или под дъжда и надписът бе станал лилав. Кой знае защо той никога не бе обръщал внимание на това.

Обзе го силна мъка и носталгия по миналото, което колкото и да искаше и на който и господ да се молеше, вече никога нямаше да върне. Саша седна във фотьойла, завъртя ключовете на инструмента и настрои китарата. Сетне прокара едрия си палец по струните и когато те зазвъняха, той по-скоро изрече, отколкото изпя:

— Аз бях душа… — Саша взе следващия акорд — на лоша банда и мога да те уверя… — защо ли му хрумнаха точно тези стихове на Висоцки? И то точно сега? Китарата отново зазвъня под пръстите му: — че имената мои са известни на всички в КГБ… — Той се върна към акорда, от който започна.

Добрият стар „бандитски кръг“ — трите акорда, с помощта на които можеха да се изсвирят сума улични песни! И изведнъж — кратко прещракване! Нима наистина всичко се връщаше към своето начало? Както той сега — в родния си дом?

— Кой тук изнася безплатни концерти? — разнесе се съвсем близо до него познат глас.

Саша така се бе замислил, че не забеляза кога в стаята влезе сестрата на майка му — леля Катя. Тя стоеше насред хола и с добродушна усмивка гледаше безпътния си племенник.

— Лельо Катя! — вика по детински Саша, остави китарата настрани, скокна на крака и се хвърли към Екатерина Николаевна.

Те силно се прегърнаха и дълго стояха така, притиснали бузите си. Сетне леля му се отдръпна, хвана Саша за реверите на синьото дънково яке и погледна още веднъж лицето му. Саша беше възмъжал, раменете му бяха станали по-широки, а слепоочията му преждевременно бяха побелели. А каква коса имаше! Косата му беше дълга и завързана на опашка отзад като на Бандерас! И откога не го беше виждала? Май че още от погребението. Всъщност, не, той тъй и не сколаса да дойде на погребението на майка си!

През следващите петнайсет минути, докато леля Катя приготвяше мезета в кухнята, бършеше кристалните чаши и слагаше масата, Саша й разказваше за себе си, без да спре. Най-сетне той бе открил близък човек, с когото можеше да сподели всичко, което му тежеше на сърцето и да облекчи душата си!

Леля му го слушаше, без да го прекъсва. Когато приготви всичко, тя седна на масата срещу племенника си, сложи малката си длан върху ръката му. Саша я разбра без думи и напълни чашите с водка.

— Е — каза леля Катя тържествено като в църква, — светла й памет на моята сестра и твоя майка, рабиня божия Татяна… — те отпиха от чашите си едновременно, но спазиха обичая да не се чукат.

Дали водката му подейства, или обърканата изповед си каза своето, но на Саша му олекна на сърцето и му стана тъжно, сякаш бе свалил от раменете си някакъв изключително тежък товар.

— Значи излиза, че всичко, с което се занимаваш в момента, не ти е по сърце? — направи заключение от словоизлиянията му лелята. — Тогава какво ще правиш? Пак ли ще тръгнеш по улиците с бухалката? — Тя сипа в чинията си малко салата и парче телешки салам.

— Не, сложил съм край на тези неща. Пък и това нито ми е интересно, нито имам нужда от него… — каза много сериозно Саша. — Но нали между другото завърших задочно Геологическия институт, искам да стана истински геолог… — запъна се той, но все пак произнесе онова, което искаше да каже — като баща си.

Екатерина Николаевна сложи двете си ръце на масата и съсредоточено погледна племенника си. Понеже, ако не друг, то тя със сигурност знаеше, че Коля — бащата на Саша, не беше никакъв геолог, а скитник, хаймана и безделник, каквито рядко се срещаха. Нима и Саша беше такъв? Ето че той също никъде не можеше да се задържи, а щом постигнеше нещо в живота си, веднага го зарязваше и започваше отново да се лута, сякаш не знаеше какво да прави със себе си.

— Мисля да напусна Москва. Тук се задушавам — рече замислено Саша, сякаш се сепна от сън, и погледна Екатерина Николаевна. — А сега нека поменем моите най-добри приятели Космос, Фил и Пчелата — каза Саша и напълни чашите. — Не зная къде се намират, но братлетата не ме забравят… — И щом улови учудения поглед на леля си, поясни: — Представяш ли си, аз също като Жана д’Арк понякога чувам гласове. Както и да е, царство им небесно. — Той бързешком гаврътна чашата и се закашля, тъй като водката явно му влезе в кривото гърло.

Лелята също изпразни чашата си след него и сложи в чинията на Саша една кисела краставичка.

— Хайде, схрупай я… — Тя погледна със съчувствие към почервенелия си племенник. — И къде се каниш да скитосваш, душо метежна? Нали видях в новините по телевизията как Елцин ти връчи орден. Макар че те показаха съвсем бегло и все в гръб. И защо не можеш да се задържиш на едно място? Да се беше оженил, щом не можеш да се събереш пак с Олга. Време ти е да улегнеш, ти вече си голям мъж…

— Е, у нас, в Русия те наричат момче до четирийсет години, тъй че имам още доста време, докато стана мъж… — засмя се Саша и отново напълни кристалните чаши с водка. — Лельо Катя, ти знаеш ли кой е този град Свободни? Баща ми казвал ли ти е нещо, не ти ли е споменавал за него? — подаде той чашата на леля си.

Екатерина Николаевна придоби сериозно изражение и остави чашата, която тъкмо се канеше да поднесе към устата си. Сетне помисли малко и кимна…