Александър Белов
Предан враг (37)

37.

Равномерното еднообразно бучене на двигателя на огромния боинг действаше приспивно. Пръв се унесе Ваня. Момченцето се притисна до майка си и заспа. Скоро задряма и Оля.

Сънят й беше светъл и безметежен. Присъниха й се палми на брега на лазурното топло море, огрян от слънцето широк плаж и потънала в тропическа зеленина ослепително бяла двуетажна къща. Това беше нейната къща и могъщият боинг ги отвеждаше с Ваня точно натам.

Събуди се от нечие лекичко докосване по рамото. Отвори очи и видя, че стюардесата се е надвесила над нея.

— Ако обичате, закопчайте колана си — помоли я момичето.

— Какво става, стигнахме ли вече? — изненада се Оля.

— Още не — усмихна се вежливо стюардесата и обясни: — Това е Шанън, Ирландия. Тук ще заредим с гориво и сетне ще кацнем на летище „Кенеди“.

Оля кимна:

— Ясно…

Стюардесата продължи по пътеката между седалките, а Оля закопча колана си и си припомни ярките картини от прекъснатия си сън. Извади от чантата новия си паспорт и пъхнатото в него тесте снимки на къщата им във Флорида, защото искаше да сравни онова, което й се присъни, с реалността. За нейна изненада съвпадението между тях беше почти пълно.

Разгледа една след друга снимките и отвори синия паспорт с голям засукан герб на обложката и надпис Republika de Costa Rica. До снимката й на първата страница на документа беше изписано новото й име — Maria Pereira.

— Гражданката на Коста Рика Мария Перейра — прошепна тя с усмивка и добави: — Ама, че дивотия!

Затвори паспорта си и замислено се загледа през илюминатора.

Все още не можеше да проумее защо Саша забърка тази съмнителна комбинация с костариканския паспорт. Той й каза, че това е необходимо, за да могат по-лесно да се оформят документите за къщата и да се намалят данъците, но обясненията му не й прозвучаха много убедително. Тук нещо не беше наред. Оля помисли още малко върху това, но в този момент самолетът започна да се спуска, тя се зае да буди сина си и прогони тези натрапчиви мисли.

Младата жена нямаше начин да разбере логиката в действията на съпруга си, защото смяташе, че мъжът й е изпратил нея и Ваня на почивка. А в действителност той просто искаше да ги скрие!

От летище „Шереметиево“ Фил откара Белов в една тиха пресечка близо до „Никитските врати“.

— Как мислиш, дълго ли ще чакаме? — попита Фил и погледна часовника си.

Саша невъзмутимо сви рамене:

— Не зная. Час. Или два. Или три.

Фил се отпусна на облегалката и се прозя.

— М-да. А кого чакаме, Анюта ли? — Той много добре разбираше, че задава глупав въпрос. Просто бе решил, че вече е настъпил моментът да изясни до каква степен Саша е хлътнал по тази миловидна и пресметлива мръсница.

Приятелят му се взря в дъното на пресечката и завъртя отрицателно глава.

— А какво става между вас, това сериозно ли е? — попита с престорено безразличие Фил.

— Я, стига, какви ги дрънкаш! — обърна се изненадано към него Белов. — Правя го просто така, за разнообразие. Аз си обичам моята Оля. Вече… колко станаха? Шест години, представяш ли си, а?

— А пък аз съм с Тома вече от пет… — простодушно се усмихна Фил. — Отначало реших, че просто си измислил хитър начин да се отървеш от Оля.

— Не, направих го, за да се подсигуря — обясни му Саша. — Нека поживее малко там, докато тук всичко утихне. Макс ще я посрещне, ще се погрижи за нея…

На отсрещната страна на пресечката спря едно черно ауди. От колата слезе Веденски, отвори задната врата и извади голяма кутия с красива издокарана кукла.

Щом го забеляза, Белов моментално се напрегна като хищник преди скок.

— Това той ли е? — попита тихо Фил.

Саша кимна и изпъшка:

— Е, аз отивам…

— Успех! — Приятелят му нямаше представа кой е мъжът, който излезе от черното ауди, но вълнението явно се предаде и на него.

— По дяволите — измърмори Саша и отвори вратата на колата.

Стъпи на тротоара и подвикна на Веденски, който вече набираше кода на входната врата.

— Игор Леонидович!

Мъжът се обърна и учудено погледна към Белов, който добродушно се усмихваше.

— Това вие ли сте? — бързо се огледа той и сухо попита: — Как се сдобихте с адреса ми?

— С най-обикновени оперативни мероприятия — разпери ръце Белов.

— И все пак е странно, че още дишате — разкриви устни в иронична усмивка Игор Леонидович.

— И дори съм здрав като бик, пу-пу-пу… — суеверно плю през лявото си рамо той. — Това за дъщеря ви ли е? — Посочи с глава куклата в ръцете на федералния и съвсем дружелюбно му съобщи: — А пък аз имам син…

— Какво искате? — студено попита Веденски, който явно не се канеше да води светски разговори с Белов.

Саша заряза дипломатическите тарикатлъци и откровено отвърна:

— Игор Леонидович, искам да нормализирам нашите взаимоотношения. Смятам, че с поведението си застанах сто процента на ваша страна и на страната на държавата.

— Искате ли да ви отговоря откровено? — отвърна след кратко мълчание той. — Сега никой не знае коя точно е нашата страна… Лично аз не съм ви враг, но днес никой на никого не дава гаранции. Разбирате ли какво ви казвам?

— Разбирам — кимна Белов.

— Е, тогава бъдете жив и здрав, Александър Николаевич. Ако имате късмет, разбира се…

В гласа му не прозвуча никаква заплаха и Белов безпогрешно долови това. Ето защо пое протегнатата за довиждане ръка на Веденски. Федералният намести кутията с куклата под мишницата си и влезе във входа.

— Държавата — това сме ние, Игор Леонидович — тихо рече подире му Саша. — Ние с вас, там е работата…

Без да се обръща, Веденски вдигна ръка:

— Всичко хубаво!

Саша постоя още малко пред входа и се върна в колата. Възбуденият Фил отвори вратата пред него.

— Саня, Саня, току-що съобщиха по радиото — убили са Влад Листев…

Белов се отпусна тежко върху меката седалка на мерцедеса, поклати смутено глава и промърмори:

— Майко мила, весело си живеем в Русия… Ама, че е весело…