Александър Белов
Бой без правила (1)

Пролог

Памир, 1989

Уволнението е неизбежно като световната революция.

Освен това увото е празник. Истински като Нова година. Ето на, чакаш го, чакаш го, суетиш се, броиш дните и като че ли радостта ти се просмуква в цялото това чакане, тъй както водата попива в пясъка.

Но стига само да удари заветният час и — бум! — всичко, което се е натрупвало в душата ти през тези две дълги години, отведнъж се плисва навън като топло шампанско от бутилка. И в целия свят няма по-щастлив човек от теб. Защото пред теб е свободата, защото всичко ти предстои, защото си отиваш вкъщи…

Запъхтяният новобранец цъфтеше като майска роза.

— Другарю сержант — докладва той по устав, изопнал длан до избелялата си шапка, — току-що съобщиха от отряда: издадена е заповед…

— Какво?! — нетърпеливо го прекъсна Белов.

— Уво, другарю сержант… — широко се ухили момчето.

— Земляк… — Белов докосна с ръка прашния зелен пагон на боеца и измърмори, едва сдържайки бушуващата в гърдите му радост. — Благодаря ти, земляк, благодаря ти… На, вземи си — той измъкна от джоба си току-що наченатия пакет „Родопи“ и го протегна към войничето.

„Край, мамка му! Свърши се! Уво!“ — ликуваше Белов, крачейки към казармата. Той се стараеше да не тича презглава и да не бърза, защото все пак не беше хлапак, нито някакъв си току-що остриган новак. Откъдето и да го погледнеш, беше тежка гемия, сержант! Опората на армейските ред и дисциплина, тъй да се каже…

Но щом прекрачи прага на казармата, въпреки всичко Саша не се сдържа и хукна с всички сили по коридора. Спря се до дневалния и радостно изграчи:

— На кого служиш, новобранецо?!

— Служа на Съветския съюз! — козирува и с готовност израпортува боецът.

— Служиш на увото, новако! — засмя се Белов и дръпна вратата на ленинската стая.

В помещението имаше само един човек. С гръб към вратата там седеше Фархад Джураев — най-близкият приятел на Саша, който за две години служба му беше станал почти като брат. Той съсредоточено тъпчеше с трева една фунийка от папироса „Беломор канал“.

— Белов, защо ревеш така?! Като че ли си магаре! — недоволно измърмори Фархад, без да извръща глава. — Не виждаш ли, че съм зает! — усмихна се той накриво, почуквайки с нокътя си цигарата.

Саша се тръшна на един стол до приятеля си и ухилен до уши, възторжено изстреля:

— Уво, редник Джураев!

Джураев облещи очи, трескаво смачка приготвената цигара в свития си юмрук и ревна с цяло гърло:

— А-а-а-а-а-а!!!

— А-а-а-а-а-а!!! — веднага подхвана дивашкия му вик Белов.

Те крещяха с такава неудържима радост, толкова неистово, до такава самозабрава, че стъклата на казармата задрънчаха.

Дневалният хвърли един поглед към разтворената врата на ленинската стая и не можа да потисне завистливата си въздишка. Защото той много добре знаеше какво означава да празнуваш уво.

На другия ден те се сбогуваха. Изпратиха наряда, който пое към границата, и тръгнаха да обикалят заставата.

— Да ти кажа честно, Фара… Сърцето ми е свито… — оплака се Саша. — Май, че ще се сбогуваме…

— Я стига, Саня — прегърна го приятелят му. — Знаеш ли какво е казал навремето един мъдрец: щом душите не умират, значи, когато се сбогуваш, отричаш раздялата!

— Хайде сега, започна се… — ухили се Белов.

Този Фархад по принцип беше странен човек. Непрекъснато ръсеше източни мъдрости, твърдеше, че бил асириец, знаеше родословието си едва ли не до двайсето коляно и много се гордееше с всичко това. Впрочем, той беше много готино и много разумно момче и при мисълта, че може би никога повече няма да се види с него, Белов се натъжи.

Фара намери в казармата някакво старо фотоапаратче и приятелите се отправиха към развъдника при кучетата.

Пол безпогрешно усети предстоящата раздяла: той се притисна до крака на Саша и тихичко заскимтя като паленце. Позирайки за снимката, Саша приклекна до овчарката и положи ръка върху врата й. Песът веднага се обърна и повдигна пълните си с тъга очи към своя стопанин. От този поглед на сержанта му прилоша.

„Вкъщи непременно ще си взема куче“ — развълнувано си помисли Саша. Необяснимата му мъка стана още по-силна: Армейският му живот беше свършил и както се казва — радвай се, момче! Но днес кой знае защо Белов не се чувстваше щастлив от увото.

Да, в този начин на живот имаше колкото си искаш и трудности, и тъпи армейски простотии, той беше пълен с еднообразна рутина и твърде малко радост. Но за сметка на това в него всичко беше абсолютно ясно и просто — службата, казармата, нарядите, караулите… А какво го чакаше в цивилния живот?

Вече почти половин година нямаше писма от Леночка. Ленка, Леночка, Ленок, нима си забравила войника, нима си се хванала с някой друг? „Какво става с Елисеева?“ — питаше във всяко свое писмо до Москва Саша, но нито майка му, нито момчетата му пишеха нещо за Ленка.

Момчетата… Язвителният хитрец Пчелата — прекалено делови и практичен за годините си, той винаги беше в течение на всички слухове и като че ли знаеше всичко за всички. Бунтарят, устатият шегаджия Космос, който, впрочем, беше син на професор по астрофизика — неуморим майтапчия, тарикат и изключителен привърженик на всичко ново. Невъзмутимият мълчаливец Фил — майсторът по бокс, непоклатим и як като скала, който винаги беше готов да ти се притече на помощ…

Те бяха заедно от сто години — още от първи клас, и разбира се, момчетата очакваха с нетърпение завръщането на Саша. Само че… Веднъж майка му беше намекнала, че приятелите му са замесени с някакви хулигани, пък и самият Космос му беше споменал в писмата си за някакви не много законни работи, които вършели…

Предстоеше му да си изясни всичко това в Москва — и за Ленка, и за момчетата. Пък и трябваше да си намери работа, да се подготви за кандидатстване в института и да влезе поне вечерно… С две думи, щеше да затъне до гуша в грижи!

— Ей, Белов, какво ти става? — подвикна му Фархад, насочвайки фотоапарата към Саша и Пол. — Я кажи „зеле“!

— Да ти кажа честно, мъчно ми е — смутено си призна Саша и потръпна, защото Пол се измъкна изпод ръката му и го близна по бузата.

— Пол, приятелю… — потупа кучето по врата Белов и широко се усмихна.

Щрак! — чу се звукът на фотоапарата и доволният Фара извика:

— Тъй вярно, заснето е!

„Както и да е, ще се прибера и ще разбера какво става! И с Лена, и с момчетата, и с всичко останало!“ — помисли си Саша. Той се изправи, махна с ръка на тревожните си мисли и твърдо каза:

— Това е, Фара, да вървим да си събирам багажа! Време е да се прибирам вкъщи, в Москва!