Александър Белов
Предан враг (53)

53.

Закараха Пчелата както си беше в количката в кабинета на главния лекар. Докато Белия разясняваше на приятеля си, който продължаваше да не разбира нищо, кой е поставил взрива в мерцедеса на Фил, Космос успя да пребърка всички чекмеджета и шкафчета в кабинета. Находките му не бяха кой знае какви: една начената бутилка мартини, четвъртинка сух хляб, бурканче с червен хайвер и няколко тумбести шишенца с чист спирт.

Единодушно беше решено да върнат мартинито на мястото му, а другите неща сложиха на масата, бутнаха до нея количката с Пчелата и започнаха да шетат. Космос наливаше и разреждаше спирта, Белия приготвяше на Пчелата огромен сандвич с червен хайвер, а пък самият „реабилитиран“ гледаше записа, който му беше спасил живота. Когато на монитора се появи Кордон, той натисна копчето.

— Да, кофти човек — промърмори с бледите си устни, докато разглеждаше надвесеното над отливката лице на продуцента.

Космос внимателно измъкна от ръцете му камерата и пъхна на нейно място една водна чаша:

— Стига вече, Пчела… По-добре вземи това!

— Прости ни, братко — подаде му сандвича Белов и вдигна своята чаша. — Здравата щяхме да я оплескаме!

— Фил… — запъна се изведнъж Пчелата и едва изговори: — Фил ще ни прости…

Приятелите чукнаха чашите си и мълчаливо ги пресушиха…

След час и тримата бяха пияни като талпи. Космос и Белия — от спирта и силните емоции, а Пчелата — от алкохола, загубата на кръв и пълното нервно изтощение.

Космос, който здравата се беше натряскал, блуждаеше безцелно из кабинета, а Пчелата и Белия седяха прегърнати в количката.

— Е, сега как си? — нежно погали Пчелата по главата Саша.

— Оправих се… общо взето… — превъртайки трудно език, вяло кимна той.

— А пък ние с Космос… — Саша притисна чело до слепоочието на приятеля си и шумно въздъхна. — Даже не можеш да си представиш колко притеснени бяхме!

— А пък аз… се изплаших… — призна си Витя. — Наистина се изплаших, разбираш ли, Саня? Но не ви обвинявам! — Тръсна той глава. — На ваше място аз щях да си помисля същото…

— А ти защо не ми се обади? — попита Белов. — Мама му стара, Пчьолкин, нали сме братя, а?

— Изплаших се, за малко да напълня гащите от страх… — тихо се изсмя Пчелата и изведнъж започна дълго и мръсно да псува.

Щом чу това, Космос се закова на място и бавно тръгна към него.

— Забрави ли конвенцията, Пчьолкина душо? — престорено страховито попита той. — Ние сме заедно от първи клас, нали така? — Надвеси се над него Космос и го побутна по главата.

— Ей, Космодруме, престани… — опита се да го спре Саша.

Но той с неподозирана ловкост се измъкна и побутна още веднъж Пчелата по главата:

— И за всичко, което вършим, също отговаряме заедно! — с пиянска назидателност изрече.

Пчелата подскокна на място и плахо се опита да прикрие главата си. Саша се вкопчи в ръката на нападателя, но въпреки това Космос успя да се докопа трети път до него.

— А защо? Ами, защото ние сме Бригада! — завъртя се на място като пумпал и се засмя той.

Най-сетне Пчелата се окопити и изрева:

— Какви ги вършиш, Косматко?! Ей сега ще те спипам и ще видиш!

Той се отметна назад и впи пръсти в гърлото на Космос. Саша през смях се опитваше да го измъкне от ръцете на Пчелата. Тримата се вкопчиха един в друг, не успяха да се удържат върху количката и се стовариха на пода.

Те се смееха, ругаеха и се търкаляха, сякаш бяха малки деца. В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе навъсената Олга.

— Престанете веднага! — възкликна тя. — Саша! Валера е в кома!

Саша продължи да се смее, изправи се на колене и объркано попита:

— Какво?

— Идвам от реанимацията. Валера изпадна в кома — бавно повтори жена му.

Белов, Космос и Пчелата продължиха да дишат тежко, без да свалят очи от Олга. Онова, което тя каза, твърде бавно достигна до размътените им мозъци и безгрижните усмивките също така бавно изчезнаха от лицата им…

След двайсетина минути, вече измити и стегнати, те се приближиха до бокса в реанимацията. Не се решиха да влязат, застанаха до прозорчето и надникнаха вътре.

Сумрачната светлина на нощната лампа осветяваше разположената в дъното на бокса разнокалибрена апаратура с разноцветни светлинки, отчитащи показателите. По екрана на осцилографа в безкрайни редички се движеха назъбените линийки на импулсите.

В средата на бокса лежеше омотаният в тръбички и кабели Фил. Лицето му почти изцяло беше скрито под маската на апарата за дишане, а видимите части от кожата му поразяваха с мъртвешката си бледност.

До него седеше Тамара и държеше безжизнената длан на мъжа си. По лицето й една след друга се търкаляха едва забележими сълзи. И никой на света не можеше нито да ги види, нито да ги изтрие…