Александър Белов
Похищението на Европа (1)

Пролог

Бавно и безшумно, както става само насън, Белов стъпваше по мекия килим от бели мъхове и дъхави треви в тайгата. Прохладният нощен въздух беше толкова неестествено сгъстен и лепкав, че се налагаше да го отмества с ръце, за да си проправя път. От време на време птичи гласове разкъсваха нощната тишина. Изведнъж те станаха по-силни и по-тревожни, сякаш птиците искаха да се предупредят една друга за някаква опасност. Въздухът се раздвижи и някаква невидима вълна премина през горската поляна. На запад се показаха ярки проблясъци, които нямаха нищо общо с предутринната зора на изток. Те се появяваха и моментално угасваха, но всяко тяхно припламване беше още по-силно и траеше по-дълго от предишното.

След проблясъците се появи нисък и глух тътен. Той сякаш разтърсваше земята. Отделните проблясъци се превърнаха в ослепително сияние, което заля половината небе. Тътенът се усили, а след това се чу пронизителен режещ звук, който беше толкова необичаен, че в нито един от езиците на земята нямаше подходяща дума за него.

Лавината от светлина и плам се надигаше от запад. Изви се силен вятър и най-високите борове се прекършиха с пукот като кибритени клечки. Виолетов пламък обгърна изсъхналата лиственица в края на поляната. Оттам огънят със странен цвят плъзна към съседните дървета. За един миг в тайгата се появи дълъг стотици версти прав като стрела коридор от виолетов пламък, който поглъщаше всичко наоколо — сухите клони, дърветата, окапалите борови иглички, малките камъни и всяка живинка, която не бе успяла да се скрие навреме.

След няколко секунди се разнесе ужасен взрив. Разрушителната му вълна изтръгваше вековните кедри от земята с корените, подхващаше като топчета огромните валчести камъни и разплискваше водата от реките в тайгата. Отблясъците от виолетовия пламък играеха върху сребристите люспи на рибите, които се мятаха по земята. Ревът на обезумелите от страх елени се разнасяше на километри. Мечокът — господарят на земята, тичаше през повалените дървета, без да забелязва нито острите съчки, които раздираха дебелата му кожа, нито двата млади лоса, които го следваха по петите.

След взрива тътенът стихна, а режещият звук изчезна. Нажеженият въздух започна бавно да изстива. А край горско езерце в дълбока яма съскаше странен камък, който беше паднал от небето. Ямата бавно се запълваше с вода. Над нея се вдигаше облак бяла пара, осветена от слабо виолетово сияние. Всъщност това продължи кратко. Когато се съмна, сиянието изчезна, а пръстта, като се свлече на дъното на ямата, затрупа камъка. В камчатската тайга отново се възцари тишина.