Александър Белов
Предан враг (36)

36.

Аленото слънце се търкулна към далечните планински хълмове. Косите му лъчи хвърляха върху разбития, потънал в кал черен път дългите сенки на покритите с първата нежна зеленина тополи.

По крайпътната канавка бавно и мъчително куцукаше изтощеният и ранен Володя Каверин.

Видът му беше ужасяващ. Обгорените му и разкъсани дрехи висяха по тялото му на парцали, окървавената му дясна ръка беше безжизнена като ластун, а с лявата стискаше дебела пръчка, която му служеше за патерица. Володя беше свил простреляния си крак, омотан с почернели от засъхнала кръв дрипи, и подскачаше на здравия си крак.

Вцепененият му невиждащ поглед беше насочен напред. Някъде там — на около осем-десет километра, трябваше да се намира един пост на федералните. Каверин едва ли би могъл да преодолее разстоянието в това състояние и той много добре разбираше това. Всяко движение предизвикваше в него пристъп на болка и с всяка измината крачка силите му се топяха. Всъщност той беше обречен. И въпреки всичко упорито се движеше напред — натам, където единствено би могъл да намери спасение.

Изведнъж зад гърба му се разнесе бучене на мощен мотор. Да срещнеш по този глух черен път кола беше невероятно щастие. Или нещастие, в зависимост от това кой пътуваше в нея. Но при всички случаи това беше възможност. Погледът на Каверин се съживи, а очите му се изпълниха с надежда. Той спря и без да се обръща, вдигна ръка. Свел ниско глава, очакваше спасение или смърт.

Един армейски БТР обгърна Каверин със сивкав облак газове от ауспуха си и спря до него.

— Ей, братле, ти руснак ли си? — подвикна му от бронята розовобузест млад сержант, пристегнат в бронежилетка със защитен цвят.

Каверин вдигна към него покритото си с кал и сажди лице.

— Руснак съм, руснак съм — изхриптя. — Мирен гражданин.

— И къде си се наредил така? — попита го подозрително строгият по-възрастен военен, който явно беше офицер.

— Възкръснах от ада — мрачно отвърна Володя и неочаквано помоли: — Закарайте ме до някоя болница, братлета…

— Хайде, качвай си… — кимна офицерът.

Двама войници веднага скочиха при ранения, а от бронята се протегнаха няколко ръце. Каверин направи още една последна крачка, захвърли пръчката и здраво се хвана за първата ръка, която докопа. Веднага го издърпаха нагоре. Непоносима болка прониза изтерзаното му тяло, но той не издаде нито звук. Усмихваше се.

„Сигурно се зъби от болка…“ — помисли си розовобузестият сержант, докато го наблюдаваше. Но това наистина беше усмивка. Каверин се усмихваше, защото знаеше, че ще живее. А това означаваше, че щеше да си отмъсти.