Серия
Вулгарни романи (8)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18 гласа)
Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5


На Петър Одажиев посвещавам

Първа глава

От трийсет години Атина не помнеше сняг. Днес обаче, на 24.12.2001, навръх Бъдни вечер, термометърът показваше минус двайсет градуса. Градът беше скован от студ и от страх. За пръв и последен път през 1887 година тук са били измерени температури около десет градуса под нулата. Гърците не бяха свикнали с такива аномалии и нямаха нито физическа нагласа, нито практическа подготовка да се справят с капризите на Зимата. Искрено религиозни, те обожествяваха Коледа и Великден и ги празнуваха шумно, пищно и до пълно себераздаване. Но не и тази Коледа. Атина беше затрупана в преспи, транспортът едва пълзеше и дори църквата „Свети Кирик“ беше леденостудена и празна.

Именно тук Козела имаше среща с полковник Хакел — разчиташе, че ще бъде невидим в тълпата и няма да буди подозрение дори и у най-любопитните.

Хакел? Странна птица беше това ченге. Опасен? Да! Но за кого? Верен? Глупости! Верен може да бъде кон, но не и офицер, обучен в полигоните на Интерпол, ЦРУ и кой знае къде още. И все пак, кой е Хакел, по дяволите! Германец, внук на елитен щурмовак от СС, швейцарски гражданин, но на служба в Лангли. Какво обясняваше това?… Нищо…

Хакел влезе в църквата, изтръска шапката си, очука обувките си една в друга, прекръсти се вяло и тръгна към него. Козела го посрещна прав, подаде му ръка, но за най-голяма негова изненада Хакел го прегърна и задържа в мразовитата си хватка.

— Пак отърва кожата, смахнат идиот! — прошепна в ухото му. — Ти си доказателство, че Господ пази луди, пияни и убийци, докато не си свършат работата тук, на земята.

Козела се освободи от ръцете му и се усмихна криво.

— Не ми говори за бачкане, Хакел. Във ваканция съм. Заслужена.

— Ще видим. Защо църква? Имам нужда от нещо загряващо. Пуши ми се… Тук няма курви и нито ти, нито аз сме Карлос Чакала.

* * *

Кафенето беше малко, двуетажно, но топло. Поръчаха кафе. Запалиха цигари.

— Чакала е в затвора, не в църква, Хакел — каза Козела. — Или си го ръкоположил за свещеник?

— Опазил ме Господ, Козел. Той имаше праведния навик пред олтара да инструктира убийците си. Не си сам,нали?

— Не.

— Несвикнали да откровеничим, а?

Козела се усмихна хитро.

— Хотел „Елион“, на булевард „Василиос“. Кой отрови Джанат Гул?

— Някой добър християнин — разсеяно отговори Хакел. — Имаш ли време за пиене? Момичето е в хотела, нали?

Козела кимна.

— Да. В осем ще ни чака за вечеря.

А беше едва пет след обяд. Най-късно след час хората щяха да се приберат по къщите си за Бъдни вечер, но ресторанти, барове и кафенета щяха да работят цяла нощ. Гърците бяха първо търговци, а после православни християни, въпреки че твърдяха обратното.

Козела поръча коняк за Хакел, водка за себе си и вдигна наздравица.

— Нека внукът на хитлериста Хакелман пукне в леглото от естествена смърт.

— Амин! — сериозно каза Хакел. — Нека същата съдба сполети внука на балканския варварин Милетиев. Отпиваха, пушеха, мълчаха.

— Знаеш ли, Хакел, не си спомням дали ти благодарих.

— Да ми благодариш? За какво?

— Че ми отърва кожата в Тирана.

— Да… Не… Не си спомням.

— Ако съм пропуснал, сега го правя. Хакел махна с ръка.

— Следиш ли новините? Осама се изпари. Козела поклати глава недоверчиво.

— Мъртъв е. Талибаните са го свитнали. Най-добрият начин да го превърнат в светец. Той ще бъде новото знаме на исляма.

— Не, Козел. Не още. Имаме очи и уши навсякъде. Всеки момент ще разбера къде е!

— Хадрамуд?

— Една от възможностите… — кимна Хакел. — Ще чакаме. Наградата за главата му е открита.

— Вярваш ли на информаторите?

— Ако са „сиви вълци“, да.

— Мюсюлмани?

— Петдесет милиона долара са по-силни от всякаква религия.

Козела кимна разбиращо. Бяха се стоплили, отпуснали. Разбира се, алкохолът си казваше думата, но между тях се беше настанило някакво спокойствие и доверие, каквито никога не бяха изпитвали помежду си.

— Защо не го шитнаха талибаните? Наградата е еднаква за всички.

Хакел поклати глава.

— Представяш ли си Осама пред съда? Лъже, шикалкави, кълне се в невинност, заклеймява тероризма, моли за милост. Не, Козел, не могат да си позволят такъв лукс. Това би значело да превърнат войната си в оперета. По света, по груби сметки на Централата, има над сто хиляди живи торпили.

Козела се развесели.

— Няма да ни стигнат три живота, колега… И пак няма да сме перфорирали половината.

— Да — мрачно каза Хакел. — Мащабна работа, но за ебалници като нас. Имам списък с имена и цени. Искаш ли да го видиш?

— Балканите?

— Гърция, Додеканезите[1]… включително България, Румъния, Украйна, Русия и балтийските джуджета. Никой не очаква от теб да ловуваш върху обратната страна на луната — Хакел бръкна в джоба на сакото си, извади обемисто тесте снимки и бял лист и ги постави пред него. — Момичето е румънка, нали?

— Молдовка от Яш — Козела прибра документите. — Включих се в наркобизнеса, Хакел. Това беше цената за Флора.

— Ако е еднократно, не съм чул.

— Искаш да кажеш, че си без диктофон?

— Искаш ли да провериш?

— Вярвам ти — каза Козела и наистина го мислеше. Странен беше този бандит с чин в ЦРУ. Но мъж. И беше го доказал. Беше се опитвал да го убие не един път, но и не един път му беше спасявал гъза от какви ли не хайки.

— Трябват ми пари, Козел.

— Колко?

— Десет хиляди долара. Ще се издължа до края на месеца.

— Довечера ще ти дам трийсет. На толкова оценявам кожата си. Ще пиеш ли? Хакел кимна.

— Алкалай е в София — каза.

— За главата ми?

— Грешиш, Козел. Не те смята отговорен за смъртта на Севгун.

— Чеченците го убиха.

— Салман Радуев го призна пред съда. Нямаш казаци по петите си.

Олекна му. Като че камък падна от приведения му по сизифовски гръб. Беше уморен. Не, беше грохнал от умора, да му ебеш майката. Беше му писнало да се оглежда като крадец, да се пази от всички възможни мафии и полицаи по света. Имаше нужда от спокойствие и сън… Зима. Дори мечките бяха изпаднали в летаргия. Беше на петдесет години, мама му стара. Имаше право на отдих…

Ще мисля напролет… Като се хванем за зелено.

— Мечтаеш ли, Козел? — лукаво го попита Хакел и го „върна“ на земята.

— На нашата възраст? Не се ебавай с мен, ченге. Този път Хакел се разхили.

— Какво ни е на възрастта, тъпако? Докато ти става курът, няма възраст, Флора да не би да ти е икономка?

Козела настръхна.

— Откъде знаеш името?

— От теб. Току-що ми каза, че е молдовка и се казва Флора.

Така е — уморено помисли Козела. — Отпусни се, идиот с идиот, или ще превъртиш окончателно.

— Дори ръка не съм й целунал. А е красива… Ще я видиш. И мила… и благодарна. Вчера я чух да пее под душа. Не знам, Хакел. Да ни пази Господ от емоции на стари години. Веднъж ме удари дамлата. Стига толкова. Чул ли си лафа: „Никога не е късно да станеш за резил!“? Швейк го е казал.

* * *

— Защо не спиш, Флора? — попита Козела.

Беше пиян. Не, беше „цепен като дърво“, както се изразяваха тарикатите. Беше три сутринта, Флора се беше прибрала малко след десет часа снощи, а той и Хакел бяха продължили в бара на „Елион“. Пиха дълго, превърнаха се в безпомощни деца. И откровеничеха за изненада и на двамата. Козела му разказа за първата си съпруга, за изневерите и за децата си, Хакел знаеше кой и как беше застрелял синовете му, за първата бандитска поръчка от покойния Нерон Вълка. Всички бяха покойници, да му ебеш майката, и всички бяха тласнати в трапа от него, Козела. Хакел му призна най-страшната си тайна. Германо-американецът с швейцарско гражданство, внукът на щурмбандфюрера от СС, беше евреин.

— Чаках те — кротко каза Флора. Беше легнала върху кожата пред горящата камина, подпряна на всички възглавници, които имаше в апартамента, облечена в новата червена рокля, която Козела й беше купил сутринта. Пиеше вино във висока кристална чаша.

— Един работен ден? — Козела се отпусна на канапето. — Ти си чакала един пиян скот цял работен ден?

— Времето е спряло, Джон.

— Наричай ме Иван… — изсмя се дрезгаво, пиянски. — Или Козел… ако предпочиташ. Под това име ме търсят всички убийци по света!

— Знам — кимна Флора.

— Знам, че знаеш. Има ли нещо за пиене?

— Барът е пълен… — скочи пъргаво. — Какво искаш?

— Водка — запали цигара. — Ако рухна на канапето, не ми обръщай внимание. Не се опитвай да ме местиш.

— Добре — Флора му поднесе чашата, наля минерална вода и се върна пред камината. — Наздраве, Иван. Козела се усмихна криво.

— Дано — отпи. — Честито Рождество Христово… Ако си християнка, разбира се.

Беше замислена, тиха, огънят създаваше илюзия, че гори в пъкъла… но и че има ореол около главата си. Не виждаше очите й, още по-малко лицето, Флора беше червено пламтящо петно и топъл глас.

— Православна и вярваща, Иван. Козела лисна водката в гърлото си.

— И аз се родих православен, момиче. Но вярващ… Аз съм убиец. Знаеш, нали?

— Да — каза Флора.

— Страх ли те е от мен?

— Не.

— Моля, донеси бутилката… И не ми обръщай внимание.

Затвори очи, беше уморен, пиян с тялото си, но не и с главата. Не му се спеше. Не още. Скоро обаче щеше да припадне и ако се събуди изобщо, щеше да бъде най-рано след едно денонощие. Чу я да става, да отива до бара, да се връща. Чу я да взема цигара от ротманса му, че я пали…

Не знаех, че пуши, помисли, преди да отвори очи. Беше се върнала на мястото си.

— Имаш ли семейство? — кой знае защо попита той.

След дълго мълчание Флора все пак отговори:

— Имам малко момче. На шест. Не съм го виждали близо три години.

Козела се надигна в канапето.

— Къде е?

— В Яш. При мама.

Запали цигара. Беше негов ред да мълчи. С болка ли каза всичко това? Не чу отговор в гласа й.

— Поддържаш ли връзка… с него?

— Опасно е.

— Защо?

— Дълго е за разказване… Може би друг път.

— Флора?

— Да.

— Плачеш ли? Не виждам лицето ти.

— Не… вече.

Точно сега не биваше да си пиян, свиня такава! Козела напрегна цялата си воля, за да я вложи във въпроса, който щеше да зададе.

— Искаш ли да доведа детето в Гърция?

Този път Флора изкрещя:

— Можеш ли? — и ревна.

— Да — каза Козела. Повече не помнеше…

Бележки

[1] Група от дванайсет острова в югоизточната част на Бяло море. По-известни Родос, Лерос, Халки, Карпато. — Б.ред.