Александър Белов
От торбица до тъмница (1)

Пролог

Саша седеше с разтворена книга в ръка край масата в офиса на „Дистрибутор“ ООД на улица „Гуревич“ и с цялата си воля се опитваше да се съсредоточи върху текста. Нямаше представа каква муха бе ухапала днес Федя, но очевидно не беше смъртоносната цеце. Вече цял час говореше, без да млъкне, и дори това, че Белов изобщо не реагираше на неговите премъдри слова и риторични въпроси, не беше в състояние да го спре. Саша тъкмо дочиташе, по-точно опитваше да дочете, „Бесове“ на Достоевски, а тази литература изискваше напрежение в „мускулите“ в главния мозък.

Белов въздъхна, затвори дебелата книга и с мъка в очите погледна към безпътния съименник на нейния автор. Вървеше му на Лукин! Бе единственият от техния отбор, който след като се върна в света на ваните и шампоаните, изобщо не промени начина си на мислене. И продължи да твърди, че трябва да си идиот, за да живееш с трезва глава в този най-добър от всички възможни светове.

Но самият себе си Лукин не смяташе за идиот. Притежаваше таланта да си пийва по малко, за да поддържа постоянно състоянието си на леко опиянение. И не се докарваше до крайности, а ако все пак се случеше, го правеше само заради компанията. Както се казва: хем пиян, хем умен, хем и двете му отиват.

И днес Федя, както винаги, беше леко на градус, а в такива моменти автоматично се преизпълваше с горещо съчувствие към Белов. Според просветените възгледи на Фьодор, Саша не живееше правилно.

— Саша! Александър Николаевич ти наш! — продължаваше да мели дървеният философ, който галеше нежно чашата с „огнена вода“. — Защо се затриваш между тези четири стени, излез навън, позабавлявай се, тръгни по жени! Докога ще четеш? За тази половин година изчете цялата Ленинска библиотека! Мама му стара, повярвай на бившия филолог, щастието не е в книгите. Аз, например, съм изчел една камара книги, но това не ме е направило нито по-свестен, нито по-добър. Всеки човек носи в себе си това, което му е нужно, и то му е дадено от природата. А онова, което не му е дадено, значи не му е нужно! Ако искаш да бъдеш щастлив, не прави неща, за които никой не те моли, трай си, когато не те питат, и не си подавай носа, когато наоколо стрелят. И толкова! Изобщо няма смисъл да си губиш времето с книги. Ако ги препрочетеш след една година, ще ги разбереш по съвсем друг начин, а не както ги разбираш в момента.

— Бесовете на алкохола са се вселили в теб, Велики Експедиторе — каза примирено Саша. — Ти не вършиш абсолютно нищо и пречиш на другите да правят каквото и да е. Май мързелът ти е бил орисница.

— Дръжки! — обиди се Фьодор. — Ако искаш да знаеш, мързелът калява характера, защото непрекъснато възниква необходимост да го преодоляваш! — Той се нацупи и млъкна.

Най-сетне! Поне миг тишина! Белов не се впусна да припомня на Федя, че живее в столицата с фалшив паспорт, че в Москва го познава всяко куче и че е по-добре да не се набива на очи за щяло и нещяло, за да избегне печалните последствия. Саша страшно се бе изнервил от липсата на възможност да бъде самия себе си.

Престъпното му минало го теглеше назад, към дъното, в блатото, но той отказваше да се върне към предишния си начин на живот. Беше му нещо като комплекс, отблъскване и алергия към Бригадата и всичко, свързано с нея. Белов се страхуваше, че ако случайно попадне във фонд „Реставрация“, ще получи припадък или по цялото му тяло ще плъзне екзема.

Но и онова, с което се занимаваше в момента, също не му беше по сърце, макар че задълженията на търговски директор на малка фирма не му създаваха грижи. С неговия финансов и административен опит най-лесно от всичко му беше да постига споразумения и да ръководи голям колектив. Но как да продължи по-нататък? Това беше големият въпрос.

Със същия успех можеше да забегне в Швейцария, да си купи там малка къщичка и да стане „жител на кантона Ури“, следвайки препоръките на Ставрогин от „Бесове“. Но това щеше да се превърне в същински кошмар и в още един повод да се обеси!

Точно тази липса на перспектива смазваше психиката му и го караше да търси утеха в света на литературата. Четеше до самозабрава и наистина — в това отношение Федя Лукин беше прав — възприемаше много от прочетеното по съвършено различен начин, а не така, както го бе възприемал в училище или по време на войнишката си служба.

От друга страна Саша не можеше да не отбележи, че обстановката от ден на ден става все по-благоприятна за бизнеса. Една година след незабравимата хиперинфлация държавата все още се крепеше на един крак, но вятърът на промяната започна да се долавя. Белов усети това с цялото си същество. Имаше чувството, че епохата на монопола на Семейството на президента във властта свършва.

Битката между двуглавия великан Тримаков-Тушков и губещия сили Елцин страшно много ослаби позициите на последния. Новият премиер Батин поне приличаше на човек, който носи отговорност за постъпките си. Ако се съдеше по последните събития, задаваше се нещо, което наподобяваше ново преразпределение на властта, а значи — и на собствеността! Човек трябваше да бъде подготвен за това.

Белов усещаше, че бездействието е изчерпало функциите си. В живота му трябваше да се случи нещо. Или самият той да организира това „случване“. Осъзнаваше, че умният човек сам си създава възможностите и обстоятелствата, а глупавият се възползва от наличните…