Александър Белов
Предан враг (7)

7.

На масата до снимката на бащата на Саша беше сложена чаша с водка, върху която имаше пирожка с моркови. Завита с одеяло, Татяна Николаевна лежеше на дивана и гледаше телевизия. Тя чакаше да чуе новината за днешната престрелка и се надяваше този път да научи нещо ново. За покушението над сина й съобщаваха във всяка емисия, но в тези съобщения нямаше нищо повече от онова, което бе видяла със собствените си очи. Най-сетне на екрана се появиха познатите кадри с картина от нейния двор и зазвуча коментарът на водещия. Гласът му й се стори студен и равнодушен:

„Според разказите на очевидците, събитията са се разиграли по следния начин. Вчера около пет часа следобед автомобилът на известния бизнесмен Александър Белов влязъл в двора на жилищната сграда. Когато Белов и помощникът му Филатов се насочили към входа й, по тях бил открит огън с автоматично оръжие от три страни…“

И пак нищо ново… Изведнъж телефонът иззвъня. Татяна Николаевна тежко стана от дивана и вдигна слушалката.

— Ало… Катя, как така ще е добър? Нали вече знаеш… Саня ли ти се обади? Е, и какво? Естествено, че ме стяга сърцето… Ще дойдеш ли при мен? Тогава се отбий в аптеката и ми купи нитроглицерин, че моят свърши… Не, изобщо не ме отпуска. Хайде, Катюша, идвай, не мога да стоя повече права. До скоро…

Изтощителната нестихваща болка отново стегна гърдите й. Татяна Николаевна затвори телефона, отпусна се внимателно на дивана и с тъжна усмивка погледна към снимката на покойния си мъж.

— Е, Николай Иванич, как е там?

Очите й се напълниха със сълзи. Тя тежко въздъхна, отпусна глава на възглавницата и притихна…

Светещият екран хвърляше трепкащи отражения върху голите тухлени стени на стаята, но звукът на телевизора беше изключен. Изпаднала във вцепенение, Оля следеше с невиждащ поглед сменящите се една след друга картини.

Изведнъж осъзна, че на телевизионния екран се вижда дворът на свекърва й. Край познатия й вход бяха спрели коли на „Бърза помощ“ и милицията и се тълпяха оперативни работници и зяпачи. Без да откъсва очи от екрана, Оля се отпусна на пода до дивана, върху който спеше Ваня, напипа дистанционното и включи звука:

„Филатов е бил ранен, може би и Белов е получил рани. В резултат от ожесточената престрелка с охраната на Белов двама от тримата нападатели са били убити на място. Белов и Филатов са изчезнали от местопроизшествието, без да дочакат пристигането на милицията.“

„Засега правозащитните органи се въздържат от коментар. В града и областта е обявен план «Залавяне». До този момент местонахождението на Александър Белов е неизвестно…“

Остра болка прониза слепоочията й. Оля притвори очи, вдигна дистанционното и изключи телевизора. До нея Ванечка отново закашля. Тя оправи ватенката, с която беше завито детето, отпусна се на облегалката на дивана и в пълно отчаяние закри очите си с длани. След секунда изпод пръстите й се търкулнаха сълзи…

Игор Леонидович Веденски вечеряше в малката си и уютна кухня. Портативният телевизор върху хладилника беше включен и той слушаше криминалните новини:

„Възможно е това нападение да е свързано с бизнеса на Белов, който оглавява небезизвестния фонд «Реставрация». Като се има предвид влиянието на Белов в сенчестите структури, несполучливото покушение може сериозно да промени разпределението на силите върху криминалната карта на столицата…“

Веденски се намръщи, сякаш имаше зъбобол, заряза чинията си и помоли жена си:

— Маша, аман от тези ужасии, разкарай ги.

Жена му послушно превключи телевизора на друг канал.

Там пееше някакъв неизвестен певец от новоизлюпените. С умилителна искреност той не спираше прочувствено да каканиже: „Браточки, не стреляйте един по друг…“ Веденски остави вилицата и за няколко секунди се заслуша с отворена уста в странната песен.

— Маша, ти често го гледаш — посочи с известно смущение той към екрана. — Да не би по нашата телевизия вече да говорят само за браточките?

— Защо мислиш, че говорят само за браточките? — усмихна се съпругата му. — И за Чубайс говорят, има и „Поле на чудесата“…

Белов седеше на протрития кожен диван и напрегнато мислеше. В момента го вълнуваше само един въпрос — кой беше изпратил убийците пред дома му?

За да успокои съвестта си, той първо прехвърли наум всички, с които напоследък бе имал търкания, и за пореден път се убеди в онова, в което и без това не се съмняваше — нито един от досегашните му конфликти не можеше да предизвика толкова сериозни последствия. По всичко личеше, че днешното покушение можеше да бъде свързано само с доставката на оръжие за Чечения.

Проблемът се състоеше в това, че на тази почва той можеше да бъде нападнат от две страни. От едната страна бяха „сините“, които се стремяха да забогатеят от търговията с оръжие, а от другата — Федералната служба за безопасност, която по някакви си свои висши съображения подкрепяше този проект. И едните, и другите имаха нужда от транзитните канали на Белов. Но той беше отказал и на едните, и на другите и резултатът не закъсня…

В такъв случай кой беше стрелял по него днес — хората на Лука или хората на Веденски?

Колкото повече мислеше върху това, толкова повече се концентрираше върху първия вариант. В Кантората по принцип не обичаха такива шумни акции, пък и дори когато отстраняваха онези, които им ставаха неудобни, правеха това чисто и без излишни пукотевици. В такива случаи Федералната служба за безопасност много по-често предпочиташе да действа с чужди ръце, като по този начин уж се държеше настрани от примитивното бандитско разчистване на сметки. Пък и онези трима кретени не приличаха на специалисти от улица „Лубянка“. Разбира се, Макс се справи блестящо и в този момент неговите умения, придобити в специалните части, си казаха думата, но той едва ли би могъл да надделее над специалистите от Кантората…

Друг бе въпросът, че господин Веденски беше напълно способен да организира подобно покушение и Саша нямаше никакво основание да се съмнява в това… Макар че ако човек поразсъждаваше, щеше да стигне до извода, че такъв развой едва ли беше възможен. Игор Леонидович нямаше никаква полза от неговата смърт. Той по-скоро би могъл да го сплаши, за да го направи по-сговорчив, но чак пък да го убива? Не, едва ли би извършил такова нещо! А пък днес онези момчета гърмяха на живот и смърт по него, я, колко дупки направиха само по бронежилетката на Фил!

Излизаше, че беше нападнат от Лука. Не беше ясно само едно — дали това бе станало по негова лична инициатива, или той беше действал по нечие поръчение. Да речем, по поръчение на същия този Веденски или… на Космос?

Космос?! Че защо пък не? Той отдавна скучаеше без работа, пък и освен това на него можеше просто да му се разхлопа дъската от конските дози кокаин… Прищяло му се е например да се направи на бос, пък и Лука сигурно му беше надул главата: я, дай да ликвидираме тоя Белия и тогава ти сам ще си въртиш цялата далавера…

А може би в тази работа не беше забъркан само Космос?

Без да сменя позата си и да извръща глава, Белия стрелна с поглед Фил.

Той беше клекнал пред стария телевизор и превключваше каналите. „Браточки, не стреляйте един по друг, вие няма какво да делите в живота!“ — врещеше някакъв младеж на екрана и сякаш му се подиграваше. Фил изсумтя презрително, врътна копчето на телевизора и попадна на новинарската емисия:

„Започва ли поредната криминална война в Москва? Ще бъде ли срината поредната невероятна кариера? На тези въпроси може да отговори само…“

— Спри го — обади се Саша.

Фил натисна пластмасовото копче на телевизора, екранът леко изпука и угасна. Мръщейки се и притискайки ранената си ръка, той стана и се премести на дивана до приятеля си, който мълчеше с отсъстващ вид и гледаше право пред себе си.

— Знаеш ли какво, Саня — сръга го леко в ребрата Фил. — Един от тукашните пичове се премести да живее в Бразилия, в Сан Пауло. Казва, че градчето си го бивало. Спокойствие, разни палми, мулатки като шоколадчета…

— А пък горите — пълни с диви маймуни, така ли? — замислено измърмори Саша. — И те като се метнат отгоре ти… И те захапват право за гърлото! — Той внезапно стана и се обърна към приятеля си: — Знаеш ли какво, Фил… Може канибалите вече да са тръгнали насам… — посочи с глава към външната врата.

— И какво от това? — не разбра Фил.

— Все си мисля, че ти нямаш нищо общо с тази работа — продължи Белия, гледайки го изпитателно в очите. — Защо ти трябва да залагаш главата си?

— Саня, не ме ядосвай, чуваш ли? — прекъсна го Фил, веднага след като схвана за какво става дума. — Какви са тези приказки?

— Добре, де, Фил, не исках да те обидя. Ама, наистина, защо не вземеш да изчезнеш? — Белов не сваляше от него леко присвитите си очи. — И няма да имаш никакви проблеми?

Лицето на Фил почервеня. Той скочи от дивана и застана срещу Белов.

— Слушай, шефе, ти за кого ме вземаш?! — извика вбесен.

— Стига, де, Фил… — опита се да успокои приятеля си Саша. Ала в същото време продължаваше да се взира в лицето му, опитвайки се да разбере дали гневът му не е престорен.

— Да не би аз да съм някакъв смотаняк?! — продължаваше да се възмущава Фил. — Или пък някога да съм те изоставял?!

— Какво си се размърморил като свекърва?

— Ами, тогава направо ми кажи, че съм смотаняк! — удряше се със здравата си ръка по гърдите Фил, надвесвайки се над Саша.

— Абе, нямам предвид това… — Той вече съжаляваше, че бе започнал тази глупава проверка.

— Ами, тогава имай го предвид! Обвини ме и заяви, че Валери Филатов е смотаняк!

— Какви ги дрънкаш? — повиши глас и Саша.

— Не, ти направо ми кажи, че съм смотаняк! — крещеше Фил с пламнали очи.

Приятелят му стана и го докосна по рамото:

— Синко, чуй баща си…

Рязко и почти без замах Фил му фрасна един в зъбите със здравата си дясна ръка. Белия се катурна обратно на дивана и веднага усети в устата си соления вкус на кръвта от разбитите си устни. Фил се надвеси над него и го сграбчи за разхлабената вратовръзка.

— Запомни веднъж завинаги: никога не мисли и не говори лоши неща за приятелите си, разбра ли?! — дишайки тежко в лицето му, назидателно заговори той. — Напразно набеждаваш и Космос. Освен това отдавна съм забелязал, че колкото по-високо се издигаш, толкова по-фалшив ставаш. Ти… Ти седни и помисли по този въпрос, братле…

Фил се отдръпна настрани, пръхтейки възмутено. Белия смутено прокара пръсти по устните си и видя, че по тях остана кръв.

— Пу, еб… Ама, че работа! — усмихна се той. — Уж ме водят за бащица, а пък ми разбиха мутрата!

Фил взе наченатата бутилка коняк „Хенеси“ и отпи една голяма глътка.

— Между другото, днес аз ти спасих живота… — изрече с обида.

— Добре, де, край — сведе виновно глава Саша и се приближи до приятеля си. Той наистина се засрами от онова, което току-що направи. — Извинявай, братко, не бях прав…

Белия взе бутилката от ръцете му, отпи малко от нея и изплю на пода примесения с кръв коняк. Избърса брадичката и устните си с ръкава на ризата си, а след това надигна още веднъж бутилката и погълна една голяма глътка от парещото питие.

— Хайде да спим, утре ни чака тежък ден… — разсеяно кимна и излезе от стаята.

Фил продължи да стои неподвижно още няколко секунди, след което шумно въздъхна и тръгна след него.