Александър Белов
Предан враг (15)

15.

Операцията наистина не беше сложна, не отне много време и завърши според уверенията на лекарите напълно успешно. След като се убеди, че с Ваня всичко е наред, Оля се отправи към кабинета на педиатъра.

— Влезте — чу тя, щом почука на вратата.

Младата жена влезе в кабинета с наметната на раменете си бяла престилка. Строгата лекарка миеше ръцете си над един фаянсов умивалник.

— Може ли? — усмихна се плахо Оля и се приближи до нея. — Светлана Валентиновна, бих искала да ви се отблагодаря, но за съжаление сега нямам такава възможност. Нали разбирате, мъжът ми е далеч, но вие можете да бъдете сигурна, че…

— Благодаря, няма нужда — прекъсна я студено лекарката. Без да вдига очи, избърса ръцете си и отиде до бюрото. — Та това е дете, за какви „благодарности“ става дума?

— Не, ама все пак… — смутено изрече Оля, докато се настаняваше на стола до нея. — Толкова внезапно ни се наложи да тръгнем, че…

— Странни хора сте вие… — прекъсна я отново лекарката.

— Кои „ние“? — Тя се притесни от раздразнения тон на жената.

— Вие — обърна се тя към посетителката си и вдигна тежкия си осъдителен поглед към нея. — Все едно, че сте извънземни.

— В какъв смисъл? — обърка се Оля.

— Аз оперирам и си мисля с какво да нахраня децата си? А пък вие… Какви проблеми имате вие? — разпали се и повиши глас лекарката. — Видяхте ли какво става около болницата?!

— Още не съм…

— Ами тогава идете и вижте! — Рязко посочи към прозореца тя.

— Това го гледам вече четири години… — промълви младата жена с такова чувство на безизходица, с такова отчаяние и такава неизразима мъка, че ядосаната лекарка веднага се опомни. Жените си размениха дълги проницателни погледи и се разбраха без излишни думи.

— Знаете ли какво… Вървете при детето си — меко й каза лекарката и я докосна по рамото.

Оля покорно стана и без да вдига очи, които се напълниха със сълзи, прошепна:

— Благодаря ви, Светлана Валентиновна…

Затвори вратата зад себе си и бавно се изкачи по стълбите на втория етаж.

На десет крачки зад нея до входната врата на един стол седеше Макс. Той държеше два автомата. До оградата срещу входа на болницата, ръмжейки с моторите си, бяха спрели няколко автомобила, пълни с въоръжени мутри. Неколцина от тях пристъпяха покрай портала и току поглеждаха към двуетажната сграда на здравното заведение. Те също държаха в ръцете си оръжие, като на това отгоре никой дори не се и опитваше да го скрие.

Лицето на Макс беше като издялано от камък, сякаш той се бе превърнал на сфинкс. Само очите му се движеха непрестанно, забелязвайки и най-леките движения в лагера на врага.

Застанал до него, главният лекар изплашено се притискаше до стената.

— Кажете, докторе, виждали ли сте някога толкова много гадове накуп? — измърмори Макс, без да сменя позата си.

— Не, не съм виждал — тихо отвърна лекарят.

Той гледаше със страх към тълпата от въоръжени до зъбите юначаги и не можеше да повярва на очите си. Наистина ли всичко това се случваше наяве — не в някой американски екшън, а у тях, в тихото Ликово, че на това отгоре и посред бял ден! А с още по-голям ужас той си представяше какво щеше да се случи с болницата, с персонала и с пациентите, ако всичкото това оръжие в един момент започнеше да гърми…

— И аз също не съм виждал — сподави въздишката си Макс.

Изведнъж забеляза сред обсадилите болницата мутри тревожно оживление. След минута на срещуположната страна на улицата спряха още две коли. Той моментално стана и дръпна затвора на автомата.

Вратите на двата автомобила се отвориха. От първия слезе Космос, а към него се присъединиха още пет-шест души, всичките въоръжени. Космос направи крачка напред и като премяташе два пистолета ТТ в ръцете си, с невъзмутим вид подвикна през улицата:

— Браточки, ние не искаме да стреляме, ние просто наблюдаваме! Предупреждавам: не ни предизвиквайте! Ако мръднете, ще ви очистим до крак!

— Майната ти! — злобно му изкрещяха в отговор.