Александър Белов
Предан враг (41)

41.

След като закара Олга и сина й до поликлиниката, Фил се срещна с Ана, върна й камерата и се отправи към един от модните клубове в центъра на Москва, който беше собственост на техните чеченски партньори. Там трябваше да се състои важна среща между собствениците на клуба и ръководството на Бригадата, по време на която се канеха да обсъдят някакъв нов проект. Фил беше закъснял доста, но това изобщо не го тревожеше, тъй като не разбираше почти нищо от търговските работи на Бригадата, не се интересуваше особено от тях и предпочиташе да се занимава със своите си неща, а именно — с въпросите на безопасността.

Въпреки сравнително ранния час в клуба вече имаше много народ. Музиката гърмеше, проблясваха разноцветни светлини, а стриптийзьорките усърдно се трудеха около пилоните си.

Фил прекоси просторната зала, отвори вратата на служебния вход и се сблъска с една от тях.

— Валерочка! — радостно измърка момичето и нежно прокара ръката си с копринена ръкавица по бузата му.

Момичето току-що беше завършило номера си, затова облеклото му се състоеше само от дълги червени ръкавици, обувки със същия цвят и някаква плетеница от шнурчета и ширитчета, които едва прикриваха гениталиите й.

Фил пусна широка усмивка и бръкна в джоба си. Зелената хартийка с портрета на президента Грант на мига премина от портфейла му под едно от ширитчетата в най-ниската част от корема на стриптийзьорката. Момичето още веднъж го погали по бузата и се отправи към гримьорната си, поклащайки съблазнително разголените си бедра.

Той я изпроводи с похотлив поглед, зави зад ъгъла и отвори вратата на едно малко и незабележимо на пръв поглед сепаре.

Там край една елипсовидна маса се бяха настанили Белия, Космос, Ваха и Аслан. Пчелата, който беше много възбуден, размахваше ръце и се щураше из залата, обикаляйки я от единия до другия край. На Фил му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че тук ситуацията се бе нажежила. Той седна в креслото до Саша, но като че ли никой не забеляза появата му.

— Космосе, какво ти става, да не си откачил?! — викаше Пчелата. — Ама, аз излитам натам днес!

— Ами лети си! Кой ти пречи? — крещеше му в отговор Космос. — Нали ти си нашият орел!

— Тихо, тихо… — напразно се опитваше да ги успокои Белия.

— Как кой му пречи? — подскочи от мястото си Ваха. — Ти!

Аслан веднага го подкрепи:

— Е, Космосе, защо говориш така? Защо…

— Почакай малко, Аслан! — прекъсна го Белов.

Чеченецът поклати сърдито глава, обърна се към Ваха и беззвучно измърмори нещо под носа си. Пчелата, който нервно крачеше из кабинета, се спря, надвеси се над невъзмутимия Белов и впи в него тежкия си поглед.

— Саша! Хайде да си изясним позициите или аз ще изляза от играта и ще ида на майната си! — заяви той.

Космос презрително прихна зад гърба му, но Пчелата изобщо не му обърна внимание и продължи да изпепелява с поглед Белия.

Той бавно отпи глътка минерална вода и сдържано отговори:

— Не познавам добре материята. Опиши ми още веднъж схемата така, както я виждаш ти.

Белов хитруваше. Много добре разбираше същността на предложението на Пчелата. Разбираше също така, че при това разпределение на силите с всички парични средства щяха да се разпореждат най-вече чеченците. А да упражнява контрол върху тях там — в Чечения, беше абсолютно нереалистично. Белов беше наясно на кого е изгоден този проект. Не разбираше нещо друго — защо неговият приятел защитаваше толкова яростно тази авантюра?

— Добре — кимна Пчелата. — Има германци, които са готови да инвестират двеста милиона в кавказкия нефт. Нашата банка им става съдружник чрез кредит. Парите отиват от другата страна. Аслан ни подкрепя в планините. И какво сложно има в това?

— Нищо — поклати замислено глава Белия. — Само не мога да вдяна какво общо имат с това грандовете? Разбирам, ако цялата тази работа минаваше през Кипър, Малта или която и да било друга офшорна зона… Ама така, извинявай много, но не виждам къде е смисълът.

Пчелата бързо се спогледа с кавказците.

— Саша, това е така, но тук има едно друго предимство…

— Не, Витя, така няма да стане — прекъсна го решително Белов.

Той вдигна ръка и до него моментално се появи сервитьор.

— Още един чай с лимон.

Сервитьорът изчезна, а край масата се възцари тягостна тишина. На всички веднага им стана ясно, че Белия вече беше казал тежката си дума и каквото и да си говореха отсега нататък, щеше да бъде напразно.

— Пчела, след като вече си решил да ходиш дотам, обсъди варианта със създаването на междинна фирма някъде на топлите острови… — предложи Белов с помирителна усмивка. — В такъв случай аз бих заминал с теб и бих си попекъл телесата на слънце. Можем да вземем с нас и няколко секретарки, искаш ли?

Пчелата не отговори. Белия стана, без да дочака чая си.

— Е, Аслан, смятам, че обсъдихме всичко и че въпросът е решен справедливо.

— Да, Саша, няма значение — изцеди една крива усмивка чеченецът.

— Ами, тогава да си ходим…

Белов се отправи към изхода, а всички останали се спогледаха и тръгнаха след него.

Ранният декемврийски сумрак навън вече се сгъстяваше. Белия се обърна към чеченците, които го изпратиха до огледалните врати на клуба.

— Хайде, Аслан… — протегна ръка той на по-възрастния.

— Всичко хубаво, Саша.

След това Белия се сбогува и с Ваха.

— Витя, идваш ли? — попита той Пчелата.

— Ей сега… — подхвърли той и закрачи към приятелите си.

Аслан се върна в клуба, Ваха отиде до волвото си и се надвеси към шофьора, който също беше кавказец. Покрай мерцедеса на Фил останаха да стоят Пчелата, Белия, Космос и Фил, които имаха доста мрачен вид.

— Саня, защо не помислиш още малко… — помоли Пчелата.

Той се подсмихна:

— Пчьолкин! Ние всички тук не сме глупави момчета, нали така? Ще те посъветвам нещо — не дърпай чергата към себе си…

— Добре… — тъжно поклати глава Пчелата, който беше много разстроен. — Ти такова… само да не си помислиш нещо. Каквото и да става, ти си ми брат.

— Знам. Хайде да те закараме до „Шереметиево“.

Леко смутен, Пчелата погледна към волвото.

— Момчетата ще ме закарат…

Белов също погледна натам и кимна с разбиране:

— Виж ти, виж ти…

— Саня, ама нали вече ти казах… — Пчелата обидено сви устни.

Саша му протегна ръка, задържа дланта му в своята и изпитателно го погледна в очите.

— Мисли какво вършиш, Пчела — предупреди го той. — Желая ти успех.

Пчьолкин стисна ръката на Фил и се обърна към Космос. Той демонстративно вирна глава, правейки се, че уж разглежда разноцветната реклама над входа на клуба. Пчелата се поколеба за миг, сетне се обърна и тръгна към волвото с наведена глава. Сбогува се с Ваха и веднага влезе в колата.

— Ще откараш Витя на летище „Шереметиево“ и веднага ще ми се обадиш оттам — каза на шофьора навъсеният чеченец.

— Добре, Ваха — смирено отговори брадатият шофьор.

Волвото внимателно излезе на проспекта и бързо се включи в плътния поток от коли.

Белия изпрати с поглед приятеля си, който отпътува към летището, обърна се към мерцедеса и налетя на възмутения Космос.

— Ама, че сладур! А, Саня? Имам предвид Пчелата?! — злобно присви очи той. — Зарязва браточките си, работи на черно и не се изчервява дори! Ама, че крокодил! Той не е Пчела, той е крокодил!

— Престани, Косе — смръщи се Фил. — Не бива да говориш така за приятеля си… Макар че, общо взето, си прав — тъжно добави.

— Още не се знае как ще свърши всичко това — продължаваше да беснее Космос. — Запомни ми думата, Саня…

— Я стига сте дуднали! — прекъсна го ядосано Белов и тежко отсече: — Пчелата е наш брат. И ако някой е забравил това, мога да му го припомня…

Дръпна силно вратата на мерцедеса и се стовари на задната седалка. Фил и Космос се спогледаха и мълчаливо влязоха вътре. Мерцедесът излезе на булеварда, а подире му потегли и джипът с охраната.

Известно време в колата цареше тишина. Когато завиха по крайбрежната улица, Фил, който седеше зад волана, тихо включи радиото.

Белов с недоумение се загледа в тежкарския си часовник „Радо“ в златен обков и с брилянти по циферблата. Часовникът се държеше твърде чудновато: стрелката, която отмерваше секундите, изведнъж започна някак странно да потрепва, сякаш се опитваше да се задвижи в обратната посока.

— Еб… Какво става с часовника ми? — учудено промърмори Саша.

Космос, който седеше до Фил, се наведе назад. Белия, който продължаваше да се чуди, му показа китката си: стрелката, която отмерваше секундите, се задвижи и се завъртя в обратната посока. След нея същото направи и стрелката, която отмерваше минутите — отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо тръгна назад.

— На ти сега един Радо! — ехидно се изкиска Космос. — Казах ти да си купиш марка „Луч“ или „Пальот“!

Но на Саша изобщо не му беше до смях, защото всичките му сетива надушваха, че нещо не е наред.

Изведнъж мобилните телефони и на тримата зазвъняха едновременно, а след това и радиото в автомобила започна да вие с висок и протяжен звук…

— Какво става? — посегна към него Фил.

— Фил, спри! Изскачайте от колата! Бързо! — истерично се разкрещя Саша и пръв дръпна дръжката на вратата на мерцедеса.

Той се стовари на покрития със сняг асфалт и се търкулна към колелата на отсрещните коли. Спирачките пронизително заскърцаха. Нивата, под чиито гуми се изсули Саша, по някакво чудо успя да свърне встрани. След него от мерцедеса изскочи Космос. Фил се опита рязко да спре, но колата се плъзна по снега.

Саша вдигна глава. Имаше чувството, че гледа някакъв фантастичен филм.

Видя как Космос се надигна от страничната линия на платното. Слава Богу, той беше жив! Видя как, открехнал вратата, Фил се опитва да спре колата. Скачай, глупако! Видя как отсрещният влекач МАЗ удари спирачки. Той се заби с всичките си шест колела дълбоко в натрупания отстрани на шосето заледен сняг и успя да спре, но огромното му ремарке се подхлъзна и бавно започна да завива напреко на пътя точно срещу летящия насреща му черен мерцедес. Господи, само това липсваше!

— Скачай! — крещеше Саша.

Фил вече бе разбрал, че няма да може да избегне сблъсъка. Той отвори по-широко вратата, подаде се навън и…

И в този миг мерцедесът се взриви с чудовищна сила!

Фил изхвърча от колата като треска. От взрива мерцедесът се вдигна на задницата си, подскочи във въздуха и обхванат от пламъци, се вряза точно в средата на ремаркето. Разнесе се още един взрив. Но Саша не му обърна внимание, защото вече тичаше към проснатия върху асфалта Фил.

Коленичи пред него и застина. Главата на Фил беше в кръв, а под нея все по-широко и по-широко върху снега се разстилаше ярко алено петно.

— Фил… — простена Саша. — Фи-и-и-ил…

Внимателно пъхна ръка под главата му и леко я повдигна. Нещо не беше както трябва. Вместо твърдия като камък боксьорски тил дланта му напипа нещо горещо, лепкаво и… меко.

Изведнъж Саша осъзна какво е това. И щом го осъзна, изстина.

Това беше мозъкът на неговия приятел.