Александър Белов
Предан враг (18)

18.

Веденски спипа Белов веднага след погребението на майка му. Мобилният телефон на Саша зазвъня, когато той тъкмо излизаше от гробището. Федералният с категоричен тон поиска среща, не пожела да чуе никакви възражения и след като посочи времето и мястото, веднага прекъсна връзката.

Естествено, Саша можеше да му тегли една майна и да не отиде. Но в този момент вече се бе досетил чии бяха куршумите, които повалиха Лука и Руслан в „Крилатско“. В неговото положение да се инати и да си търси правата беше не само глупаво, но и опасно. Ясно и недвусмислено му бяха дали да разбере кой командва, кой предизвиква и води своята мръсна война и категорично му бяха посочили къде е неговото място в цялата тази гадост.

Той пристигна на срещата със зачервени от недоспиване очи, небръснат и разстроен. Веденски вече го очакваше. В празната крайпътна беседка до него седеше Каверин. В друг случай Саша вероятно доста би се изненадал от подобно обстоятелство, но днес не му беше до това.

Без да поздрави, той влезе в беседката и тежко се отпусна на пейката. Запали цигара и вдигна пълните си с мъка очи към Веденски. Игор Леонидович му отвърна със злобен поглед.

— Значи така, Белов — започна да го хока с леден, насечен глас, като нервно се разхождаше пред него. — Вие сам предизвикахте неприятностите си. Събитията излязоха от контрола на Кантората заради вашия отказ. Така че трябва да кажете „благодаря“ на Владимир Евгениевич, че сега седите тук с нас… — Веденски замълча в очакване на реакцията му.

— Благодаря, Владимир Евгениевич! — поклони се с презрителна насмешка Саша на Каверин.

Той вдигна ръце в знак на протест и завъртя глава, отказвайки демонстративно да приеме благодарността, но Белов виждаше, че начинът, по който Веденски го калайдисва, му доставя огромно удоволствие.

— Да! Иначе сега можехте да гниете под някой камък в компанията на червеите, бръмбарите и жабите. Това ясно ли ви е? — обърна се рязко към Саша федералният. — Не чух…

Каверин едва сдържаше тържествуващата си усмивка.

— Ясно ми е, ясно ми е… — промърмори Белов и отново иронично се ухили: — Нали нямате нищо против, че не стоя на крака пред вас?

Веденски пропусна сарказма му покрай ушите си и продължи със същия ядосан тон:

— По-нататъшните инструкции ще получите от Владимир Евгениевич — кимна той към Каверин. — Смятайте всичко, което се случи, за последно китайско предупреждение. Повече никой няма да се церемони с вас. — Игор Леонидович разкрачи широко крака, стиснал ръцете си зад гърба, и се закова пред Саша. Пронизвайки го с гневния си остър поглед, той назидателно отсече: — Само да направите крачка встрани и ще последва разстрел. Ще идете на пичка си майчина!

Като че ли искаше да каже още нещо, но вместо това извади от джоба си връзка ключове, които висяха на дълъг близо половин метър сребрист синджир, и нервно започна да ги подхвърля в ръцете си. Отправи последен строг поглед към двамата си подчинени и тръгна към колата си. Белов и Каверин останаха сами.

Няколко секунди те се взираха мълчаливо един в друг. Двамата мъже, единият от които се явяваше спасител, а другият — спасен, се намираха в доста странно състояние. Каверин дори не се опитваше да се ориентира в собствените си чувства, в които надделяваха по-скоро омразата, злорадството и известната досада, но за съжаление вендетата беше ястие, което трябваше да се яде студено. На свой ред „спасеният“ не изпитваше към своя „шеф“ никаква благодарност.

— Не е хубаво, че те притиска така — с престорено съжаление поклати глава Каверин. — Ти такова… не му обръщай внимание.

— Не съм те питал какво да правя… — процеди през зъби Белов, погледна събеседника си и презрително присви очи. — Хайде, почвай, инструктирай ме, какво се мотаеш?

Володя се запъна, опитвайки се да изобрази смущение, доколкото това бе по силите му.

— Ами, всъщност… — сви рамене. — Сега аз съм на мястото на Лука. Моите контрагенти в Чечения искат оръжие. Така че ние… ще им го доставяме по твоите канали. Харесва ли ти моят план?

— Планът ти е шибан — мрачно отсече Саша.

— Не си прав! Сега Чечения е като същински ключ! С него можеш да отвориш много важни ключалки! — Той се оживи и започна да прави гримаси, като току повдигаше нагоре малките си очички. — Можеш да не се съмняваш! След време ще има за какво да благодариш на всички ни!

— Аха… Така ще ви благодаря, че ще питате за още… — мрачно обеща Белов.

Той се обърна след колата на Веденски, която в този момент потегли. Каверин проследи тежкия му поглед, най-неочаквано се разкиска и започна бързо-бързо да поклаща глава.

— Да, да, да… Понякога и на мен ми минават такива мисли през ума… — хилеше се той. — Да взема малко тротил, някъде към петстотин грама и — буф! И край на водещия офицер! Красиво, нали?!

Без дори да погледне към него, Белов стана и излезе от беседката. Каверин хукна подире му, опитвайки се да види изражението на лицето му.

— Не, ама наистина, Саша… От време на време какво ли не му хрумва на човек, нали така? А, Саша? — настойчиво питаше. — Ако си сложиш ръката на сърцето, няма ли да си признаеш, че понякога ти се ще да очистиш Леонидича?

Саша се закова на място и с две резки движения опипа палтото на Володя. В левия му джоб имаше нещо, той бързо пъхна ръката си вътре и измъкна оттам включен диктофон. Изключи машинарийката и я тикна в носа на вцепенения Каверин.

— Ами, ако водехме този разговор в банята? Къде щеше да го скриеш, а?! — гнусливо попита.

Каверин разпери ръце и гузно се ухили.

— Ох, ама моля ти се! Просто имам такъв навик! Не ми обръщай внимание… Понякога записвам дори жена си, ей така, от любопитство. Че защо не? Хубаво е човек да разполага с такива неща…

— Скапан Щирлиц такъв! — Белов се обърна и бързо закрачи към колата си.

— Саша! — Каверин гледаше объркано след него. — Ама, почакай малко, Саша!