Александър Белов
Предан враг (17)

17.

Катя остана при сестра си почти цяло денонощие. През това време на два пъти й се наложи да вика „Бърза помощ“, защото Таня получаваше остри сърдечни кризи. Лекарите от „Бърза помощ“ предлагаха да я вземат, в болницата. Особено настойчив беше вторият — един дългунест припрян младеж, който по нещо й напомняше на Космос. Но Татяна Николаевна не искаше дори и да чува за болница. Не знаеше нищо за сина си и очакваше, че той всеки момент може да й се обади. Освен това не пропускаше нито една новинарска емисия по телевизията с надеждата, че току-виж казали нещо ново за Саша.

Въпреки всички усилия на Катя да разсее по някакъв начин сестра си, Татяна Николаевна постоянно тихо и горестно плачеше. Като я гледаше, сърцето на Катя се свиваше от жал. Тя се опитваше да я заговори и да я отвлече от мрачните й мисли, но всеки път сестра й насочваше разговора към сина си. Припомняше си детските му лудории, болести, успехи и провали. Извади старите снимки на Саша и се впусна надълго и нашироко да разказва къде и кога са били направени.

Естествено, Катя също беше разстроена заради племенника си, но реагираше по различен начин. Някъде към обяд вече беше унищожила огромна част от хранителните запаси на сестра си, включително и цялата купа, пълна с пирожките с моркови. Затова привечер реши да отскочи до магазините, да купи това-онова за хапване, пък и да използва случая, за да се запаси с още лекарства за сестра си. Слава богу, в този момент тя като че ли тъкмо беше задрямала.

Катя се облече и тихичко надникна в стаята, където лежеше Татяна Николаевна. Сестра й долови шума, събуди се, повдигна глава и разтревожено попита:

— Катя, къде отиваш?

— До магазина, Танюша. Спи…

Татяна Николаевна присви очи и погледна към часовника.

— Не, Катя, дай ми дистанционното, ей сега ще почнат новините в шест часа… — измъчено се усмихна тя на сестра си. — А пък ти върви, Катюша, аз съм добре…

Катя кимна и излезе от апартамента. Сърцето й беше свито, затова тя се щураше между щандовете в магазина с такава скорост, сякаш закъсняваше за влака. След около четирийсет минути, натоварена с торби, Катя отвори външната врата.

В апартамента беше подозрително тихо. Тя пусна торбите на пода и подвикна:

— Танюша!

Не последва отговор.

Без да сваля шлифера си, Катя влезе с подкосени крака в стаята на сестра си. Таня лежеше неподвижно на една страна, обърната с лице към тъмния екран на телевизора. Лявата й ръка висеше неестествено от дивана, а на пода под нея бе паднало дистанционното управление на телевизора.

— Таня! — извика Катя и в същия миг с ужас и отчаяние разбра, че сестра й вече няма да й отговори.

Тя се свлече безсилно на пода и взе в дланта си още топлата ръка на Таня. Парещата болка от загубата стегна гърлото й като примка, Катя глухо простена и се разтресе от плач.

И още дълго, много дълго остана да седи така, притиснала до мократа си от сълзи буза безжизнената ръка на сестра си, като горчиво и безутешно ридаеше.