Александър Белов
Живот след смъртта (1)

Пролог

Той помнеше всичко, при това — много ясно. Ето че стои на автомобилната естакада и гледа как тумбестият ИЛ-86 с рев се откъсва от земята и отнася към далечната и безгрижна страна зад океана двамата му най-скъпи и близки хора — жена му и сина му. Последните му близки хора на този свят…

Ето че се обръща към пътя и един удар в гърдите с чудовищна сила го отхвърля към загражденията на естакадата… Той с всички сили се опитва да се задържи на краката си, вкопчва се в студения гранит на парапета с пръстите си, които губят сили, пада по гръб… Боли го… Господи, как не му се иска да умира…

Навярно и те си бяха отивали от живота по същия начин: Космос, Пчелата, Фил… Онези, които обичаше и които бяха част от самия него. Но и онези, които мразеше, вероятно също така са се опитвали да задържат последния отлитащ миг. Каверин, Макс, Артур… Смъртта беше помирила всички, а сега явно бе дошъл и неговият ред…

Последното, което запомни от предишния си живот, бяха две реещи се в небесните висини птици — черен като сажди гарван и снежнобял гълъб. Както и прозрението, че не са се появили случайно…

Дали пък не бяха долетели за него, за безсмъртната му душа? После настана празнота. Погълна го тъмата на небитието, в която нямаше нищо, подобно на коридор или тунел със светлина в далечния край…

Когато пряко сили отвори очи, първото, което видя, беше виещо се над него ято врани. Лежеше по гръб и не бе в състояние да мръдне… Можеше само да гледа към небето — високото, безкрайното, вечното небе… Една от птиците се отдели от ятото, направи остър завой, спусна се рязко надолу и кацна на гърдите му. Мъдрото й око като черно мънисто се втренчи в лицето на човека…

Значи все пак не гълъбът и не черният гарван бяха долетели за неговата душа, а една врана — сива птица с дълъг, силен, леко закривен на върха си клюн. С помощта на този клюн тя се сдобиваше с прехрана… Леш и други такива неща… Май че първата работа на враната беше да изкълве очите на покойника… Но нали все още не беше покойник? Той не беше леш!

Или пък вече бе умрял? И сега се виждаше отстрани като на кино? Но тогава защо толкова силно го боляха гърдите, сякаш невидим огън изгаряше белите му дробове?

Най-неочаквано враната изграчи разочаровано и отлетя. След секунда изчезна от погледа му, както и ятото нейни посестрими. И в този миг той видя бели птици. Прекрасни бели чайки. Те се виеха в бездънното синьо небе с пронизителни крясъци, които изобщо не приличаха на грозното грачене на враните. Той винаги бе обичал чайките и ето че сега те бяха долетели за него.

Някъде от дълбините на паметта му изплува картина: голямо речно пристанище, ръждясали кораби на брега, огромни, приличащи на жерави кранове. По пристанището се носеше особена миризма — на бензин, машинно масло, прясна и не много прясна риба. Ненадейно обонянието му се възвърна. Ама тук наистина миришеше на бензин и риба. И дори не миришеше, а направо вонеше! На бензин и разложена риба. Къде ли бе попаднал? Без да обръща глава — просто нямаше сили да го направи — той погледна встрани и видя ръба на черен найлонов чувал…