Серия
Вулгарни романи (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИКВИДИРАЙТЕ ГЕНЕРАЛА. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 159. Цена: 2000.00 лв.


I

Професор Йозев Буда излезе от операционната. Беше прекарал над пациента си повече от шест часа и краката не го държаха от умора. Петдесетгодишен, чех емигрант от 1968 година и въпреки, че беше с класи по-добър хирург от собственика на клиниката, продължаваше да е наемник и според вътрешното си убеждение експлоатиран като египетски роб.

— Ще живее ли, докторе? — попита цивилен плешив мъж, мощен като кон и видимо не по-малко груб.

— Кой сте вие? — попита Буда.

— Майор Хакел от полицейския департамент — беше отговорът.

— Ще се легитимирате ли?

— Ще живее ли? — през зъби попита ченгето.

Посрани швейцарци!, изпсува на чешки хирургът, но сваляйки бонето и ръкавиците, каза:

— Да, но за разпит ще бъде годен най-рано след седмица. При такава интервенция болните обикновено развиват перитонит.

Козела прекара десет дни между живота и смъртта. Бяха го докарали в клиниката обезкървен и с разрязани черва, но вещата ръка на професора и неговия екип свършиха своето. На шестия ден започна да си припомня събитията, на дванайстия седна в леглото.

— Как се чувствате?

— Благодаря, професоре. Възкръснах. Няма да съжалявате, че спасихте живота ми.

— Какъв сте по националност?

— Пациентите нямат националност.

Професорът свали очилата, потърка уморено очи и хвана бравата на вратата.

— Отвън чакат от полицията. Искат уверението ми, че сте годен да ги приемете.

Козела се беше подготвил за този момент.

— Мисля, че съм годен, професоре. Нека влязат.

— Първият им въпрос ще бъде — националността ви.

— Знам, професоре.

Професор Буда отвори вратата.

— Професоре? Благодаря за всичко — каза Козела. После за ужасно дълги тридесет секунди остана сам.

* * *

Грета не го позна. Седеше облечена като фея в една от Чеховите „Вишневи градини“. Изглеждаше безпомощна като цвете сред агресивния майски цъфтеж на Краснодар.

— Какво казват лекарите, Фомич?

— Различни неща. Меланхолия, кататонен ступор…

— Ще я излекуват ли?

— Кана Галилейска, Борис. Да се надяваме на чудо… Ела да те представя на един голям мъж!

* * *

— Момче, знаеш ли кой агент оцелява?

— Не ме наричай момче!

— И въпреки това, момче, знаеш или не?

— Умният — каза Козела.

— Не, Козел, двойният — отговори усмихнатият до уши Хакел. — Ти си наш пленник, е, може и за гост да се считаш. Искам да знаеш обаче, че дали ще бъдеш пленник, или гост, ще зависи само от господин генерала от КГБ Милетиев, Жаров и така нататък.

Козела затвори уморено очи.

— Какво се иска от мен?

— Там, на масата, има компютър, листа, писалки. Когато се почувствате по-добре, напишете всичко, каквото знаете за вашия колега от Симеоновския полицейски колеж генерал Богомил Бонев. Всичко, Козел! Най-малката изпусната подробност, а не дай Боже лъжа, ще се отрази много зле на синовете ви в Америка. Много зле, Козел! Приятна почивка.

* * *

Бъстър Китън пиеше кафе на терасата на хотел „България“ в Кърджали, когато полицията атакува фирмите на клана Рашид. Изсипаха се стотици маскирани ченгета и подходиха като на война. „След нас трева не никне!“

— Какво става тук, бе? — попита той. — филм ли снимат?

— Какъв ти филм — отговори келнерът. — Ченгетата се опитват да гепят Роко.

— Роко? Кой е той?

— Един турски бандит… Най-големият в окръга. От тук до Истанбул шапка му свалят.

Бъстър се замисли.

— И какво, ще го гепят ли?

— Ще го гепят за кура скапаните ченгета. Роко си пие кафето с началниците им.

Бъстър Китън плати и стана. Нямаше повече работа в Кърджали. Единият от двата му извора на оръжие, пари и информация беше пресъхнал.

* * *

— Според теб къде се намираш, Козел? — попита майор Хакел.

— В ЦРУ, разбира се.

— Защо мислиш така?

— Защото съм жив. В чиито и други ръце да бях попаднал, отдавна да съм нахранил червеите.

Хакел кръстоса крака, запали цигара.

— Какво мислиш, че те очаква оттук нататък?

Козела се усмихна кисело.

— Човек с моята професия, а и възраст, не може да очаква блестящо бъдеще.

— И все пак?

— Очаквам да чуя вашите предложения.

— Предложения? Какво те кара да мислиш, че предстоят такива?

— Жив съм — неопределено отговори Козела.

Хакел загаси цигарата, стана, взе от бюрото снопчето хартия и я скъса пред очите му.

— Ако чакаш предложения — не лъжи, Козел. Искам точен анализ на ситуацията в България. И прогнози, момче. Който иска да живее, трябва да плати живота си.

* * *

Хакел скъса оригиналите, но в компютъра му се пазеше всеки ред от близо двайсетстраничния доклад на Козела. Демокрацията беше хубаво нещо, майорът я изповядваше искрено, но не беше без значение къде избухва „властта на народа“ — в България или в Швейцария, например. По време на комунизма проклетите Балкани му създаваха много по-малко грижи отколкото след рухването на Берлинската стена.

Когато постъпваше на работа в Централата, генерал Томас, тогавашният й шеф, му беше казал: „Няма некорумпирана полиция, Хакел. За нас е важно единствено кого ощетява тя. Нямам нищо против да станеш богат човек за сметка на Съветския съюз.“ Томас беше мъртъв, Съветският съюз вече не съществуваше, но урокът на стария вълк звучеше в ушите му. И ето, че някакъв си генерал, министър на вътрешните работи на някаква си България, му пречеше да богатее за сметка на източните мафии. От България изтичаха милиони долари на Запад, а те с колегите от Интерпол дояха тлъсти комисионни… и изведнъж резето падна, границите се затвориха за контрабандистите и притокът на свежи пари секна. Вместо парични пратки Западът се заливаше от обявени за издирване бандити, които пресичаха границите бедни и гладни, но въоръжени и крайно опасни. Това не можеше да продължава повече. Банди върлуваха из всички градове на Западна Европа, крадяха, убиваха и все по-здраво се свързваха с априори корумпираните ченгета. Дотам стигнаха в наглостта си, че откраднаха собствения му мерцедес. На него, шефа на ЦРУ за демократичната бариера през Изтока, и никакви имобилайзери, чипове и спейсъргъни не му помогнаха да го намери.

— Ханс! — изкрещя вбесеният Хакел по диктофона. — Преместете българина в изолатора. Да ползва фитнес, басейн и всякаква информация, която поиска… Публичната имам предвид!

* * *

— Борис, това е Леч Плешивеца. Чеченец. Мой брат и сериозен мъж.

— Здравей, Борис.

— Здравей, Леч — Бъстър Китън прие желязната ръка на кавказеца.

— Имаш проблеми в България… така твърди Фомич.

— Проблеми дал Господ.

— Аз също имам, Борис. Какво ще кажеш за идеята ми да ги разменим? Ти ще се справиш с моите врагове, аз — с твоите.

— Няма друга причина да съм тук, Леч.

— Да считам ли този разговор за договор… Както знаеш, ние с писмени послания не се занимаваме.

— Да, Леч. Това е договор.

Леч Плешивеца измъкна нож от пояса си и запретна ръкава на лявата си ръка. Бъстър Китън погледна Севгун. Той му кимна.

Секунди по-късно Борис Китов или Бъстър Китън и Чеченецът Леч бяха пили взаимно от кръвта си. А това значеше, че са братя.

— И така, Борис, ликвидирай генерал Богомил Бонев!

* * *

— Леч има една жена, болна, моя близка… Много близка, Леч. Фомич знае къде е. Върнете я в света на нормалните хора и аз ще бъда ваш роб. Роб, Леч, само направете от това момиче щастлив човек и аз ще изям генерала жив!

* * *

— Хакел, поискай от твоите шефове да ми пратят по-умно ченге — усмихнат каза Козела. — Навремето комунистическата милиция пипаше по-деликатно от тебе.

— Така ли? — Хакел запали фаса на пурата си и седна върху бюрото. — Ти за голям умник ли се имаш?

— Да — Козела се забавляваше откровено. — Като гледам какви тъпаци сте всички наоколо, мисля, че спокойно мога да представлявам Кантон Цюрих в Бундесрата.

Ред беше на Хакел да се смее до посиняване.

— Браво, нахалнико — все пак каза той. — Тази фраза ще стигне до Кантоналния съвет.

Гледаха се през бюрото, внезапното веселие беше отминало, оставаше деловата или мръсната работа, както бяха свикнали да я наричат в тези среди.

— И така, защо съм тъпак, Козел?

— Опитваш да ме вербуваш, като че ли не знаеш, че съм генерал от две служби.

— И въпреки това ти разпраха червата, нали?

— Да, Хакел. Временно отпускане. Няма да се повтори.

— Кой знае? — Хакел загаси пурата, остави я в пепелника и тръгна из кабинета си.

— Проверихме показанията ти. Общо взето са искрени, като изключим…

Козела го прекъсна:

— Това, което съм премълчал, нали?

Полицаят кимна.

— Така ще бъде и занапред. Никой агент, дори и проваленият, не разкрива докрай картите си.

— Утре ще обсъждаме този въпрос. Сега искам да ти поднеса една изненада. Имам сведения, че твоят убиец Борис Китов или Бъстър Китън, както го нарича престъпният свят у вас, е в България.

Козела мълчеше невъзмутимо.

— Пращат го руските донове… Можеш ли да импровизираш защо?

Козела мълча още дълго.

— Причините може да са няколко… Не мога да отговоря веднага.

— Добре — Хакел тръгна към вратата. — Мисли в писмена форма. Утре сутрин отново ще имаш честта да се срещнеш с тъпака Хакел.

* * *

Генерал Бонев беше събрал на нощно заседание заместниците си и всички ченгета с влияние в МВР. Бяха грохнали от умора, препили кафета, препушили, но работният им ден продължаваше и едва ли щеше да приключи преди разсъмване. Генерала размаха един лист.

— Това е телекс от руските колеги. Списък на „ворьi закона“, с което откровено признават, че не могат да се справят.

— Имат идеята да ги изловим тук? — попита главсекът Попов.

— Да — кимна Бонев. — Пращат по DHL подробна снимкова документация. Ще я получим тази нощ.

— И колко артисти трябва да очакваме? — попита един от заместник-министрите.

— Двайсетина, но шест от тях крайно опасни, свързани и с Коза Ностра, и с картел „Меделин“.

— Какво ще получим срещу услугата?

— Съдействие за прочистване на морето от одесити, чечени и прочее боклук и точна информация за един атентат, който се готви лично срещу мен.

— Имаш ли познайници сред артистите?

— Не преки, но един от тях, някой си Иван Фомич Севгун, има сериозни връзки с нашите мутри.

* * *

Навръх двайсет и четвърти май Грета излезе от кататонния ступор. Лежа повече от час, докато си припомни последните събития. Малко по малко пъзелът се подреждаше и изведнъж се видя пияна, припомни си насилствения секс с Кълвача, внезапното нахлуване на Борис, екзекуцията на мутрата…

Грета се изкъпа, прекара до обяд в маникюр, педикюр и когато реши, че е добила приличен вид, натисна звънеца. Веднага се появиха две санитарки, едри и яки като унгарски коне тежковози.

— Искам да знам кой ме е довел тук — на български каза тя.

Жените се спогледаха, вдигнаха рамене и излязоха, но след малко в личния й изолатор се появи възрастен благообразен лекар.

— Говорите ли руски, госпожо?

— Лошо. Откога съм тук, докторе?

— Ще стигнем и до този въпрос. Как се чувствате?

— Добре. Във всеки случай нищо не ме боли.

— Да — докторът кимна. — Вашето страдание не е болезнено. Можете ли да ми кажете откога датират последните ви спомени?

Грета затвори очи.

— Паметта ми се върна… По-добре е да не знаете нищо за спомените ми — сълзи потекоха по лицето й. — Има ли някакво съобщение за мен? Има ли начин да вляза във връзка с външния свят?

— Мисля, че ще успея да ви помогна. Ще се върна скоро.

Вечерта Султана на Краснодар Иван Фомич Севгун изпрати военен Ми-24 и прибра Грета от лудницата.