Александър Белов
Предан враг (5)

5.

Новината за покушението срещу Саша Белов се разнесе из Москва за секунди. Първите позвънявания в офиса му започнаха буквално след час, а привечер телефоните направо запушиха. Кой ли не се обади: приятелите питаха как са Саша и Фил, бизнес партньорите се интересуваха от състоянието на общите им дела и неясните перспективи пред тях, позвъниха и всички хора, които имаха някакви съвсем незначителни търкания с Белия, и побързаха да го уверят, че нямат нищо общо със случилото се.

Отбраната в офиса държаха Пчелата и Космос. По-точно канонадата от позвънявания отбиваше единствено Пчелата. Космос се бе скрил като охлюв в черупката си от проблемите, които се стовариха на главите им, зад кокаиновата пелена, обвила мозъка му. Той седеше зад бюрото и съсредоточено се занимаваше с поредната си доза дрога. Чоплеше с джобно ножче малка купчинка бял прах и го разделяше на две равни пътечки върху полираната повърхност.

Пчелата хвърляше ядосани погледи към приятеля си и крачеше от единия до другия край на стаята с телефон в ръка.

— Откъде да знам къде е? Да не би да съм Пушкин?! — нервно крещеше той в слушалката. — Кажи им, че е заминал на Бахамите! Ами, кажи им тогава, че всички сме излезли в отпуск… Какво им става на тия хора, не разбират ли?! Мамка му, ами, тогава им го обясни популярно! Това е, край.

Той прекъсна разговора по мобилния си телефон и шумно изпъшка:

— Ох, да имаше малко водка…

— Искаш ли кока? — апатично му предложи Космос.

Той се надвеси над бюрото, стисна едната си ноздра и с яростно хлипане засмука едната пътечка, а сетне — и другата. После разтърка носа си, забели очи и с блажен вид се отпусна на стола.

Секретарката Люда чукна веднъж по вратата и влезе в кабинета. Това беше същата онази Люда, която навремето работеше при Артур. Тя държеше дебела папка с договори и поднос с чаша водка върху него.

— О! Люда, бива си те, да не би да четеш мисли? — учудено се подсмихна Пчелата.

— Нещо друго? — усмихна се гордо момичето.

— Няма нужда, благодаря ти! — Пчелата гаврътна наведнъж питието и взе папката с документите.

Телефонът отново иззвъня.

— Люда, какви ги вършиш, да не си оглушала?! — най-неочаквано облещи очи и изрева свирепо Космос.

— Не ви разбрах, Космос Юриевич? — изопна се секретарката.

— Защо не вдигаш слушалката?! — още по-страховито гракна той.

— Млъквай, цепи ме тиквата! — изсъска му Пчелата.

— На мен ли го казваш, а? — заваляйки думите, заплашително изрече Космос.

Пчелата сложи ръка върху рамото на момичето:

— Върви си, Люда, всичко е наред…

— Не, нека да остане! Нали ти искаш тя да остане тук! А с всичко това да се занимавам аз, така ли?! — възмущаваше се Космос, размахвайки ръце и вперил мътен поглед в приятеля си. — С всички тези обаждания по телефона, с документите, с договорите?…

— А аз какво мога да направя? — тресна със замах папката с документите върху бюрото пред приятеля си вбесеният Пчела. — Аз какво да направя?! Хората се тревожат, договорите им горят!

Мобилният му телефон отново иззвъня.

— Да!… Не!… — злобно и отсечено изрече той.

Космос го погледна с помътнял поглед, плавно се катурна на една страна и извади изпод бюрото автомат „Калашников“.

— За сметка на това нервите ми са като стоманени въжета… — Издаде челюстта си напред и със зверски вид щракна затвора.

Пчелата издърпа автомата от ръцете му, но той извади от пазвата си пистолет и със същата идиотска гримаса го насочи срещу приятеля си.

— Дай го тук, скапан ненормалник такъв! — разяреният Пчьолкин грабна пистолета и с всички сили започна да го тегли към себе си. Космос не го пускаше и той беше принуден да го влачи заедно със стола през половината кабинет, докато успее да измъкне оръжието от ръцете му.

— Какво каза Белия? — вяло се поинтересува Космос, сякаш нищо не се бе случило, след като най-сетне пусна пистолета. — Къде са те?

— Нали вече ти казах, не се обади той, а Фил… — сдържайки гнева си, отвърна Пчелата. — Обясни, че ще изчезнат за ден-два, а сетне Саша сам ще ни потърси.

— И само толкова ли?

— Каза още да се движим с танк — мрачно се усмихна приятелят му.