Александър Белов
Предан враг (4)

4.

Татяна Николаевна очакваше гости. Днес беше годишнината от смъртта на мъжа й, а тя и синът й винаги отбелязваха този ден. И днес Саша трябваше да дойде при нея с цялото си семейство. Тя се захвана да прави пирожки с моркови, каквито обичаше покойният Николай Иванович. Саша и Оля също ги обичаха.

— Идвам, идвам! — извика Татяна Николаевна, щом чу, че на външната врата се звъни.

Тя избърса набрашнените си ръце в престилката и хукна към антрето. Това сигурно бяха Оля и Ванечка, тъй като Саша каза, че ще дойде малко по-късно. Татяна Николаевна отвори вратата и възхитено плесна с ръце:

— Я кой ми е дошъл на гости?! Моят Ванечка е дошъл! — Жената с щастлива усмивка взе от ръцете на Оля внука си. — Ела при мен, слънчице мое… Хайде да се съблечем, да си свалим шапчицата…

Олга се обърна към Макс, който се суетеше на вратата:

— Влизай, Максим, защо стоиш?

— Не, благодаря… — отказа той и тръгна заднешком. — Ще почакам долу, в колата…

— Ама, влезте, наистина! Защо сте толкова срамежлив! — обърна се към госта Татяна Николаевна и понесе внука си към стаята, нареждайки: — Къдравичките ми косици, бузките ми като ябълчици, ах, ти, мое златно момченце…

Тя настани засмения Ванка на дивана и започна да го съблича. Оля надникна в стаята.

— Татяна Николаевна, май че в кухнята нещо загаря?

— Господи! Пирожките! — скочи домакинята. — Баба забрави пирожките! Останете за малко при Ванечка — помоли Макс майката на Белов и хукна към кухнята.

Охранителят кимна и седна на дивана до детето. Дребосъчето му се усмихна с искрената си и чиста детска усмивка. Но жените продължиха дълго да шетат из кухнята, скоро на момченцето му стана скучно и Макс взе една от играчките — някакво черно плюшено биче, за да го позабавлява.

— Му-у-у… — насочи той яркожълтите му рога към Ваня. — Ще те избода, ще те избода…

Дребосъчето не оцени неговите старания и ревна с цяло гърло. Дочула плача на сина си, Олга веднага дотича, взе детето на ръце и го отнесе в кухнята. Мобилният телефон на Макс зазвъня.

— Да… — каза той. — Разбрано, слизам.

Преди да излезе, надникна в кухнята и предупреди:

— Оля, Саша се обади, идва насам. Ще отида да го посрещна.

— Добре, Макс — кимна тя и се обърна към масата. — С какво са пирожките?

— Любимите ви, с моркови.

— М-м-м… Ваня, искаш ли пирожки с моркови?

— Не, нека да изчакаме тати. — Татяна Николаевна покри съда с пирожките с една салфетка. — По-добре си вземи грозденце.

— Но това е френско грозде, то е кисело — усмихна се Оля.

— Нищо, че е кисело, за сметка на това е полезно.

Момченцето започна да яде френско грозде с неподозиран апетит, а Оля продължи разговора, който Макс беше прекъснал:

— Та така. Аз непрекъснато му пиля и му пиля… И вие му кажете, не може така, трябва да започнем да живеем по-спокойно, все пак вече има син.

— Така е — съгласи се Татяна Николаевна. — Само да не прекалим…

— Е, вие по-добре знаете как да го направите. Сигурно трябва да подходите деликатно, да му го кажете между другото.

— Разбира се, капката и камък може да пробие.

От улицата се разнесе познатият звук на автомобилния клаксон с мелодията на „Кръстникът“. Оля взе детето на ръце и погледна през прозореца.

— О, Ванюшка, нашият татко пристигна! Татяна Николаевна, вижте Саша. Този стил му отива, нали? Станал е един такъв официален…

 

 

Саша слезе от черната си лимузина. Вдигна глава нагоре, усмихна се и махна с един разкошен букет от рози на своите две жени. От входа насреща му се показа Макс.

— Здравей — обърна се към Белия той. — Как си?

— Животът се подрежда, Макс! — подаде му ръка Саша. — А ти как си?

— Добре съм.

Към тях се приближи Фил и потупа Макс по рамото:

— Здрасти, браточка!

— Здрасти. — Макс заби юмрук в окованите му в бронежилетката гърди. — Как е, стяга ли те?

— Не, добре ми е, удобна е… — Фил също почука по твърдата си като камък гръд. — Бели, а може би трябва да вземем такива и на момчетата?

— Я престани… — махна с ръка Саша. — Ние вече имаме легален бизнес, мамка му!

 

 

Татяна Николаевна гледаше с майчинска гордост своя преуспяващ син.

— Да, Оля, добре изглежда, има солиден вид и изобщо… — сдържано се съгласи тя. — Само че му кажи да смени тази вратовръзка, може би трябва да сложи нещо по-ярко, по-пъстро.

— Да-да — подсмихна се Оля, — а той ще ми отговори: „Да не би да съм клоун?“

 

 

Долу Белия и Фил тръгнаха към входа. Сякаш бе дочул думите на жените, Саша се обърна вървешком към Макс, който остана до колата:

— Макс, смени клаксона, да не би да сме клоуни?

— Че защо, музиката е хубава…

— Макс, чу ли какво каза босът! — шеговито му се скара Фил.

— Абе, ще го сменим, няма проблеми! — усмихна се той и се обърна към мерцедеса.

И в този момент Макс видя как от трафопоста излезе един приведен, облечен в черно мъж, който държеше в ръката си автомат.

— Саша, Фил! — изкрещя Макс, извади пистолета си и незабавно откри огън. Иззад трафопоста веднага изстреляха дълъг откос.

Фил мигновено се извърна, с лявата си ръка дръпна Саша зад гърба си, а с дясната извади пистолета си от кобура. Но не успя да стреля — два заблудени куршума със страшна сила го удариха в гърдите. Той падна по гръб и закри с тялото си Белов.

За сметка на това Макс, който се бе скрил зад колата, стреляше като побъркан! Най-сетне облеченият в черно мъж с автомата заби нос в асфалта, но в същия миг затрещяха изстрели отляво. Те идваха от един преминаващ по тротоара покрай блока мъж, който извади автомат от чантата си, приклекна и се прицели в залегналите Фил и Белов.

Макс захвърли празния пистолет и извади от джипа си един калашник. Той се изправи в цял ръст и обстреля съседния вход с дълъг и яростен откос. Леко понадигнат, Фил също стреляше натам с пистолета си.

— Бели, скрий си главата! — извика той и веднага получи куршум в рамото. Той долетя от другата страна, иззад ъгъла на блока, откъдето стреляше трети килър.

— Мамка ти! — изрева Фил, падна по гръб и изстреля останалите в пистолета патрони по изправения до ъгъла въоръжен мъж.

А в това време, без да престава да гърми, Макс хукна към съседния вход направо през напълно откритата площадка. Посрещна го градушка от куршуми, но той се оказа по-точен и неговият куршум пръв срещна челото на врага. Щом видя, че е улучил, Макс се хвърли в друга посока — към ъгъла на блока.

— Живи ли сте?! — подхвърли той, притичвайки покрай легналите на асфалта Фил и Саша.

Третият килър, който бе преценил новата ситуация, предпочете да изчезне. Макс се впусна да го преследва, прескочи оградката и се промъкна през храстите, но когато стигна с насочен автомат до ъгъла, от онзи вече нямаше и следа.

— Боклук! — захвърли от яд автомата си Макс.

Белов изпълзя изпод Фил и го помъкна към входа през разпръснатите рози.

— Как си, Фил, жив ли си?

Той избоботи нещо неразбираемо, а окървавената му лява ръка висеше като прекършена.

— Благодаря ти, приятелю… — Саша внимателно отпусна главата му на асфалта и извика: — Макс, стой при него!

Белов се шмугна във входа и не видя как Фил разкъса с треперещата си дясна ръка простреляната на гърдите си риза и измърмори, като си поемаше въздух на пресекулки:

— Не, Саша, „Версаче“ е пълен боклук… Най-добрият костюм е бронираната жилетка.

 

 

Запъхтяният Белов нахлу с пистолет в ръка в апартамента на майка си и изрева още от прага:

— Оля, тръгвай! Бързо!

Изплашена до смърт, жена му се хвърли на врата му.

— Саша!

— Всичко е наред, Оля! — опитвайки се да се усмихне, той много по-спокойно повтори: — Всичко е наред, тръгваме, бегом…

Олга хукна да облича детето, а пребледнялата като платно майка се хвърли към Белов:

— Саша, Саша, какво беше това?!

— Майче, майче, всичко е наред, това са делови проблеми, нормални делови проблеми — опитваше се да я успокои той. — Само не се тревожи, много те моля, вземи се в ръце. Ти не бива да се вълнуваш. Ние трябва да тръгваме, ей сега ще си тръгнем… — Надникна в стаята и пришпори жена си: — Оля, за Бога, побързай…

Белия отиде в кухнята, грабна шишенцето с корвалола на майка си, но надникна през прозореца и видя как Фил извади мобифона си. Саша остави лекарството, дръпна дръжката на прозореца и истерично изкрещя:

— Фил! Не се обаждай на никого!

— Саня, Санечка, не тръгвай! — нареждаше Татяна Николаевна. — Синко, не тръгвай, ще те убият!

— Саша, готови сме! — извика Олга от стаята.

— Това е, майче, тръгваме…

— Не излизай, синко! — Майката се бе вкопчила в ръкава му, а сълзите се стичаха по страните й. — Остани тук, Санечка, не тръгвай! Господи, ще те убият!

— Майче, успокой се, всичко ще е наред. Повярвай ми, чуваш ли?! — за кой ли път повтори Белов и изцеди една усмивка. — Ще ни дадеш ли от пирожките?

Татяна Николаевна хукна към кухнята и веднага се върна, пъхайки в движение горещите пирожки в някаква торбичка. Саша веднага измъкна една и я отхапа почти до половината.

— Това е, майче, дръж се, ще изпратя Катя при теб — избоботи той с пълна уста и се притисна до бузата на майка си.

— Довиждане, Татяна Николаевна.

— Довиждане, скъпи мои… Оля, Ванечка, Саня… — с тежки въздишки нареждаше Татяна Николаевна. — Бог да бди над вас! Внимавайте, пазете се…

Тя затвори вратата след тях и въздъхна:

— О, Господи!

Ала изведнъж изохка и се хвана за сърцето. От болката пред очите й притъмня, лявата й ръка изтръпна до безчувственост, а ушите й забучаха. Подпирайки се на стената, Татяна Николаевна криво-ляво се добра до стола. Тя притвори очи и започна търпеливо да чака момента, в който болката щеше да я отпусне. Само това липсваше сега — и тя да се гътне!

Ох, Санка, Санка…