Александър Белов
Предан враг (24)

24.

Фил отново изгуби от поглед Саша. Напоследък с Белия нещо не беше наред — той почти всеки ден се напиваше до козирката. На всичкото отгоре предпочиташе да прави това далеч от неотлъчния и строг Фил. Това обаче не биваше да се допуска, защото под въздействието на алкохола Белия можеше да направи дявол знае какво. Ала всяка вечер той се стараеше да се измъкне от опеката на своя телохранител и понякога, като днес например, това му се удаваше. Тогава Фил беше принуден да захапе телефона и да започне да звъни по всичките му любими заведения. Днес го откри в едно казино, но успя да направи това доста късно — в този момент Саша като нищо вече можеше да се е натряскал.

Фил изскочи от колата и подхвърли на огромния портиер, който се втурна да отвори вратата пред него:

— Къде е Саша?

— Горе, във ВИП залата! — изопна се като струна и израпортува той.

Фил излетя като куршум на втория етаж и веднага съзря Белов край масата с рулетката. На него му беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да разбере, че най-лошите му предположения — уви! — напълно се оправдаха. Изруга беззвучно и бързо закрачи към приятеля си.

В този момент Белия с мрачен вид смело бутна напред цяла камара струпани пред него разноцветни жетони.

— Още веднъж на нула. Ей това всичкото… — Той се облегна назад и махна на крупието. — Хайде, върти…

— Това колко е? — попита младежа приближилият се зад гърба му Фил.

— Някъде около петдесет хиляди — невъзмутимо отвърна опитното крупие.

— Колко?! — подсвирна Фил и посегна към камарата жетони. — Ей, шефе, той просто е объркал нулите. Аз ще си го прибера.

— Фил, какво правиш? — сграбчи го за ръката Белия. — Престани, мамка му… А пък ти върти, хайде… — кимна на крупието.

— Добре, де, за последно — съгласи се Фил и седна до приятеля си.

Колелото на рулетката се завъртя и крупието хвърли сребристото топче. То подскочи няколко пъти из клетките и спря.

— Трийсет и три, черно — обяви крупието.

Белия кимна с безразличие и започна да шари по джобовете си. Те бяха празни.

— Имам и часовник „Радо“… — Опита се да разкопчае верижката си. — С брилянти е, струва петдесет бинки…

— Край, стига толкова! — скочи Фил и го издърпа от креслото. — Те не приемат часовници, да вървим…

— Какви са тези правила, момчета? — вяло се възмути Саша и се обърна към приятеля си: — Фил, дай ми пари на заем, да му оставя бакшиш…

Фил хвърли на масата една смачкана банкнота от сто долара, подхвана Белов под лакътя и почти насила го отдалечи от масата. Настани го на дивана под една пищна палма в хола на казиното. До него в позлатена клетка стоеше огромен пъстър папагал. Птицата хвърли сърдит поглед с кръглите си очички към пияния и възмутено започна да цъка.

— Братле, стига си се наливал! — мърмореше сърдито Фил. — Сигурно вече си профукал сто хиляди, не е ли така?! А утре ще съжаляваш! Я помириши това…

Измъкна от джоба си малко памук и флакон с амонячен спирт, който напоследък непрекъснато носеше със себе си. Напои памучето с течността и го поднесе под носа на Саша.

Той жално въздишаше и охкаше, но въпреки това послушно помириса тампона.

— Хайде, хайде, така ще се свестиш! — насърчаваше го приятелят му.

— Фил, ти си садист, мамка му! — простена Белов и завъртя глава. — Защо сам не го помиришеш! — Сметна процедурата за приключена и категорично отблъсна ръката на приятеля си.

Фил повъртя тампончето в ръката си и тъй като не знаеше къде да го остави, се опита да го пъхне между пръчките на клетката.

— Фил, какво правиш, не обиждай птичката! — Белия отблъсна ръката му. — Защото птичката си е… Как се казвате, птичко?

Той се наведе към папагала, а птицата отхвръкна в другия край на клетката и тревожно и разгневено закрещя. Саша се обърна към приятеля си и сложи ръка на гърдите си.

— Фил, искам да ти кажа нещо съвсем искрено — за птичката ми е жал. А пък за човека не ми е жал! — Отчаяно завъртя глава. — Защото човекът е гадина! Дори не ми е жал да го гръмна. А пък птичката си лети из небето и на мен ми е жал за нея, разбираш ли? — В очите му блеснаха пиянски сълзи. — Защото птичката е божие създание, разбираш ли ме, Фил?

— Разбирам те, как да не те разбирам! Е, сега как си, пооправи ли се малко?

— Добре съм… Искаш ли да я пуснем? — оживи се изведнъж Белов от нелепата си идея. — Ей така, нека си лети!

— Не бива, Саша, да вървим… — Фил помогна на приятеля си да стане и го насочи към стълбището, което водеше към първия етаж.

Докато слизаше по стъпалата, Белия залитна и щеше да полети надолу, ако Фил не го сграбчи.

— Добре ли си, братко? — загрижено попита той.

— Добре съм… — кимна отново Белия.

— Стига вече, да вървим.

— Къде?

— Какво значи „къде“? Вкъщи.

— Какви ги дрънкаш? Как така ще си ходя вкъщи? Теофило, какво става? — започна да се възмущава Белов. — Защо се опитваш да ме командваш?!

— Саня, откъде ти хрумна, че те командвам? — С недоумение го изгледа приятелят му. — Нали ти сам каза: „Да си вървим вкъщи.“

— Аз ли съм казал това? Сигурен ли си? Май ме премяташ? — недоверчиво присви очи Белия и размаха заканително пръст. — Внимавай, Фил, ако ме лъжеш, аз… Аз те създадох, аз ще те убия…

— Ще ме убиеш, ще ме убиеш… Стига, Саня, престани да се наливаш!

— Да, аз също смятам така… — съгласи се на секундата той. — Ей сега, само ще се отбием в бара и…

— Саня, ако отидем в бара, ще пиеш само чай или кафе! — решително възрази Фил, без да пуска лакътя му.

— Точно така! Чай или кафе! — закима енергично Саша.

В този момент някой подвикна на Фил:

— Валера, Валера!

Той машинално се обърна. Белия веднага се възползва от това, че Фил се разсея, освободи лакътя си и решително закрачи към бара, като направи знак на бармана с вдигнат пръст:

— Едно малко уиски!

А към Фил, махайки с ръка, се приближаваше един лустросан млад мъж, издокаран в марков костюм. До него вървеше ефектна стройна блондинка с дълга прилепнала по тялото рокля.

— Саня, ей сега ще дойда — подхвърли Фил след Белов и се обърна към познатите си: — Е, здравей, господин Кордон…

— Валера, радвам се да те видя! — мъжът придърпа Фил към себе си и го целуна по бузата. Той леко се смръщи, тъй като всички в средите на кинаджиите знаеха за нетрадиционната сексуална ориентация на Кордон…

— Здрасти, Анюта, изглеждаш добре — кимна Фил на момичето.

— Старая се… — лениво се усмихна тя.

— Дошли сте да поиграете малко, така ли? Да не би да сте се сдобили с излишни пари? — Фил предизвикателно се усмихна, защото Кордон му дължеше доста голяма сума за изпълненията му в неговия филм, но не бързаше да се разплаща и твърдеше, че няма пари.

Белов получи уискито си от бармана и се обърна към Фил. Кордон забеляза погледа му и лъчезарно се усмихна:

— Моля те, Валера, запознай ме с Александър.

— Виж какво, моментът не е подходящ… — малко смутено измърмори той. — Защо напираш, много ли ти е необходим?

В този момент, олюлявайки се, Белия се приближи към тях. Фил подпря приятеля си с ръка в гърба и с категоричен жест му отне чашата.

— Братле, нали се разбрахме! — навъси се недоволно той и се обърна към Кордон: — Ето, запознайте се. Това е Александър. А това е Андрей Кордон, акула в шоубизнеса.

— Саша, китът-убиец — представи се Белия.

Кордон любезно се засмя в желанието си да покаже, че е оценил шегата по достойнство. Белов стисна тясната му длан.

— А това е Аня — изгряваща филмова звезда…

Белов изгледа момичето, което посрещна мрачния му поглед с игрива усмивка.

— А вие? Вие също ли сте хищница? — тъжно попита той.

— Аз ли? — кокетно се засмя то и бавно завъртя глава. — Не, аз съм млекопитаещо…

— Млекопитаещо, така ли? — Белия вдигна учудено вежди и изведнъж посочи към една свободна маса. — Да седнем?

Поканата прозвуча като заповед…

 

 

В същото време в залата се появиха Каверин и Петрович. Володя беше възбуден, усмихваше се широко и енергично потриваше ръце.

— Ех, предчувствам, че днес ще спечеля! — Силно сръга с лакът приятеля си в ребрата. — Ах, как само ще спечеля!

— Дали първо да не хапнем нещо? — предложи Петрович, който никога не пропускаше случай да се погрижи за своето доста обемисто шкембенце.

— Става — съгласи се веднага Каверин. — Нещо такова… от морските дарове, нали така?

Тръгнаха през залата и завиха надясно — там, където имаше няколко свободни маси, а масата, около която се бяха настанили Белов и компанията му, остана зад гърба им…

 

 

Разговора подхвана сладкодумният Кордон.

— Да, бива си го това казино… — огледа залата продуцентът и леко поклати глава. — Знаете ли, Саша, от тази гледна точка Москва е изумителен град. В Лас Вегас, да речем, кой ходи по казината? Разни бабички, японци, провинциалисти от Оклахома, ние, каубоите… — общо взето, всевъзможна паплач! А пък тук — само погледнете! — събрал се е цветът на нацията, разбираш ли? Най-жизнеспособните личности…

Белов като че ли изобщо не слушаше тирадата му. Той непрестанно гледаше към Аня с откровено похотлива усмивчица. А тя му отвръщаше с предизвикателен поглед, който като че ли дори беше още по-безсрамен.

— Гледах наскоро „В света на животните“. Там казаха, че Дарвин изобщо не е прав… — не без ирония отбеляза Саша в отговор на Кордон, като прекъсна за секунда своя флирт.

 

 

Петрович се настани край масата и кимна:

— Белов е тук, видя ли го?

— Аха… — отвърна мрачно Каверин, без да се извръща.

От прекрасното му настроение нямаше и следа. Много добре знаеше колко непредсказуем може да бъде неговият партньор, когато си пийне. Ето защо сега му се искаше само едно — Белия да не го забележи…

Но Саша го забеляза. Той млъкна, а игривата му усмивка се смени с физиономия, която изразяваше мрачна решителност. Шумно отмести стола си, стана и измърмори:

— Ей сега ще се върна…

Фил погледна след приятеля си. Той вървеше по права линия и крачеше демонстративно бавно, свел ниско глава. Нямаше съмнение, че крайната цел на маршрута му е масичката, край която се бяха настанили Каверин и неговият ординарец.

— И това ми било личности… — тихо и злобно измърмори Фил. — Обаче са страшно жизнеспособни, мамка им!

За миг се обезпокои. Всъщност напоследък между Белов и бившето ченге не се забелязваха никакви търкания, така че Фил нямаше формален повод за безпокойство. Той изчака малко и се обърна към продуцента:

— Както и да е, да върви по дяволите тоя Дарвин! Кордон, а кога ще ми дадеш парите?

— Валера, наистина ли си в състояние да насочиш дуло срещу мен само заради някакви си сто бинки в зелено? — лениво му отвърна той, докато се опитваше да види към кого се е отправил Белия. Неговата приятелка също не преставаше да гледа натам…

 

 

А Белов вече бе застанал зад гърба на Петрович.

— Кого виждам! Направо си ходим по петите, нали, Саша! — разпери ръце Каверин и изобрази любезна усмивка.

Той обаче му отправи тежък поглед. Явно нямаше намерение да разиграва циркове. Саша сложи ръка върху рамото на помощника на Каверин.

— Виж какво, бъди така добър да се поразходиш, трябва да си поговорим малко с Володя.

— Ами, тогава аз ще отида да поиграя — скочи от креслото Петрович.

Белия едва успя да седне на мястото му, когато при тях се появи сервитьорката. Тя постави на масата кофичка с шампанско и две чаши с уиски. Саша моментално изля в гърлото си чашата на Петрович и помоли момичето:

— Ще донесеш ли още едно такова?

Каверин го погледна, също пресуши наведнъж своето уиски и подвикна след отдалечаващата се сервитьорка:

— И още едно!

Дуелът започна. Белов се облегна върху масата и се наведе към Каверин.

— Е, искаш ли да си поговорим за живота, Владимир Евгениевич? — предложи той.

Каверин мълчеше. От всичко на света в момента най-малко му се искаше да подхваща задушевни разговори с човека, когото мразеше.

— Защо не разреши на крадците да ме очистят? — зададе първия от измъчващите го въпроси Белов.

— Защо ти трябва да знаеш? Нали си жив и здрав, радвай се…

— Искам да разбера. Притеснявам се, когато не разбирам нещо.

— Е, драги мой, ти не разбираш толкова много неща! — подигравателно му се ухили Каверин.

Белия скръцна със зъби, но се сдържа:

— Ами, просвети ме тогава — предложи.

Бившето ченге се замисли за миг и сведе ниско огромното си чело, уголемено още повече от плешивината на главата му. Сетне вдигна очи към Белов. В този момент Саша изобщо нямаше вид на пиян, а по-скоро приличаше на човек, който е смъртно уморен от всичко на света.

— Добре, де, както се казва: пушкалата — под масата, картите — на масата — пошегува се Володя, без изобщо да се усмихва. — През осемдесет и девета ти подхвърлиха онзи пистолет по мое нареждане.

— Така ли било! — не скри учудването си Белов. — Значи, излиза, че ти си знаел, че аз не съм убил твоя братовчед Мухата.

Бившето ченге стисна зъби и кимна.

— Че кой тогава го е направил?

— Нямам представа.

— И защо приписа тази работа на мен?

Каверин погледна невъзмутимия Белов и отсечено, с вледеняваща ярост изрече:

— Защото ти си едно нагло свинско черво, което си мисли, че е най-страхотният от всички на света и че може да сложи всички в джоба си.

— Не, Володенка — бавно поклати глава Белия и посочи с пръст събеседника си. — Ти си свинско черво! Сега ясно ли ти е защо те изхвърлиха от милицията…

— Ако искаш да знаеш, това е болна тема… — От злоба той замахна и удари с юмрук по коляното си. — Аз бях най-добрият следовател! Аз бачках за десет! Сега вече щях да съм най-малко полковник! А ти, пале такова, застана на пътя ми като пън, като бариера!

Лицето на вбесения Владимир Евгениевич се покри с червени петна. Вече не криеше задушаващата го злоба. Наведе се напред и пръскайки слюнки, заля Белов с цялата си дългогодишна омраза:

— Заради теб загубих работата си, заради теб се въртя между отрепките, които ненавиждам! Но пък за сметка на това сега ти, който си толкова умен и толкова могъщ, работиш за мен! И ще работиш! Ще работиш като прокълнат, като мравчица ще работиш! Докато не кажа на касапите — стига толкова, убийте този мръсник! И ти няма да можеш да се скриеш, защото сега зад мен стоят държавата и специалните служби. Разбираш ли какво ти казвам?!

Скулите на Белов подскачаха. Той едва успя да откъсне поглед от пламтящите с нечовешка омраза очички на Каверин. Забеляза кофичката с леда, от която стърчеше опакованото със златно фолио гърло на отворената бутилка…

Ана постоянно хвърляше погледи към Белов и тъй като предчувстваше, че ще стане някаква беля, докосна Фил по ръката:

— Валера, според мен там всеки момент ще се случи нещо.

Фил моментално се обърна и успя да зърне как Белов стовари върху главата на Каверин бутилката, която се пръсна на парчета…

— М-да… Това са най-добрите представители на нацията… — равнодушно поклати глава Кордон.

Свикналият с подобни инциденти персонал на казиното бързо и умело разведри обстановката. Служителите веднага отведоха в медицинския център Каверин, чиято глава беше окървавена, като по този начин го скриха от дошлите тук да се забавляват, а на Белов намекнаха по възможно най-любезния начин, че е крайно време, дето се казва, да има мярка…

— Александър Николаевич, вие сте наш постоянен клиент и ние винаги сме щастливи да ви посрещнем тук, но… — изобразявайки безкрайно съжаление, блееше някакъв мухльо от администрацията на казиното, пък и на това отгоре се държеше като бездарен артист, непрекъснато забелваше очи нагоре и кършеше ръце. — Но днес с оглед на случилото се… Разберете ме правилно, толкова ми е неудобно да ви моля за това…

— Да вървим, Фил… — обърна се Белия към приятеля си, без дори да удостои с поглед администратора.

Те слязоха долу, където се намираше гардеробът. Едрият охранител на вратата обидено изрече:

— Александър Николаевич, нали се разбрахме с всички, че казиното е мирна зона и че тук няма да има сблъсъци…

— Недей да учиш баща си — измърмори Белия. — Можеш да ме броиш за Саддам Хюсеин.

— Точно пък с тебе никой нищо не се е разбирал, смешнико — затапи охранителя Фил и подаде палтото на Белия. — Както и да е, хайде да си ходим, Саша.

— Хайде да си ходим… — вяло кимна той и послушно пъхна ръка в ръкава на палтото си.

Обърна се назад и видя през стъклените врати Аня. Тя въртеше в ръцете си една чаша и от време на време леко докосваше до нея чувствените си ярко начервени устни. Предизвикателният й поглед накара Белов да се спре.

След миг решително смъкна палтото от раменете си.

— Не, Фил! — На мрачното му лице отново се разля похотлива усмивка. — Няма да си ходя…