Александър Белов
Предан враг (42)

42.

По вечерна Москва пронизително виеше със сирената си и се носеше с огромна скорост една линейка на „Бърза помощ“. След нея летеше и черният джип на охраната.

В линейката на „Бърза помощ“ върху носилка лежеше Фил с кислородна маска на лицето. Покрай него се суетяха един лекар и една медицинска сестра, които оглеждаха раните, пускаха системата и включваха някакви уреди…

Белия и Космос бяха седнали до вратата на линейката. Саша държеше в окървавените си ръце по един мобилен телефон. С леко треперещ от напрежението глас той говореше по двата телефона едновременно:

— Борис Моисеевич ли е? Аз съм Белов. Колко време ви трябва, за да се приготвите? Добре, след десет минути ще дойда да ви взема, чакайте ме. Един момент! — Сложи до ухото си другия апарат. — Гена, разбра ли всичко? Знаеш ли адреса? Давай, натисни газта!

В този момент джипът зад колата на „Бърза помощ“ се отклони наляво и започна да задминава.

Белов натисна копчето за прекъсване на връзката, пъхна мобифона в ръцете на Космос и заповяда:

— Вдигни охраната на крак…

А по другия мобифон повтори:

— Да, Борис Моисеевич, пригответе се, вече пътуват към вас… Диагнозата ли? — Саша погледна объркано към Фил и преглътна надигналата се в гърлото му буца. — Кой да ти каже… Мозъкът му е навън! А? Давам ви го…

Дръпна за ръкава лекаря от „Бърза помощ“ и му подаде мобифона:

— Обяснете какво му има. Човекът е хирург.

— Ало, здравейте… — Лекарят погледна Фил и загрижено информира колегата си: — Крайно тежко. Да, черепно-мозъчна… Да…

В това време Космос даваше разпореждания по другия мобифон:

— Слава, сложи допълнителна охрана пред дома на Белов, вземи хора и тичай в болницата… В нашата, в коя друга!

До входа на приемната вече ги очакваха санитарите. Те веднага преместиха безчувствения Фил върху една количка и бързо го придвижиха по дългия коридор. До нея със система и кислороден апарат в ръцете ситняха две млади медицински сестри.

— Подгответе операционната! — извика някой.

Белия и Космос изпратиха с погледи количката с Фил, която изчезна зад остъклената врата, и се отправиха към кабинета на главния лекар, защото имаха за какво да си поговорят и с него.

Обаче не успяха веднага да направят това. Наложи им се да отстъпят пред настояванията на медиците и да им разрешат да ги прегледат. Космос се беше отървал само с няколко ожулвания по лицето и ръцете, но Белов бе извадил по-малък късмет, тъй като бе успял да разкъса рамото си на нещо остро. Накараха го да се съблече и една медицинска сестра започна да превързва раната до татуирания келтски кръст.

Мобилният телефон на Космос иззвъня.

— Да! Какво?! Какъв протокол, по дяволите! — изкрещя в слушалката той и се обърна към Саша: — Пътната полиция е спряла Гена и лекаря.

— Дай ми телефона. — Протегна здравата си ръка Белов и каза на сестрата: — Стига вече, това е само една драскотина…

Космос пъхна мобифона в ръката му.

— Гена, дай ми го тоя… — изкомандва в слушалката Белов. — Ало, шефе! Здравей, драги мой, с теб говори Саша Белия… Чувал ли си за такъв? Прекрасно. Каква е фамилията ти? Попитах за фамилията ти?! — внезапно и ядосано изкрещя той. — Егоров ли? Виж какво, Егоров, в колата има един хирург, който отива да оперира приятеля ми. Не го бави, чу ли? Или дори ще е най-добре да го съпроводиш с лампата, искаш ли? Ще съобщиш ли по радиостанцията? Браво на теб, няма да забравя това… Ало, Гена! Хайде, побързай, братко, дай газ…

Медицинската сестра почти беше привършила с превръзката и вече разкъсваше края на бинта, за да го завърже. Но изгубилият търпение Белов стана от стола и студено й кимна:

— Стига толкова, благодаря. Оставете ни насаме. Косе, завържи го…

Медицинската сестра подаде на Космос разкъсания на две край на бинта и бързо излезе от кабинета. Той започна да завързва лентите и мрачно попита:

— Е, какво ще кажеш?

Саша облече ризата си и замислено поклати глава:

— Ако хитрата главица на Вова Каверин не се беше търкулнала някъде из Чечения, със сигурно щях да знам кой го е направил. Но сега… Не, не зная… — Замълча и вдигна очи към Космос. — Точно там е работата… — измърмори.

Белов се настани в стола на главния лекар и се облегна назад. Космос се разхождаше с мрачен вид из кабинета. От улицата се разнесе клаксон на автомобил. Космос разтвори щорите и погледна през прозореца.

— Браточките пристигнаха — съобщи.

— А Моисеич къде е? — попита Белия.

Космос излезе в антрето пред кабинета и отвори вратата към коридора. Там стоеше един охранител с бръсната глава.

— Лекарят дойде ли?

— Току-що се обади, че вече наближава… — доложи младежът.

Космос кимна и се скри зад вратата. А по коридора вече крачеха току-що пристигналите браточки.

— Какво става с Валера? Има ли надежда? — попита единият от тях.

— Почти никаква — поклати бръснатата си глава охранителят. — Половината му череп е отсечен като с тесла…

— Така ли… Жалко за момчето. А кой е поръчал взрива?

— Нека босовете да си блъскат главите по този въпрос — кимна младежът към вратата на кабинета.

Космос се върна в кабинета и се стовари в едно кресло, което жално изскърца под тежестта му.

— Моисеич идва насам, всеки момент ще бъде тук… — съобщи той.

Белов нервно запали цигара и се приближи до прозореца. Известно време гледа мълчаливо през стъклото, поглъщайки жадно цигарения дим и тръскайки пепелта в кашпата с фикуса. А щом изпуши цигарата си до самия филтър, се обърна към приятеля си.

— Може да е Аслан? — не много уверено предположи той.

— Бели, той няма причина да го направи — поклати глава Космос. — Той е свързан с теб като с пъпна връв.

Саша също разбираше, че смъртта му не би дала на чеченците абсолютно нищо. Той отдавна вече беше прехвърлил наум всичките си познати и не бе открил сред тях нито един, за когото смъртта му можеше да бъде изгодна. Все пак си спомни за един човек, но това негово подозрение беше толкова невероятно, че не можеше да събере сили да го изрече на глас.

Саша зиморничаво потръпна, върна се до бюрото и взе лист и молив. С няколко бързи щриха нахвърли нещо върху листа и го подаде на Космос.

На листа беше нарисувана раирана пчела с остро жило, а до нея се мъдреше огромен въпросителен знак.