Серия
Вулгарни романи (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЦИКЪЛЪТ НА МЕСАЛИНА. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 159. Цена: 1800.00 лв.

 

Първото издание е от 1996 — Изд. на Изд. Национален клуб на Художествено-творческата интелигенция, София.


Обещавам ви кръв, пот, и сълзи.

лорд Уинстън Спенсър Чърчил, херцог на Марлборо

I

Депутатът от БСП Иван Кременлиев, заместник-председател на Комисията по националната сигурност, излезе от дома си на ул. „Балчер“, Качи се в новия си „Форд Сиера“ и потегли за родното си село Якимово, Монтанско. Беше първият ден на парламентарната ваканция. Жена му и синът им вече втора седмица гостуваха на родителите му. Време беше да ги прибере. В края на юли щяха да летуват в Евксиноград. Оставаха му две седмици да види старите, да спазари майстори — щеше да събори старата къща и да строи вила на два етажа, да остави баща си да наглежда строежа. До есента трябваше да вдигнат покрива и да поставят остъклената дограма.

Излезе от София, запали цигара и натисна газта. Обичаше високите скорости, а и колата се мъчеше под сто и двайсет километра в час. Късно видя пътната полиция, намали, изпсува на глас, но като му размахаха стоп-палката, започна да прехвърля наум къде е сложил депутатската си карта. Имаше имунитет и тия тъпи ченгета освен да му пожелаят „добър път“, нищо друго не можеха да направят.

— Лейтенант Иванов — представи се голобрад младок. — Документите за проверка, моля.

Кременлиев пребърка джобовете си, сети се, че картата е в аташекейса — с паспорта, шофьорската книжка и талона — извади ги, но преди да му ги подаде, каза:

— Аз съм депутатът Кременлиев! Превиших скоростта, но много бързам, момче. Бъди експедитивен, моля те.

Лейтенантът го погледна и заповяда вяло:

— Пътна полиция. Излезте от колата. Отворете багажника и извадете съдържанието на пътната чанта.

— Педерастче! — измънка Кременлиев. Подаде му сака и отиде да отключи багажника.

Превъртя ключа, вдигна капака и онемя. Свит надве, удавен в кръв, изцъклен и с облепена с тиксо уста отвътре го гледаше трупът на млад, бръснат до голо мъж на около двайсет и пет години, прострелян и в челото, и в слепоочието…

* * *

Полковник Продан Проданов обичаше да пазарува от зеленчуковата борса в Красно село. Паркира старата си лада под знака „Паркирането забранено“ и тръгна да скита между сергиите. Местните ченгета познаваха колата му, а и не всеки би дръзнал да направи толкова очебийно нарушение. И за най-непросветения заек от полицията беше ясно, че това е работа на някой високопоставен колега. Блъсканицата беше голяма, нервна, лятото в разгара си, но при мисълта, че довечера с Поли ще седнат на терасата под Южния парк и ще пият ледена ракия със салата, приятната представа беше по-силна от досадата на тълпата. Проданов напълни два плика със зеленина и тръгна обратно. Отдалече видя колегите от Седмо РПУ да се въртят около колата и усмихнат дружелюбно подвикна:

— Тук съм! Идвам, колеги.

Непознат майор с мустаци а ла Панайот Хитов показа служебна карта и изрече сухо:

— Проверка по сигнал, полковник. Поставете ръце на торпедото, разтворете крака и никакви резки движения.

Взеха му служебния „Макаров“, прегледаха обстойно колата, пребъркаха го — беше чист като монахиня, но в един от пликовете откриха десет дози хероин.

Проданов се изсмя презрително.

— Стар трик, момчета. Много филми сте гледали. Днес никой не се лови в такива капани.

— Много възможно, полковник — криво усмихнат каза мустаклията. — Дано да мислят така и тези, които ни изпратиха по сигнала!

* * *

Лидия Велева започна да се чука с треньора си по тенис след третия сеанс, докато още играеха в зала, а сега, в сезона, на червения корт. Влизаха заедно под душа и го изстискваше като сюнгер. Мъжът й, чиновник с ранг посланик във външното министерство, беше аташиран в ООН, така че никой не й пречеше да се отдава спокойно на перверзни удоволствия с младия си любовник, който беше як като бик-разплодник и ненаситно алчен като невестулка. Лидия живееше на „Шишман“ и беше направила срещата с треньора си в новия пъб „РодериК“, в съседство с дома й. Ненаситният ебач щеше да я посети за първи път. Вместо него на бара се отпусна някакъв тип с вид на борец, облечен като актьор от „Каналето“, имитиращ мутра. Запали от нейното „Картие“, издиша дима в лицето й.

— Твоят няма да дойде. Болен е… Лежи в травматологията!

Лидия помисли, че не е чула.

— Как е болен? Кой няма да дойде? Каква травматология бълнувате?

— Тук има мобифон — борецът й подхвърли някаква снимка. На обратната страна имаше изписани цифри, но не и име. — Имам стотина снимки… В най-различни пози!

Мутрата загаси фаса си и излезе от пъба. Лидия обърна снимката. Клекнала, с разперени пръсти на краката, тя правеше фелацио на треньора си. По гримасата му можеше да се съди, че е в момент на ерекция.

* * *

— Ей, лайно, ела тук! — обадиха се от съседната маса. Бяха двама мъже с костюми, ризи, вратовръзки, между четирийсетте и петдесетте, и беше малко вероятно да се обръщат към тях.

Крадците, двама от най-известните автоджамбази на софийската община „Оборище“, се спогледаха развеселени. Тежаха над сто кила, бяха млади, диви и тренирани в улични и кръчмарски побоища. Всеки от тях бе в състояние да пребие до смърт ония нещастни чиновници, а двамата заедно — цялото заведение. Пиеха водка с тоник в галерия „Пред канала“ и въпреки че бяха с току-що откраднато „БМВ 850 1М“ с виенски номера, вместо бързо да го приберат, бяха започнали да празнуват двайсетте и пет хиляди дойче марки, които тази нощ щяха да получат в разпределителя на ЖК „Дружба“.

— Да, ти бе, педал! Ела веднага!

— Чоли, май теб викат? — усмихнат каза Фурната, известен с това, че „краде кола с поглед“.

— Така изглежда! — Чоли стана и тръгна към старчетата. В ръката му се появи бокс, лапна цигарата и… я глътна заедно с предните си осем зъба. Един от „старците“, офицер от Ескадрона на смъртта, завря дулото на зигзауера си до мъжеца му и го натисна да седне.

— Кротко, Чоли! Преглътни зъбчетата. Ето ти глътка сода. Стой мирен. Ей, Фурна, твой ред е, и без фокуси. Ела, моето момче. А така! Седни кротко! Браво! Дай ключовете от колата — офицерът отвори папка, извади бял лист и тихо, дори смирено, продължи: — Сложете по един подпис тук… и датата! Добре. А сега се разкарайте! Ако ти трябва зъболекар, обади се на доктор Папазян, Чоли. Цар е на металокерамиката! Марш!

* * *

През нощта в „Пирогов“ постъпи със счупен череп и тежко комоцио Огнян Ризов, синът на шефа на военното Контраразузнаване. В джоба му откриха разписка за продажба на тъмнозелено „БМВ 850 1М“, виенска регистрация, за сумата трийсет и осем хиляди долара. Върху белия лист личаха ясно подписите и на продавача, и на купувача. Колата и парите бяха изчезнали. Но такъв автомобил наистина беше откраднат същия ден от паркинга на хотел „Интернационал“.

* * *

— Шефе, на трета линия те търси президентът на „Калибанк“. Тук ли си?

Ангел Григоров ощипа Грета — секретарката си по зърното на напращялата гръд и включи апарата.

— Приятно ми е да ви чуя, господин Изов? С какво мога да ви бъда от полза?

— Добър ден, господин Григоров — Императора звучеше весело, бодро. Ако събеседникът му, освен че го чуваше, и го виждаше, би казал с право, че звучи тържествено. — Хрумна ми да изкупя дълга на „Плама“ — Плевен към „Янтарбанк“. Какво ще кажете за тази идея?

Идеята, ако можеше да бъде наречена така чиято и да било смъртна присъда, беше ужасът на президента на „Янтар“ — не му даваше мира ни денем, ни нощем и вече трети път за шест месеца го вкарваше в сърдечната реанимация на Александровска болница. Де факто „Янтарбанк“ беше фалирала отдавна, но председателят на Българска народна банка, който беше негов кум и дългогодишен приятел, задържаше ликвидацията под претекст, че ако рухне банката, нефтеният гигант ще бъде въвлечен в активна несъстоятелност, ще обяви банкрут и трийсет хиляди работници и семействата им ще останат на улицата. Състоянието на „Янтарбанк“ се държеше в пълна, едва ли не държавна тайна, и се търсеха пожарни изходи от кризата… и ето, че тайната беше излязла наяве и кризата избухна.

— Кой ви каза, че този дълг се изкупува, господин Изов? — прегракнало, със сухо гърло и галопиращо сърце, попита Григоров.

— Имам свои източници, колега. Предлагам спасителен пояс за „Янтар“. Ние ще изкупим дълга на „Плама“ и лиценза на банката по номинала, а сградите на филиалите — за десет процента от себестойността. Така ще задоволите първите атаки на вложителите и ще имате време и за оздравителни мерки, и за отстъпление, ако се налага!

— И „Калибанк“ ще глътне „Плама“ на безценица?

— Може и така да се тълкува, но истината е, че ще гарантирам трийсет хиляди работни места. Помислете какво ще стане с вас и „Янтар“, ако истинското състояние на банката стане публично достояние.

Григоров мисли дълго, преди да попита:

— А ако откажа?

— Тогава Банка за Екологична Профилактика ще направи постъпки пред БНБ да изкупи дълга на „Плама“ — Плевен срещу един лев… Едно единствено левче от жалката ни, пробита валута, колега!

Това беше блъф. Ефектен, но блъф.

* * *

На 28 юли Ангел Григоров подписа преотстъпването на лиценза на „Янтар“, на 2 август навърши четирийсет години в тесен приятелски кръг, а на 6-ти, неделя, се качи на вилата си в Бояна и се разстреля с ловната си пушка.

Радиото съобщи за самоубийството във вечерната си емисия. Императора четеше Шекспир на поляната на „Ангор“, лятната си резиденция край язовир „Огняново“, и чакаше Нели да го извика за вечеря. Погледът му попадна на един пасаж. „Във всеки звяр има капка милост! В мен — не… Значи не съм звяр!“

— Напротив, звярът се пробуди!

— Каза ли нещо, Вал?

Не беше усетил Нели да излиза на верандата.

— Говоря си сам като лудите! — разсеяно отговори Императора.

* * *

— Тръгва! — чу Козела и запали колата. На „Патриарх Евтимий“ и „Левски“ настигна хюндая на главния секретар на МВР, остави две буферни коли и го последва. Секретарят, първият цивилен втори човек в министерството, зави по „Цариградско шосе“ и пое към Пловдив. Козела го следваше. Поддържаха средно около сто и двайсет километра в час, но след караулката секретарят Бързашки натисна газта до сто и шейсет. За беемвето на генерал Иван Жаров това беше средна скорост, но за японската лимузина почти пределна. Набра мобифона.

— Кара като луд — каза той, когато го свързаха. — Поднесете му подаръка веднага след мотел „Ихтиман“.

Емил Бързашки имаше любовница, която щеше да го чака в „Новотел“ — Пловдив. Беше наел апартамент и предупредил жена си, че ще отсъства до събота. Беше четвъртък и бързаше да се отдаде на римски удоволствия с едрогърдата секретарка и манекенка Грета, която доскоро делеше със самоубилия се президент на „Янтарбанк“. Беше осем вечерта, време за новините. Бързашки изключи касетофона и докато сверяваше часовника си с радио „Хоризонт“, нещо твърдо се блъсна в колата, прелетя през покрива и падна далеч зад него. Наби спирачки и излезе. Торпедото и фаровете бяха в кръв… С разтреперени крака се върна стотина метра и видя мъжки труп, проснат по гръб върху асфалта. Трябва да изчезвам!, помисли в луда паника той, когато до него спря „БМВ-7 М“ и се появи Пентхаус с изумителна руса красавица…

* * *

— Напредва ли Концернът, Пентхаус?

— Горе-долу, Императоре…

— Викай ми Вал… ако това не те затруднява?

— Добре, Вал. Помниш ли моя прякор?

— Помня, Козел — Императора се усмихна приветливо. — Искаш ли едно уиски?

Пентхаус кимна. Седяха един срещу друг в приемната на „Нерон-Кали“, слушаха роковете на Георги Минчев и се наслаждаваха на онова, което американците наричаха Freedom from fear — „Свобода от страх!“ — състояние, което до такава степен обожаваха зад океана, че го бяха вписали като основно изискване в конституцията си.

— Заложи ли капаните?

— Шест трапа са пълни.

— От общо…

— Около трийсет. Ще те информирам подробно.

— Добре. Наздраве! — пиха. — Банките гърмят една след друга. „Калибанк“ е непоклатима, но БЕП може да бъде пометена от пороя.

— „Булбанк“ ми обеща реинвестиция…

— Заеби държавата, Козел. Предизвикай ревизия. Ще ти пратя мои кучета… истински финансови питбули. Уволняваш президента, целия борд, назначаваш президент Йосиф Каров и подготвяме сливане, формално. „Кали“ плаща с левове, но приема само долари. БЕП отваря менфрейм в Берн и служи само и единствено като канал за износ на валута. Тогава инфлацията на болшевишките боклуци ще ни гепи за кура!

— Как ще плащам заплати, премии, въоръжаване, превъоръжаване?

— Чрез „Калибанк“, Козел. Вписваш моята пехота в Ескадрона, раздаваш им сержантски чинове, назначаваш наш човек за счетоводител и хем „SIC“ сит, хем „ВИС-2“ цял. Ясно ли ти е?

— Да, Вал, но тогава трябва да наемем общ юридически съветник.

— ДВД, адвокатът Димо Вергил Димов. Поема делата на обединената структура и ние заминаваме да си печем задни-ците на Бахамските острови.

Козела се усмихна криво.

— Това би значело пълно и окончателно сливане на полиция и ъндърграунд.

— Козел, ние само ще му предадем официална юридическа и финансова форма.

Козела изпадна в дълбоко мълчание.

— Имам проблеми, Вал. Трябва да назнача нов шеф на Ескадрона. По устав не мога да съвместявам двете длъжности.

— Теди?

— Именно Теди. Студенокръвна жаба, змия…

— Наша порода? — усмихна се Императора. — Офисът в Синсинати действа, негрите поеха дрогата… „Братството на Йехова“ е под око… Време е Тодор Токев да се връща. Генерал Токев, исках да кажа.

— Кой ще го замести?

— Месалина.

— Кой? — недочул, попита Пентхаус.

— Екатерина Изова, бившата ми съпруга със сина си… Под смъртна заплаха… до края на живота си да не стъпва тук!

— Ще приеме ли?

— Да.

— Ще съсредоточим пари и власт, Вал. Ще стане опасно.

Императора го изгледа надменно и зло.

— Не България, Европа е тясна за нас. Да се маха! Братя Фокс ще я държат под дуло, а нашите дела — мъгла за нея. Да взима копелето на Вълка и да върви по дяволите.

Мълчаха дълго, отпиваха… Георги Минчев пееше „Сам на бара“.

— Да опитаме. Ако се окаже грешка, винаги можем да я оправим, нали?

Императора кимна.

— Катя в Америка, Теди поема Ескадрона, сливаме банките и създаваме картел — триумвират Жаров, Изов и Токев. „ЖИТ Интернешънъл“. Тогава не БСП, КГБ, ЦРУ и така нататък ебалници, а самият Господ Бог ще ни гепи за долуподписания!

* * *

Генералният директор на телевизията уволни способните и независими журналисти и върна на екрана болшевишките лекета, изхвърлени не толкова от неговите предшественици, колкото от времето. За определен период недоразумението, оглавило така наречената четвърта власт, беше на първите страници на вестниците, нямаше телевизионна и радионовина без негово участие, а това го заблуди, че е историческа личност и от позициите на своята неповторимост може да поведе собствена политика, „независима“, както този болен мозък заяви публично. Първата му работа беше да анулира рекламните договори под претекст, че са неизгодни за телевизията, и свали от екран единайсет трийсетсекундни клипа, поръчани и платени от „Кали холдинг“. Императора изпрати ДВД да вразуми самозабравилия се празноглавец, но след като няколко поредни срещи бяха отлагани с лекомислено презрение, повика трима от уволнените журналисти, назначи ги в холдинга без документи, подписи и така нататък бюрократични формалности и изпрати Макака на лов.

Шофьорът на БНТ предупреди шефа си, че е паркирал пред дома му и влезе в отсрещното кафене да изяде сандвича си. Беше девет сутринта, понеделник, и от ранни зори личеше, че ще бъде един от горещите дни в годината. Когато шофьорът плати и посегна да отхапе първия залък, някой дръпна филията и го удари в тила… Друго не помнеше.

Телевизионният бос се избръсна, изпи прав кафето си и пъргаво заслиза по стълбите. На входа го пресрещнаха мъже с маски, упоиха го, навряха го в багажника на служебната му кола и потеглиха. Разхождаха го точно двайсет и четири часа. На другия ден тримата журналисти на „Кали“ бяха назначени за заместник-генерални директори съответно на новините, икономическата политика и рекламното време. Клиповете бяха върнати на екран във време, значително по-добро от фиксираното в двустранния договор.

* * *

„Радиошефът мина по «тънката лайсна», както се изразяваха тарикатите. Колегата му от телевизията — със снизходителното разрешение на ДВД — му разказа на четири очи как изглежда едно денонощие пленничество. Не му спести нито задуха, нито ударите, нито фекалиите, с които беше залян като торта с глазура. Това беше напълно достатъчно независимото, демократично и надпартийно държавно радио да се превърне в слуга на «ЖИТ Интернешънъл», както беше започнал да се нарича холдингът след сливането на «Кали» и «Пентхаус».

* * *

Привърженик на Платон, Императора вярваше, че всяка държава се състои от елит, стража и роби. След като изчете устройството на обществото, той определи своето място и роля като елитарни, но и за миг не допускаше, че животът му ще се стече така щастливо, че да се озове като с магическа пръчка на върха на пирамидата, без да се налага да полага кански усилия, да пълзи като червей, да понася унижения, да имитира старателност, преданост и вярност, само и само да се окаже там — в сияйните салони на елита, към които не принадлежеше нито по рождение, нито по социален и икономически ценз. Но чудото се случи. Не само принадлежеше към Платоновия елит, той беше самият елит, от когото зависеше втората каста, стражата, и нейното издигане или изхвърлянето вовеки в непрогледните пещери на робството. Да, Валериан Изов знаеше това, но знаеха ли го околните…

«Не» — отговорът на Нели.

«Подозират го» — Козела.

,Да им се демонстрира брутално“ — Тодор Токев, Теди.

Кой е елит всъщност. Внуците на Буров, Чапрашиков, Губиделников… на Вазов, Славейков, Ботев… ако такива съществуват, потомците на индустриалците, едрите чокои, царските генерали и министри… На някои артисти, писатели. Но какъв елит биха могли да бъдат потомците на разни цървули като Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов, Цола Драгойчева и така нататък. Край нямат болшевишките парвенюта, които си въобразиха, че им отива да летуват в Евксиноград. Или къде биха могли да се впишат купените, сплашени или компрометирани депутати, министри, банкери или квазиинтелектуалци на мъртвородената следдесетоноемврийска демокрация. Всички те бяха роби, но по-политично — а и по-безболезнено — би било да им се внушава, че принадлежат към охраната на изконните демократични ценности. Лъжа, но благородна. Театър, но убедителен.

„Подход на монарх“ — каза Нели.

„Нито ще разберат, че ги лъжеш, нито че са миманс в пиеса, чиито главни герои са други“ — Козела.

„Робът не се нуждае от митове, а от камшик“ — генерал Токев — Теди.

Прави сте и тримата, мислеше Императора, но това не значи, че няма да бъда аз този, който ще определи мястото ви в социалната скала. Нели беше елитарната му партньорка и всеки момент щеше да я афишира. Беше убил сводника й и двама от четиримата й сексуални клиенти. Когато откриеше и другите двама, курвенската й биография щеше да е мъртва. А тя… прости, Господи, романтичните ми пориви… Императрица! Нели? А другите двама?

* * *

И Козела, и Генерала бяха лоялни съдружници в „ЖИТ Интернешънъл“, но това не значеше, че не водят таен живот и не подсигуряват спасителни изходи за кризи в отношенията. „Няма жив герой!“ — беше девизът на Козела, а животът имаше задължението да потвърждава тази сентенция. „Не героят е мъртъв!“ Не! „Няма жив герой!“ — беше истината, а героизмът — глупост, инфантилизъм, психическо разстройство, снижен праг на самосъхранение. Козела знаеше, че е страхлив във въображението си и безразсъдно смел в гордостта си, а това беше смъртноопасно за човек с неговата професия. От една страна, обичаше и се доверяваше на съмненията си, от друга, беше готов да ги игнорира при най-незначителното уязвяване на личността му. Трябваше да поднови отношенията с Морис Алкалай или да легне под секирата на КГБ. С фантазията си знаеше какво ще се случи с Пентхаус, ако поведе война с Центъра, но цената на мира беше връщането на Оливия, а гордостта му въставаше, озъбваше се като ротвайлер и тръгваше в атака. Руснаците бяха най-голямата работа в света. Ако бяха писатели, бяха Достоевски, ако бяха убийци — достатъчен беше само Ленин, убиец на убийците, Атила е сухо конско лайно в сравнение с него. Ако решеха да не ебават закони, бяха такива гангстери, че сицилианските пръдльовци изглеждаха като че ли всеки миг ще запеят хора на „Набуко“. Императора каза: „Ще минем без КГБ, ако се налага!“, но Теди му беше изброил над петдесет бригади на „Нева“ само около морето, а колко бяха в страната, Господ знаеше.

Докато на верандата на „Пентхаус“, надвесен над централна София, се чудеше на кого да вярва — на фантазията или на гордостта си — Оливия реши проблема.

— Татко ни кани в Пицунда, Иван. Можеш ли да отсъстваш две седмици?

— Да — машинално кимна Козела. — Пицунда? Къде е това?

— Грузия… Там Кавказ се спуска в Черно море. Ще видиш вилата на Сталин, Хрушчов, Андропов и останалите комунистически хегемони.

— И баща ти ни кани… теб и мен? На курорт?

— Соломон и Бесния са мъртви… Аз съм свободна жена. Ти — моят приятел… Господ знае, някой ден…

Козела взря левантинските си очи в ледовитите езера на литовката.

— Япончик е жив.

— Да — Оливия седна, взе чепка грозде, внимателно постави едно кехлибарено зърно между карминовите си устни. — Може би генералите Алкалай и Жаров ще успеят да усмирят бандита Япончик.

Козела мълча омаян, връхлетян от шемет. Всичко идваше внезапно в тоя шибан живот, д’еба мама му — и щастието, и кучешкият край.

— Искаш да отидем в Пицу… и с баща ти да решим как да скъсим с една глава афганската легенда?

— Да, Иван. Искам. Татко чака отговора ти на телефона.

Алкалай беше любезен, дори весел, нарече го „голубчик“, но в края на разговора не забрави да поиска с лихвите шестте милиона долара на Майкъл Чьорни, с които мъртвият евреин оперирал от името и в полза на „Братята на Йехова“. С трийсетте процента лихва това правеше повече от осем милиона.

Доларът! Това беше цената на любовта на Оливия и смъртта на Япончик, който вече я търсеше в Москва. Пустият му долар! Той беше ебал мамата на Съветския съюз, на социалистическия лагер, на СИВ и на Варшавския договор, че него ли щеше да пожали.

Преди да се върне при Оливия, Козела вече знаеше, че му предстоят независими от „ЖИТ Интернешънъл“ банкови операции. Нямаше никакво време. Трябваше да започне да действа още тази нощ.

* * *

Теди взе душ, запали цигара и легна на канапето пред телевизора. Докато блуждаеше с дистанционното по каналите, погледът му попадна на някакво модно шоу. Пако Рабан гостуваше в София. Стар комунистически трик — бяха готови да поканят и Сатаната само и само да омаловажат посещението на Негово величество Симеон II в родината. Да, ама не! Не им минаваше номерът. Монархизмът или поне антикомунизмът беше избухнал като бомба и така заля страната, че болшевишките министри се изпокриха кой къде свари — от Ханой до Ню Йорк… Погледът му попадна на една от манекенките и скочи като ужилен. По пътеката вървеше самото съвършенство. Конферансието спомена някакво име… Българка? Теди натисна звънеца и охраната нахлу в хола.

— На вашите заповеди…

— Млъквай! Ела тук. Гледай! Къде се провежда това ебано ревю?

— НДК, господин генерал.

— Сядай тук. Колко цеви имаме в къщата?

— С мен шест.

— Гледай! — Теди скочи и му посочи с пръст, забит в екрана. — Виждаш ли тази манекенка? Запомни я добре. Запомни ли я?

— Да, господин генерал.

— Бягай в НДК. Веднага. Ще научиш всичко за нея — име, адрес, телефон, любовник, ако има, в коя фирма е манекен… Всичко, ако не искаш да ти одера кожата. Обади се веднага, като събереш информацията!

Теди се облече бавно, постара се да заприлича на уелския принц, поля се обилно с „Паша“ и зачака. Охраната се обади след трийсетина минути. Манекенката се казваше Грета Миладинова, живееше на Петте кьошета и имаше дълга биография. Бивша секретарка на покойния президент на „Янтарбанк“ и настояща любовница едновременно на Бързашки, злополучния главен секретар на болшевишкото МВР, и по-лошо, много, много по-лошо — на шефа на „Пирана“ Младен Бухалов — Баджо, един от най-безпощадните убийци в страната. Война с „Пирана“? Това значеше война с борци и бивши ченгета, а на Теди му се драйфаше и от едните, и от другите, въпреки че командваше Ескадрона на смъртта.

Майната му, щеше да мисли после. След ревюто Грета беше отишла в „Суингинг хол“ с компания и Теди щеше да я види на живо. Ако ефектът на живо се покриеше с телевизионния, щеше да прати Ескадрона срещу Баджо и бандитските милиони на „Пирана“, макар че не парите щяха да бъдат главният му мотив. Генерал Тодор Токев — Теди избра ваза от яспис сред кой знае от кого събираните съкровища на Ескадрона, уви я като сватбен подарък и отиде в заведението, придружен от елитната си охрана.

Грета беше прехвърлила трийсетте, но беше самото изкушение и го знаеше. По-лошо — декларираше го.

— При мен е голяма навалица, приятел — гледайки го през чашата, каза тя. — Ако си толкова смел колкото елегантен, можеш да си опиташ късмета!

— Оцелявам. Това е достатъчно.

Лицето на Грета се опъна, страх се мярна в очите й.

— Ще видим — тихо промълви тя. — Приготви си легендата. Шефовете на „Пирана“ идват при нас.

Теди замръзна. Нямаше право на публични скандали, но нямаше и начин да се измъкне.

Сам попаднах в трапа!, помисли ядосано, когато чу:

— Добър вечер, генерал Токев. Човек с вкус ви е препоръчал това заведение.

Обърна се. Зад гърба му беше печално известният гангстер Баджо.

— Генерал? — искрено учудена извика Грета.

— И то какъв! — мазна усмивка цъфтеше върху лицето на бандита. — Генерал Токев командва Ескадрона на смъртта.

* * *

Уж случайно, Бухалов събори ясписа от бара и го натроши на хиляди парчета. Теди се усмихна. Знаеше, че е красив. И че усмивката озарява лицето му като на светец ореола.

— Право е бандитчето, госпожице. Наистина съм генерал! — надвеси се над ухото му, беше цяла глава по-висок, прошепна: — Това беше краят ти, джудже! — и напусна заведението.