Александър Белов
Предан враг (6)

6.

Макс откара Оля и детето в една вила на около четирийсет километра от Москва. Вилата беше съвсем малка и имаше само три миниатюрни стаички, които на това отгоре дори не бяха довършени. През процепите между прозорците и рамките нахлуваше прохладният есенен ветрец, неизмазаните тухли на стените излъчваха влага, а въздухът наоколо беше пропит със смесените миризми на циментов разтвор, безир и прясно нарязани дъски.

Изтощеният Ваня заспа както си беше облечен върху един стар продънен диван. За да го стоплят, те го завиха с някакви парцали, които намериха из къщата — плътна завеса и нечия почти нова ватенка, която беше само малко поизцапана от едната страна с хоросан. Момченцето спеше неспокойно, стряскаше се, въртеше се и въздишаше тежко… Освен това от време на време кашляше и това тревожеше Олга. Кашлицата му беше лоша — суха и лаеща…

Впрочем, нейният основен проблем — кошмарът, от който не можеше да се отърве и който пулсираше в слепоочията й, си оставаше онази ужасна картина от престрелката, която се бе разиграла пред очите й: оглушителната пукотевица, страшният черен човек с тресящ се от изстрелите автомат, широко разперилият ръце Валери Филатов, който бавно се поваляше по гръб, и, разбира се, Саша, който лежеше неподвижно върху килима от разпръснати рози…

Всичко това се бе запечатало в паметта й. Оля осъзнаваше, че колкото и да се старае, както и да се успокоява, никога повече няма да успее да се отърве от онзи опустошителен за душата й ужас, който преживя, докато впиваше очи в застиналото на асфалта тяло на мъжа си и гадаеше дали той е жив, или точно в този миг тя е останала вдовица.

Оля крачеше из тясната стая, обгърнала рамене с ръце. Тресеше я, но не от течението във вилата, а от чудовищното нервно напрежение, което не я напускаше.

„Какво ще стане оттук нататък?“ — това беше въпросът, на който трескаво търсеше отговор. Как щяха да живеят отсега нататък?

Можеха ли да се престорят, че всички страхове са вече зад гърба им, да живеят както преди и всеки ден да очакват следващото покушение, изтормозени от една-единствена мисъл — ами ако този път се окаже успешно? Можеше ли да изпраща сутрин Саша, да го целува, а в същото време да си мисли дали той ще се върне вечерта вкъщи и дали тази целувка не е била прощална? Можеше ли да подскача при всеки телефонен звън и да се бои от всеки срещнат непознат? Господи, нима тя беше мечтала за такъв живот?! Пък и нима това можеше да се нарече живот?!

Но тя отдавна очакваше да се случи нещо подобно. Подсъзнателно разбираше, че рано или късно на Саша щеше да му се наложи да плаща за всичко, и неведнъж бе обяснявала на мъжа си, че е крайно време да започне да води по-спокоен живот. И той й бе обещал. Беше й обещал тих и мирен живот на легален бизнесмен и сякаш дори самият той беше уверен, че това скоро ще се случи!

„Не, това никога няма да се случи!“ — внезапно осъзна Олга.

Белов никога нямаше да живее тихо и мирно, защото животът му беше едно непрекъснато ходене по парапета на моста! Той просто не можеше да не прави това. И с момчешки инат отново и отново се покатерваше върху перилата, без да осъзнава, че по този начин повлича със себе си и онези, които го обичат!

Дяволът я накара да се влюби в този бандюга! И колко наивна глупачка е била, докато вярваше, че под нейното благотворно влияние той ще се промени, ще скъса с приятелите си, завинаги ще се раздели с бандитското си обкръжение!

Сега Оля осъзнаваше, че вече бе настъпил моментът коренно да промени всичко, но все още не можеше да се реши да предприеме крайни действия. Продължи да крачи из стаята, потънала в мрачни мисли.

Оля надникна през открехнатата врата в съседното помещение, което явно служеше за кухня. Макс съсредоточено човъркаше с отвертка една стара електрическа печка. В този миг нейният телохранител имаше толкова спокоен и домашен вид, че докато го гледаше, човек дори не можеше да допусне, че само преди няколко часа той беше убил двама души. Другите двама охранители, които Макс бе повикал във вилата, седяха край масата и белеха картофи.

— Ама, че се наредихме — майко мила! — с досада клатеше глава единият от тях. — В цялата къща за ядене има само картофи!

— А пък ние минахме покрай магазина… — загрижено се съгласи другият.

— Да, между другото, Олег — обърна се Макс към онзи, който имаше вид на по-възрастен, утре сутринта аз ще остана с Оля, а ти ще отидеш до пазара и ще купиш всичко необходимо…

В друга ситуация и ако беше в друго настроение, Оля сигурно щеше да види комичността на тази идилична сцена, в която бръснати мутри с мощни юмруци бяха попаднали в ролята на кротки и прилежни домакини. Но днес изобщо не й беше до смях. Тъкмо напротив — видът на тези загрижени тъповати физиономии й беше отвратителен. Тя не влезе в кухнята и се върна при сина си.

Мобилният телефон на Макс иззвъня. Оля го чу тихо да отговаря:

— Да… Тук е. Давам ти я… — Той се появи на прага и й подаде телефона. — Оля, извинявай, Саша е…

— Моля — каза тя, като се стараеше да говори спокойно, без каквито и да било емоции.

— Оля, имай търпение, миличка — разнесе се в слушалката напрегнатият глас на Саша. — Ще ми се наложи да повися малко тук, докато разбера какво става…

— Добре — отвърна с безразличие жена му.

— Изключи си мобифона, не забравяй да го направиш. И не говори по него — инструктира я той. — Ако има нещо спешно, кажи на Макс, той знае как да се свърже с мен.

— Добре — повтори тя.

Подчертано безучастният глас на жена му сепна Белов. Той разбираше, че е виновен пред нея, и очакваше да чуе справедливи упреци, взрив от негодувание, дори може би сълзи… Но този странен тон много го озадачи.

— Обичам те, миличка — каза колкото се може по-нежно.

— Знам — отвърна тя така, сякаш й бе съобщил, че днес е четвъртък.

Саша помълча малко, въздъхна и виновно попита:

— Оля, добре ли си?

— Много съм добре.

— А Ванка?

— И той е много добре — все така спокойно отвърна тя и натисна копчето, за да прекъсне разговора. Не можеше да продължи повече да разговаря с мъжа си, защото се боеше, че ще изпусне нервите си и или ще се развика, или ще се разплаче.

Оля върна мобифона на Макс, седна на дивана при сина си, внезапно зарови глава в сплетените си ръце и едва чуто простена:

— Господи, това никога, никога, никога няма да свърши!

Напълно объркан, Белов отпусна ръката си, с която държеше телефонната слушалка. Срещу него седеше голият до кръста Фил и се опитваше със здравата си дясна ръка (лявата му беше бинтована и висеше на една превръзка, преметната през врата му) да изчопли с помощта на една отвертка сплесканите куршуми от пластинките на бронежилетката. Късите сигнали от слушалката в ръката на Белов привлякоха вниманието му.

— Какво, истерясала ли е? — кимна той по посока на слушалката.

— Абе… — неопределено отвърна Саша.

— Ясна работа… Жената си е жена и нищо не можеш да направиш с нея… — усмихна се Фил. — Саня, а защо е тази паника: всички да се потопят, мобифоните да се изключат, на никого да не се обаждаме?

Без да се обръща, Саша протегна ръка назад и остави слушалката върху апарата, който стоеше върху една табуретка.

— Имам чувството, че цялата тази работа идва от улица „Лубянка“ — обясни той с нежелание.

— От улица „Лубянка“ ли? — вдигна глава Фил. — Аз нали ти казах за „Бялата стрела“, а пък ти ми се смееше!

— Фил, „Бялата стрела“ е филм за индианците на киностудио ДЕФА… — смръщи се с известна досада Саша. — С Гойко Митич в главната роля…

Приятелят му безнадеждно махна със здравата си ръка.

— На теб човек може ли да ти докаже нещо!

— Федералните няма сами да си цапат ръцете, те работят чрез трети лица — замислено продължи Белия. — Може би това дори да е работа на… Космос…

— Какви ги дрънкаш, да не би да го обвиняваш в нещо? — моментално се наежи Фил.

Той остави бронежилетката, стана и се приближи до Саша.

— Не — сведе очи и сви рамене Белия. — Само предположих…

— Братко, чакай малко, Космос няма представа… — поклати глава с недоумение Фил.

— Може би… — Белов се извърна и след кратка пауза добави: — Вече не вярвам на никого…