Александър Белов
Предан враг (10)

10.

Оля се събуди от сухата кашлица на сина си. Тя се надвеси над него и видя, че Ваня диша тежко, гърдичките му свистят, бузките му са покрити с болезнена ярка руменина, а челцето му е горещо като току-що изпечен картоф. Нямаше никакви съмнения, че с детето става нещо лошо.

Тя се облече набързо и надникна през прозореца. Голият до кръста Макс правеше гимнастика на двора.

— Макс! — подвикна му. — Ваня е болен, трябва веднага да се свържем със Саша.

Той й кимна и тръгна към къщата.

На екрана на телевизора самоотвержено се биеха две мъжки игуани, които явно не бяха успели да си поделят територията и сега очертаваха границите на владението си по силов път. „Ей на това му се вика игра на живот и смърт…“ — помисли си Саша. Той лежеше на дивана и наблюдаваше перипетиите на борбата за оцеляване при тези не особено симпатични обитатели на Халапагосите. Това отблъскващо зрелище беше съпроводено с досаден наукообразен коментар в духа на теорията за естествения подбор на Дарвин.

Разнесе се звънът на телефона. Саша, който беше изцяло погълнат от мислите си, не реагира веднага, погледна часовника си, намали звука на телевизора и вдигна слушалката.

— Да.

— Ало, Саша! — чу развълнувания и изплашен глас на жена си. Оля едва не плачеше. — Чуй ме, Ваня има висока температура. Има му нещо на гърлото, зачервено е… Саша, той направо едва диша, страхувам се, че това може да е скарлатина или нещо подобно. Спешно трябва да повикам лекар или да го заведа в болницата, чуваш ли?

Белов отдалечи слушалката и ядосано изпсува. По дяволите, сега само това му липсваше!

— Разбрах, Оля — прекъсна жена си той. — Дай ми Макс.

— Макс! — извика тя и веднага след това се чу силният плач на Ваня.

Саша се обърна към телевизора. От екрана му неподвижно се блещеше отвратителното влечуго. Той сграбчи дистанционното управление и ядосано натисна бутона за изключване.

Макс, който вече беше облечен и напълно готов за действие, взе слушалката:

— Да, Саша.

— Макс, виж какво, чакам едно обаждане по телефона и засега не мога да изляза — гласът на шефа му беше строг и делови. — Откарай ги в районната болница в Ликово. Нека да прегледат детето, но да не го регистрират, разбра ли? Веднага щом Фил дойде, аз ще ви намеря.

— Разбрано. — Охранителят прекъсна връзката и се обърна към жената, която се опитваше да приспи сина си: — Олга, пригответе се, чакам ви в колата.

Само след пет минути тя изнесе увития в одеяло Ванечка и те потеглиха. След колата на Макс се движеше едно тъмно жигули, в което пътуваха другите двама охранители.

Едва бяха излезли от селския път на шосето, което водеше към Ликово, когато мобилният телефон на Макс иззвъня.

— Да.

— Макс, отпред има милиционерски патрул, виждаш ли го? — предупреди го охранителят от задната кола.

— Виждам, не съм сляп. Почни бавно да изоставаш — хладнокръвно се разпореди той. — Ако започнат да ви тарашат, дръжте се спокойно… — Отдръпна мобилния телефон от ухото си и рече, без да се обръща: — Оля, имам два пистолета. Развий Ваня, ощипи го, изобщо направи нещо, за да се разплаче — Макс говореше с равен глас, но се усещаше, че едва се сдържа да не избухне. — Оля, много те моля… Ако започнат да ни проверяват, няма да се измъкнем…

Тя седеше с наведена глава и мълчеше…

Те наближиха милиционерския пост. До крайпътната канавка бяха спрели три жигулита на пътната милиция, а покрай тях се разхождаха мрачни ченгета, въоръжени с автомати. Решителният им вид сложи край на всички съмнения, че проверката можеше да им се размине.

— Оля, моля те… — повтори Макс, без да променя тона си.

— Дяволите да ви вземат всичките! — простена тя и разгърна одеялото. — Изроди! Мразя ви!

Макс се подчини пред категоричния жест на раираната палка на издокарания в портупей офицер и спря колата. Представителят на пътната милиция бавно се приближи към нея и надникна през отворения прозорец.

— Какво има, шефе? — свали тъмните си очила Макс и спокойно изгледа отдолу нагоре милиционера.

— Здравейте, инспектор от пътната милиция капитан Денисов — представи се милиционерът. — Документите, моля…

Макс му подаде документите си и милиционерът задълбочено започна да ги чете. Той извършваше това с демонстративна съсредоточеност и много бавно сравняваше лицата от снимките с тези на пътуващите в колата, като разглеждаше всички печати и щемпели… През цялото това време болният Ваня се късаше от плач.

— Другарю капитан, може ли малко по-бързо! — не издържа най-накрая Олга. — Синът ми е с четирийсет градуса температура, бързаме за болницата.

— Оля, недей да нервничиш, ей сега ще тръгнем — без да извръща глава, я успокои Макс.

Инспекторът се повъртя още малко и върна документите.

— Е, какво, наред ли е всичко? — опита се да се усмихне безгрижно Макс.

— Да, всичко хубаво, желая ви приятен път — изкозирува капитанът.

Едва потеглиха, когато постовите спряха съпровождащото ги жигули. В огледалото за обратно виждане Макс успя да зърне как ченгетата отвориха капака на багажника и моментално събориха двамата му помощници на асфалта… И той разбра, че остана сам.

В това време капитан Денисов вече докладваше по радиостанцията:

— Жена му и детето му излязоха на светло. С тях има един придружител. В единайсет и трийсет се отправиха към Ликово… Нали вече ви казах, с хлапето са, да… Обясниха, че отиват в болницата…