Александър Белов
Предан враг (49)

49.

Пчелата отново надникна зад стелажа, огледа набързо залата и погледна през прозореца. Всичко беше спокойно, ако не се броеше мърморенето на досадната аптекарка. Въпреки това беше време да се махат оттук. Всеки момент в аптеката можеше да се появи Макс пък и лелката зад гишето можеше просто да реши, че трябва вдигне патърдия.

— Добре, Оля, ти върви — каза той.

— Витя, а ти какво ще правиш? — попита разтревожено Олга. Едва сега започна да схваща, че нейният мъж — Саша Белия, наистина възнамерява да се разправи с приятеля си. — Мога ли да направя нещо за теб?

В отговор той й намигна:

— Всичко е наред…

— Ох, момчета, какви ги вършите! — въздъхна тя и потръпна.

— Нищо, нищо, все някак ще се оправим. Хайде, върви… Не, почакай… Вземи. — Подаде й червения карамфил, който носеше вече половин ден. — В знак на приятелство… и любов…

Оля смутено взе карамфила.

— Исках да го занеса в Берлин, но не стигнах дотам — обясни Пчелата. — Май че казах, каквото имах. Хайде, върви…

— Витя, ще направя всичко, което е по силите ми… — обеща му тя, притискайки развълнувано до гърдите си поувехналото цвете. — Ще се опитам… Ще направя всичко за теб…

— Всичко е наред, върви.

Той лекичко я побутна към вратата. На прага Оля се огледа. Сякаш искаше да му каже още нещо, но явно се отказа. Само му помаха за довиждане с карамфила и излезе. Иззад прикритието си Пчелата проследи как тя стигна до колата и се скри в нея. Макс се огледа наоколо, седна зад волана и джипът потегли.

— Е, какво, господине, да извикам ли милиция или сам ще си отидете?! — попита аптекарката.

Пчелата потисна въздишката си, обърна се към нея и затова не видя как на освободеното от джипа на Макс място веднага спря друг джип марка „Гранд Чероки“. От него слязоха Шмит и хората му.

Пчелата отиде до гишето и се усмихна.

— Лелче! Не викай милиция, а по-добре ми дай витамин C.

Аптекарката започна да рови в едно чекмедже с недоволен вид, сетне вдигна глава и се вцепени, втренчила изплашените си очи зад гърба на Пчелата.

— Витя, стой спокойно — разнесе се зад него невъзмутимият глас на Шмит.

Пчелата не реагира веднага и бавно извърна глава. От вратата към него се приближаваха Шмит и двамата му помощници. Той видя, че и тримата държаха в отпуснатите си ръце пистолети.

— Да вървим — спокойно каза Шмит. — Саша иска да те види.

Пчелата крачеше към джипа като към ешафод. Задната врата се отвори пред него. Той въздъхна тъжно, преди да влезе, и се вмъкна в колата. Яките рамене на каяците на Шмит го притиснаха от двете страни. А самият Шмит седна зад волана.

— Ех, Шмит, Шмит, държиш се лошо… — навъсено промърмори в бръснатия му врат Пчелата. — Нали аз те спасих от ченгетата и те доведох в отбора…

— Витя, недей — помоли го той, без да извръща глава. — Нали сам разбираш за какво става дума?

Да, Витя Пчьолкин разбираше за какво става дума. Включително и това, че едва ли щеше да доживее до сутринта.