Александър Белов
Предан враг (29)

29.

На Космос наистина страшно му провървя. Мерцедесът му налетя на една боклукчийска кола, и то така, че след това се наложи да измъкват несретника с помощта на оксижен. През цялото време, докато спасителите се трудеха над останките от мерцедеса, Космос яростно псуваше. В началото медиците предположиха, че е получил шок от удара и че може да има сериозни увреждания на вътрешните органи. Но когато откараха пострадалия в болницата и грижливо го прегледаха, останаха изненадани. Стана ясно, че като се изключат безбройните натъртвания и порязвания, травмите се свеждаха само до три счупвания — на предмишницата, на ключицата и на пищяла.

Космос беше гипсиран, сложиха му една инжекция и го предадоха на пристигналия в „Бърза помощ“ Юрий Ростиславович. Старите „академични“ връзки помогнаха на член-кореспондента да прибере сина си вкъщи. Лекарите пуснаха пострадалия и, разбира се, му предписаха строг режим на лежащо болен.

Ала, щом се озова у дома, на Космос и през ум не му мина да легне. Изпитваше ужасни болки, раните и натъртванията му пулсираха, но младежът не посегна към кокаина. Единственото, което си позволи, беше да пийне малко бира. Той чакаше Белов. Предполагаше, че след като научат за катастрофата, приятелите му ще го потърсят. Никак не му се искаше да се вижда с Фил и още повече — с Пчелата, но — виж! — с Белия му се искаше да си поговори. Напоследък между тях се бяха натрупали твърде много недоизказани неща.

Космос помоли баща си да не пуска при него никого, освен Саша и се настани край масата в хола с чаша бира.

Звънецът на вратата иззвъня, когато допиваше втората бутилка.

— Тате, отвори! — извика. — Нали помниш? Мен ме няма…

Холмогоров старши отиде в антрето, тътрейки домашните си чехли. Космос се заслуша. Първо изщрака ключалката на входната врата, а сетне баща му каза на някого: „Не се събувай…“ А след още един миг Юрий Ростиславович надникна при сина си и му съобщи:

— Саша дойде.

Космос замълча. Саша мина покрай Юрий Ростиславович и влезе в хола. Заобиколи стола, застана до прозореца, опря се на перваза и погледна в очакване неподвижния Космос.

— Саша, искаш ли бира? — предложи му Холмогоров старши.

Той не отговори. Юрий Ростиславович повъртя в ръка бутилката с бира, която бе взел от кухнята, остави я на масата и притеснено промърмори:

— Е, вие тук си поговорете, а аз ще отида оттатък да гледам новините…

Саша разсеяно му кимна. Юрий Ростиславович излезе от хола и затвори вратата след себе си.

— Фил ми каза, че си загинал при катастрофата — мрачно изрече Саша. — И аз хукнах към „Бърза помощ“…

— Жалко, че не загинах — също така мрачно го прекъсна Космос.

Белов напрегнато пристъпяше между масата и прозореца, тъй като не знаеше как да започне тежкия и неприятен и за двамата разговор.

— Мога ли да сваля крака ти на пода — попита най-сетне Саша.

— Опитай… — вяло се размърда пострадалият, подготвяйки се за болезнената процедура.

Саша внимателно спусна гипсирания му крак на пода, премести табуретката до масата и седна срещу него. Космос се смръщи, настани крака си по-удобно и се опита да отвори с една ръка бутилката с бира.

— Не ми се сърди, братко — започна Белов с тих и малко виновен глас. — Понякога трябва да оказвам натиск на всички, иначе всичко ще отиде по дяволите. Но ти наистина изглеждаш зле. Косе, дрогата ще те унищожи. Ще минеш на хероин и — край! Ще се сринеш окончателно, тогава вече няма да има спасение.

— Не е там работата, Саня… — подаде му със здравата си ръка бутилката бира Космос. — На, отвори я, аз не мога. Знаеш ли, аз отдавна вече си го мислех, а когато започна тази дивотия с Чечения, направо вече нищо не ме интересуваше… Ама, кажи ми, моля ти се, за какъв дявол ни е всичко това? — попита с болка в гласа той.

Саша отвори бутилката и наля бирата в чашите.

— За какво говориш в момента? — направи се, че не разбира.

— Саня, ти по-добре от мен знаеш за какво говоря — не сваляше от него разтревожените си зачервени очи Космос. — Преди си мислех, че на всяка цена трябва да докажа на всички, че съм по-твърд от камък. Е, показах им, и какво от това… Какво ще стане по-нататък? Своите хора ли ще започнем да избиваме?! Първо — нашите войничета в Чечения, а сетне ще се изпозастреляме помежду си… А пък на Пчелата изобщо не му пука, той е готов да прегризе гърлото на всеки за някой и друг долар повече!

— А ти да не би да си мислиш, че на мен всичко това ми харесва? — погледна изпод вежди приятеля си Саша. — Мен просто ме гепиха за гушата и ме заставиха да върша тази работа. Все едно, че съм в самолет — хем не мога да изскоча навън, хем знам, че няма да изкарам дълго във въздуха… Седнал съм вътре и летя…

— Да, и чакаш крилото да се откъсне… — съгласи се мрачно Космос.

— Точно така. Или да се забия в някоя планина…

— Или терористите да ударят със „Стингър“… — подсмихна се Космос. Изведнъж той се наведе напред и съсредоточено погледна приятеля си в очите. — Саня, а ти знаеш ли кога се качихме в този самолет? На трети октомври осемдесет и девета година, по време на боя в квартал „Раменски“. — Той помълча, предъвка устни и най-сетне си призна: — Всъщност тогава аз стрелях по Мухата…

Настъпи дълга и мъчителна пауза. Двамата си припомниха картини от онзи бой. Но всеки имаше различна представа за случилото се и сега виждаше онова, което виждаше и тогава от мястото, на което се намираше в онзи хангар…

Саша беше в самия център на стълпотворението и заедно с Пчелата измъкваше Фил от схватката. В този момент той не виждаше Мухата, пък и тогава не му беше до него.

За сметка на това Космос много добре го виждаше. Мухата разблъскваше биещите се и си проправяше път към Саша. Очите му пламтяха от безумна жажда за мъст, а в дясната му ръка в лъчите на прожектора проблясваше острието на нож. Космос нямаше как да предупреди Саша, а врагът вече беше на две крачки от него. На Мухата му оставаше да направи само още една последна крачка и той дори вече бе вдигнал ръка, за да нанесе решителния удар…

И тогава Космос измъкна своя пистолет… Изстрелът му се сля с изстрела на белокосия мъж и това го спаси. Той набързо прибра пистолета си и хукна след приятелите си към линкълна…

Саша стана и отиде до прозореца.

— Саша, разбери, тогава просто нямаше изход — започна да се оправдава Космос, заеквайки. — Само след миг той щеше да те наръга… А пък аз не ти го казах веднага, защото… ами, защото се шубелисах, когато ченгетата ме наскачаха. На кого му се ще да влезе в затвора, нали разбираш…

Сведе глава и виновно замълча. Белов също мълчеше. Застина, облегнал чело до хладното стъкло на прозореца, и с невиждащ поглед се загледа в сновящите долу хора. Скулите му нервно подскачаха.

Двамата мълчаха, тъй като сега никой не можеше да твърди със сигурност дали тогава, по време на онзи бой в квартал „Раменски“, Космос беше спасил своя приятел, или го беше погубил.

— Е, не може да се каже, че аз не се досещах… — замислено изрече най-сетне Белов.

Той се извърна и погледна приятеля си в очите. Лицето на Космос беше покрито с мрежа от синини и порязвания, а на главата му имаше превръзка, която приличаше на азиатска чалма. Счупената му ръка беше подпряна върху някаква сложна шина, а прикованият му в гипс крак — прав и дебел като брезов дънер, беше изопнат.

А венец на този нелеп вид беше неговият поглед изпод свъсените му вежди — в очите на Космос се четеше такава вина, сякаш беше някакъв кокер шпаньол, който е напакостил тайно в ъгъла.

Всичко това се стори толкова забавно на Белов, че той не можа да скрие усмивката си:

— Космосе, Космосе, мамка ти! Приличаш на извънземно страшилище! — с престорен упрек поклати глава. — Ако ти ми беше жена, сега щях да ти кажа: и защо ти, кучко такава, провали целия ми живот?! Но ти не си ми жена, ти си ми брат и затова…

Той замълча, върна се до масата, седна срещу приятеля си и попита, но вече с по-спокоен тон:

— Косе, а имаш ли още бира? Главата ми се цепи…

— Тате! — развика се едва ли не с радост Космос. — Има ли още бира?

А Белов плъзна още веднъж развеселен поглед по странната му фигура и иронично възкликна:

— Истински красавец!

Холмогоров старши влезе в хола, притиснал до гърдите си половин дузина бутилки с бира. Едва сега Белов забеляза колко е остарял Юрий Ростиславович. Той беше страшно побелял и прегърбен. Със зле избръснатото лице, избелялата дънкова риза, издутите на коленете джинси и подпетените пантофи академикът изобщо не приличаше на онзи блестящ учен и красив мъж, какъвто беше само допреди пет години. Едва сега Саша си припомни, че преди две години го напусна и младата му жена, която избяга зад граница с някакъв норвежец, датчанин или какъвто там беше…

Юрий Ростиславович подреди бутилките на масата и неуверено попита:

— Момчета, може ли да остана малко при вас?

— Разбира се, тате, седни… — посочи към един стол Космос.

Белов чевръсто отвори бутилките и наля бира във високите чаши.

— За твое здраве, синко — положи длан върху здравото рамо на сина си Юрий Ростиславович. — Недей повече да ме плашиш така, и приятелите си недей да плашиш.

— Точно така — съгласи се Саша. — Направо ме тресеше, докато се носех към „Бърза помощ“…

И тримата едновременно надигнаха чашите. Юрий Ростиславович попи устата си със салфетка и смутено се покашля:

— Тук има добра акустика и аз чух една-две фрази… Мога ли да ви разкажа една притча, която научих още през петдесет и осма и я запомних за цял живот… Две жаби паднали в една кана с прясно мляко. Чували ли сте я? Не сте, нали? Значи, така, едната казала: край, не можем да излезем оттук, няма смисъл да се борим — и потънала. А втората решила: а, не, няма да се предам току-така — и цяла нощ плувала, размахвала крачета… И както си махала до сутринта, успяла да направи прясното мляко на масло и да излезе от каната. Та така.

Саша се подсмихна и изведнъж забеляза, че Космос се е обърнал към баща си — погледът му беше необикновено топъл и почти нежен. Юрий Ростиславович отново се покашля и извади цигара.

— Това гласи тази притча — измърмори и се обърна към Белов. — Саша, дай ми запалка.

Той пъхна ръка в джоба на сакото си. Запалката се оказа под някаква дебела, сгъната няколко пъти хартия. Без изобщо да се замисли, той я измъкна. Беше картата на Чечения, надраскана с бележки, направени със син молив.