Херман Мелвил
Моби Дик (9)

Глава 7
Черквата

В същия този Ню Бедфърд има черква на китоловците и малцина са натъжените риболовци, заминаващи за Индийския и Тихия океан, които не посещават в неделя това място. Не пропуснах да го посетя, разбира се, и аз.

След като се прибрах от първата си утринна разходка, излязох отново, нарочно за тази цел. От доскоро ясното, слънчево, мразовито небе започна да пада суграшица и мъгла. Загърнат в рошавото си палто, тръгнах в нестихващата буря. В черквата намерих неколцина моряци и моряшки съпруги и вдовици. Тишината се нарушаваше от време на време само от воя на бурята. Мълчаливите богомолци седяха като че съзнателно настрана един от друг, сякаш всяка отделна мъка беше независима и непредаваема. Свещеникът още не бе дошъл; а безгласните островчета от мъже и жени не отделяха поглед от мраморните плочи с черни рамки, вградени в стената от всяка страна на амвона. Три от тях гласяха приблизително така — не твърдя, че ги предавам съвсем точно:

Изтърсих суграшицата от заледените си шапка и палто и седнах близо до вратата; когато се обърнах встрани, видях с изненада, че Куийкуег е до мене. Лицето му, развълнувано от тържествената гледка, изразяваше недоверчиво любопитство. Този дивак беше единствената личност, забелязала влизането ми; защото само той не знаеше да чете и не четеше смразяващите надписи на стената. Не знаех дали между присъстващите имаше роднини на моряците, чиито имена бяха издълбани; но неузнатите злополуки в риболовството са толкова много и повечето жени тук доказваха толкова ясно ако не с облеклото, то поне с изражението си своята нестихнала скръб, че съм уверен, че пред мене се намираха хора, в чиито незаздравели сърца старите рани започваха отново да кървят от състрадание при вида на тия тъжни плочи.

О, вие, чиито покойници са погребани под зелената трева; които можете да кажете, застанали сред надгробните цветя: ето тук, тук почива моят любим; вие не познавате дълбоката мъка, която гнети тия души. Каква горчива пустота в тия оградени с черно мраморни плочи, които не покриват ничии тленни останки! Какво отчаяние в тия безстрастни надписи! Каква ужасна пустота и неканено безверие в тези редове, които изгризват сякаш всяка вяра и отказват възкресение на загиналите без място и без гроб! Тия плочи биха могли да се намират и тук, и в подземните светилища на остров Елефанта.

В какви списъци за преброяване се включват мъртъвците; защо всеобщо известната пословица казва за тях, че не издавали нищо, при все че криели повече тайни от коварните плитчини на Гудуин Сендс; защо към името на отминалия вчера за онзи свят прибавяме една толкова многозначителна и неуместна дума, а не го удостояваме с нея, ако е поел рискования път към най-далечния край на тоя свят; защо застрахователните дружества изплащат осигуровки срещу смърт на безсмъртни; в какво всевечно, невъзмутимо вцепенение и страшен, безнадежден унес лежи и до днес древният Адам, починал преди цели шестдесет столетия; защо все още не приемаме да се утешим за ония, които вярваме, че се намират в неизразимо блаженство; защо живите тъй много се стараят да заглушат гласовете на мъртвите; защо слухът, че е долетяло почукване от нечий гроб, може да изпълни с ужас цял един град? Всички тия неща имат своето дълбоко значение.

Но вярата, като чакалите, се храни от гробовете и дори събира от тези мъртви съмнения своите най-живи надежди.

Едва ли е потребно да кажа с какви чувства в навечерието на заминаването ми от Нантъкит, при мрачната светлина на облачния, тъжен ден, аз гледах тия мраморни плочки и четях съдбата на отплавалите преди мене китоловци. Да, Ишмиъле, и теб може да те сполети същата участ. Но все пак се развеселих отново. Приятни подбуди за отплаване, прекрасен изглед за повишение, струваше ми се, че една пробита ладия ще ме превърне в знатен безсмъртен. В китоловството съществува, разбира се, и смърт — неизказано бързо и нередно прехвърляне на човека във вечността. Но какво от това? Струва ми се, че ние съвсем погрешно преценяваме въпроса за живота и смъртта. Че това, което на земята смятат за моя сянка, е истинското ми аз. Че когато разглеждаме духовните неща, приличаме на миди, които гледат слънцето изпод водата и смятат, че тази плътна вода е най-рядък въздух. Струва ми се, че тялото ми е само заслон на по-добрата ми същност. Така че който и да вземе тялото ми, не ще вземе мене. Затова да живее Нантъкит; и все едно кой и кога ще строши ладията или тялото — душата ми не би могъл да я разбие и самият Юпитер.