Херман Мелвил
Моби Дик (20)

Глава 18
Подписът

Както вървяхме с Куийкуег, който носеше и харпуна си, по края на кея към кораба, капитан Фалек викна гръмогласно от индианската си колиба, че не подозирал приятелят ми да е людоед, и заяви, че не допуска людоеди на кораба, ако не си покажат предварително книжата.

— Какво искате да кажете с това, капитан Фалек? — запитах аз, като скочих през фалшборда, оставяйки приятеля си на кея.

— Искам да кажа, че трябва да покаже книжата си.

— Да-а — обади се капитан Вилдад с кухия си глас, подавайки от колибата и своята глава зад тая на Фалек. — Трябва да докаже, че е покръстен. Сине на тъмнината — добави той, като се обърна към Куийкуег, — приобщил ли си се към някоя християнска църква?

— Ами че той принадлежи на първата независима църква.

Тук трябва да кажа, че много татуирани диваци, които служат в нантъкитски кораби, накрая се покръстват.

— Първа независима църква ли? — викна Вилдад. — Която извършва богослужението си в салона на дякон Дютерономи Колман?

При тия думи той свали очилата си, изтри ги с голяма жълта копринена кърпа на точки, сложи си ги пак внимателно, излезе от колибата, наведе се през фалшборда и изгледа продължително Куийкуег.

— Откога се числи към нея, младежо? — запита най-после той, обръщайки се към мене. — Не много отдавна, предполагам.

— Не — каза Фалек, — не е бил и покръстен както трябва; иначе щеше да поизмие малко тия дяволски синини от лицето си.

— Казвай сега — викна Вилдад, — наистина ли този филистимлянин е редовен член от братството на дякон Дютерономи? Не съм го видял ни веднъж да влиза там, макар че минавам покрай салона всеки божи ден.

— Не зная нито дякон Дютерономи, нито събранията му — казах аз, — зная само, че тоя Куийкуег от рождение е член на първата независима църква. Сам той е дякон.

— Младежо — каза строго Вилдад, — ти се подиграваш с мене. Обясни се, млади хитите. Коя църква имаш предвид? Отговаряй!

Виждайки се притиснат до стената, отговорих:

— Имам предвид, сър, единната стара вселенска църква, към която вие, аз, капитан Фалек, Куийкуег и всичко живо се числи; великата и вечна първа църква на всички вярващи; всички се числим към нея. Само че някои от нас имат чудновати хрумвания, които нямат нищо общо с истинската вяра; а в нея всички сме обединени.

— Искаш да кажеш, свързани с моряшки възел — викна Фалек, като се приближи. — Ти, младежо, най-добре да заминеш като мисионер вместо като прост моряк; не съм чувал досега по-хубава проповед. Дякон Дютерономи… ами че и самият отец Мапъл не би могъл да те надмине, а пък всички го признават за нещо. Качвай се, качвай се, остави книжата. Слушай, кажи на оня Куохог — така ли го нарече? Кажи на Куохог да дойде с тебе. Дявол да го вземе, какъв харпун има! Добра стока изглежда; и добре го носи. Слушай, Куохог, или както там ти е името, стоял ли си някога на носа на китоловен кораб? Убивал ли си риба?

Без да продума, Куийкуег скочи като бесен на фалшборда, оттам до носа на една от закачените за кораба китоловни лодки; прегъна лявото си коляно, нагласи харпуна и изкрещя горе-долу следното:

— Капитане, виждаш онзи капчица катран на водата? Виждаш го? Представи си, че той око на кит; гледай тогава!

С тия думи той се прицели, метна желязото право над широкополата шапка на Вилдад и над корабните палуби и потопи лъскавата капчица катран.

— Така — каза Куийкуег, като издърпа полека въжето на харпуна, — предположил, че око на кит; тогава този кит мъртъв.

— По-скоро, Вилдад — каза съдружникът му Фалек, който се бе отдръпнал към капитанския мостик, защото се бе по-уплашил от летящия харпун. — По-скоро, Вилдад, и донеси корабните книжа. Трябва да вземем тоя Хеджхог, искам да кажа Куохог, за някоя от лодките. Слушай, Куохог, ще ти дадем една деветдесета част от печалбата; такъв дял не е получавал досега ни един харпунер, отплавал от Нантъкит.

И така слязохме в капитанската каюта и за най-голяма моя радост Куийкуег бе приет веднага в същия корабен екипаж, към който се числях и аз.

Когато всички предварителни подготовки бяха привършени и книжата бяха готови за подпис, Фалек се обърна към мене:

— Предполагам, че тоя Куохог не знае да пише, нали? Слушай, Куохог, дявол да те вземе! Можеш ли да се подпишеш или да туриш някакъв знак?

При тоя въпрос Куийкуег, участвал вече веднъж-дваж в подобни церемонии, никак не се смути, а взе предложеното перо и нарисува на съответното място върху хартията точно копие на странната кръгла фигура, татуирана на ръката му; така че под погрешното име, което капитан Фалек упорито му даваше, се появи нещо подобно:

Куохог

неговият знак.

През това време капитан Вилдад гледаше сериозно и упорито Куийкуег, после стана тържествено, порови из огромните джобове на дългото си шаячно палто, извади оттам цял куп брошури, избра една, озаглавена „Последният ден наближава, време за губене няма“, сложи я в ръцете на Куийкуег, сграбчи ги заедно с книгата в своите, загледа го твърдо в очите и каза:

— Сине на тъмнината, трябва да изпълня дълга си към тебе; собственик съм на този кораб и се грижа за душите на целия екипаж; страх ме е, че държиш още на своите езически обреди, но не оставай завинаги роб на сатаната. Отхвърли идола на Ваал и отвратителния дракон; спаси се от приближаващия гняв; отваряй си очите, с една дума; о, милостиви Боже! Отклони го от геената огнена!

От словата на стария Вилдад се носеше все още лъхът на соленото море, странно размесен с библейски и домашни слова.

— Спри, Вилдад, спри! Не разваляй нашия харпунер — извика Фалек. — Набожните харпунери не са добри моряци… изгубват вълчия си нрав; а щом не е морски вълк, харпунерът не струва пукната пара. Нат Суей например беше едно време най-храбрият кормчия в цял Нантъкит и Винярд; но тръгна по черкви и не видя добро. Толкова се боеше за жалката си душа, че се отдръпваше в ужас и бягаше от китовете, защото се страхуваше от бъдещето, ако лодката му се разбие и той се намери при Дейви Джонс^[1].

— Фалек, Фалек! — каза Вилдад, като вдигна очи и ръце. — И ти, и аз сме видели много опасности; и ти знаеш, Фалек, какво е страх от смъртта; как можеш да дрънкаш тогава тия нечестиви слова? Та ти противоречиш на собственото си сърце, Фалек. Я ми кажи, когато тоя „Пекод“ загуби и трите си мачти в тайфуна пред Япония при онова пътуване, когато ти беше помощник на капитан Ахав, нима не помисли за смъртта и за Страшния съд?

— Слушайте го! Слушайте го! — викна Фалек, като се разхождаше с ръце в джобовете из каютата. — Слушайте го всички! Та за това ли ще мисля аз? Когато всеки миг смятахме, че корабът ще потъне! За смъртта и за Страшния съд ли? Когато и трите мачти трещяха на борда и всички морски вълни ни връхлитаха отзад и отпред, да мисля за смъртта и страшния съд? Не, тогава човек няма време да мисли за смъртта. За живота мислехме ние с капитан Ахав: как да спасим екипажа… как да изкалъпим временни мачти… как да се доберем до най-близкото пристанище; за тия работи мислех тогава.

Вилдад не каза нищо, само закопча догоре палтото си и тръгна към палубата, където го последвахме и ние. Той застана там да наблюдава спокойно моряците, които кърпеха платното на главната мачта, седнали между кърмата и капитанския мостик. От време на време се навеждаше да прибере някое парче платно или къс насмолено въже, които иначе можеха да пропаднат.