Херман Мелвил
Моби Дик (69)

Глава 67
Разсичането

Беше събота вечер, а каква неделя последва! Всички китоловци изповядват ех officio^[1] незачитането на неделната почивка. Белият като слонова кост „Пекод“ заприлича на кланица, всеки моряк се превърна в касапин. Бихте помислили, че принасяхме десет хиляди вакли вола в жертва на морските божества.

Преди всичко огромните сечива за разсичане; между тези обемисти предмети има и няколко скрипеца, боядисани обикновено в зелено, които никой не може да вдигне сам; този огромен вързоп бе завлечен до главната мачта и завързан здраво за основата й, която е изобщо най-здравото нещо на всяка палуба. Около вързопа бе прокарано дебело корабно въже до самия рудан и тежкият най-долен вързоп със сечива бе спуснат върху кита; за вързопа бе завързана голямата, тежаща стотина фунта кука за китова мас. След това двамата помощник-капитани, Старбък и Стъб, въоръжени с дълги лопати, бяха спуснати на дървените площадки пред борда и започнаха да пробиват отвор в тялото, за да закачат куката точно над най-близката странична перка. После около отвора се изрязва широк полукръг, куката се забива, а ядрото на екипажа се струпва с диви викове и започва да се поти около рудана. Изведнъж целият кораб се наклонява на една страна; всеки винт в него се раздвижва като гвоздеите в стара къща в мразовито време; той трепери, тресе се и кима с изплашените си мачти към небето. Той се наклонява все повече и повече към кита, а в това време на всяко запъхтяно повдигане на рудана вълните отговарят с подмамващо повдигане; докато най-после се чува бърз, внезапен плясък; корабът се люшва със силен тласък нагоре и настрана от кита и победоносният скрипец се показва, повлякъл откъснатия полукръгъл край на първото парче мас. И тъй като маста обвива кита както кората портокала, трябва да я обелят от тялото точно както понякога обелват кората на портокал, като я изрязват на спирали. Поради постоянното дърпане на рудана китът се върти непрекъснато във водата и маста се бели на еднообразни ивици по протежение на тъй наречения „разрез“, направен едновременно от лопатите на помощник-капитаните Старбък и Стъб; веднага след обелването, може да се каже дори едновременно с него, маста се издига непрекъснато все по-високо и по-високо, докато горният й край намаже върха на главната мачта; тогава моряците при рудана престават да го движат, огромната кървава маса се люшка няколко мига насам-натам, като че пусната от небето, и всеки трябва да внимава да не го докосне с люшканията си, защото може да го плесне и прехвърли през борда с главата надолу.

След това един от помагачите харпунджии се приближава с дълго остро оръжие, наречено абордажен меч, и като му дойде редът, прорязва сръчно доста голям отвор в долната част на люшкащата се маса. В този отвор закачат края на втория скрипец, за да задържа маста за следващото действие. След това този съвършен воин предупреждава целия екипаж да се отстрани и се нахвърля отново изкусно върху маста, за да я раздели окончателно на две половини с няколко отчаяни мушкания отстрана; така късата долна половина е още здраво закрепена, а по-дългата горна част, наричана „одеяло“, все още се люшка и е готова за сваляне. Моряците на предния край подновяват песента си и докато единият скрипец обелва и издига второ парче мас от кита, другият постепенно спуска първото парче през главния люк право долу в една немебелирана приемна, наричана помещение за маста. В това полутъмно помещение няколко чифта пъргави ръце навиват дългото „одеяло“ като жива маса от преплетени змии. Така върви докрай: двата скрипеца едновременно се издигат и спускат, китът и руданът се люшкат, моряците пеят; господата в помещението за маста навиват, помощник-капитаните разрязват, корабът се напъва, а екипажът от време на време ругае, за да облекчи общото напрежение.