Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 1
Далечни очертания

Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години — не е важно точно кога останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята. Така прогонвам аз скуката и подобрявам кръвообращението си. Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите — тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване. То е за мене заместител на пистолета и куршума. Катон се е нанизал с философски замах на меча си; аз се насочвам безшумно към кораба. В това няма нищо чудно. Макар и да не го съзнават, почти всички хора в различни степени и в различни времена споделят моите чувства към океана.

Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове, както индийските острови са опасани с коралови рифове; търговията го залива отвред със своите вълни. Всички улици отдясно и отляво ви отвеждат към водата. Накрай града е крепостта, а там във величествения вълнолом се плискат вълни и лъхат ветрове, които само допреди няколко часа не са съзирали суша. Погледнете тълпите, дошли да им се любуват.

Разходете се из града в някой сънлив съботен следобед. Тръгнете от Корлиърс Хук към Кентис Слип, а оттам пред Уайтхол на север. Какво виждате? Застанали като безмълвни стражи около града, хиляди и хиляди смъртни стоят унесени в мечти по океана. Някои са се облегнали на опорните стълбове; други са насядали по парапета на кея, трети надничат през фалшборда на китайски кораби; а някои са се покатерили по вантите, сякаш се стремят да се взрат още по-далеко в морето. Всички те са жители на сушата; през цялата седмица са били затворени между дъски и мазилка — вързани пред гишета, заковани за чинове, завинтени пред писалища. Какво се е случило? Нима са изчезнали зелените поля? Какво търсят тия хора тук?

Погледнете! Идват нови тълпи, тръгнали право към водата, решени сякаш да се гмурнат в нея. Странно! Те ще се успокоят едва когато стигнат самия край на сушата; не ги задоволява скитането под сенчестия заслон на пристанищните складове. Не. Те трябва да доближат самата вода, като внимават само да не паднат в нея. Стоят те тъй, заели мили… левги. Всички са жители на сушата, дошли от улички и алеи, от улици и булеварди — от север, изток, запад и юг. Но тук всички са единни. Нима магнитните стрелки на компасите от всички тия кораби са ги привлекли тук?

Но не е само това. Да кажем, че сте на сушата; на някое високо плато с езера. Тръгнете по която и да е пътека; в девет десети от случаите тя води към някоя долинка и свършва до речен вир. В това има сякаш магия. Накарайте най-разсеяния човек, потънал в най-дълбока замечтаност, да тръгне с вас и той ще ви заведе неминуемо към вода, стига да има вода в тая местност. Направете този опит, ако някога ви сполети жажда в Голямата американска пустиня и в кервана ви се намира случайно някой професор метафизик. Да, всеизвестно е, че водата и съзерцателността са слети неразривно.

Да вземем някой художник. Той желае да ви нарисува най-фантастичното, сенчесто, спокойно, очарователно и романтично кътче от долината на река Сако. Кое му помага, за да внуши настроението? Ето ви хралупестите дървета, във всяко от които има сякаш един пустинник и едно разпятие; ето ви мирна ливада и заспал добитък; от хижичката накрая се вдига сънлив дим. Дълбоко в далечната горичка се вие лъкатушен път, стигащ до зъберите, извисени над сините планински скатове. Но и вълшебството на тази картина, и въздишките на бора, капещи като иглици върху главата на овчаря, щяха да бъдат напразни, ако погледът му не беше втренчен в чаровната река пред него. Идете в прериите през юни, когато в протежение на десетки мили ще вървите до колене сред петнисти лилии — какъв чар им липсва? Вода — там няма нито капка вода! Ако Ниагара беше пад от пясък, щяхте ли да пътувате хиляди мили, за да го видите? Защо бедният поет от Тенеси, получил внезапно няколко шепи сребро, започнал да обмисля дали да си купи палто, от което имал неотложна нужда, или да вложи парите си, като отиде пеша до океана при Рокауей бийч? Защо всеки здрав младеж със здрав дух пощръклява понякога за море? Защо при първото ви мореплаване като пасажер изпитвате мистичен трепет, щом ви кажат, че сушата не се вижда вече? Защо старите перси са смятали морето за свещено? Защо гърците са му посветили отделно божество, и то брат на Юпитер? Всичко това сигурно не е без смисъл. А още по-дълбок е смисълът на легендата за Нарцис, който се хвърлил в извора, за да сграбчи отразения там прекрасен, измъчващ го образ, и се удавил. Същия образ виждаме и ние във всички реки и океани. Образа на неуловимия призрак на живота; това е ключът на цялата загадка.

Когато казах, че имам навика да пътувам по море, щом погледът ми почне да се замъглява и дробовете ми да дишат тежко, не исках да кажа, че тръгвам като пасажер. Защото да пътуваш като пасажер, трябва да имаш кесия, а празната кесия е само парцал. Освен това пасажерите се разболяват от морска болест… стават свадливи… не спят нощем… изобщо не се забавляват много; не, аз не заминавам никога като пасажер; нито пък, макар и да съм моряк, пътувам по море като комодор, капитан или готвач. Предоставям славата и честта на тия длъжности за хората, които ги обичат. Лично аз ненавиждам всички почетни и почитани стремежи, несгоди и изпитания от какъвто и да е вид. Годен съм да се грижа само за себе си, без да поемам отговорност за кораби, платноходи, бригове, шхуни и тям подобни. А да замина като готвач, макар и да признавам, че това е доста голямо отличие, защото готвачът е един вид офицер на борда — някак си не ми е минавало през ум да пека пуйки и кокошки; при все че надали някой би говорил по-почтително и дори по-страхопочтително от мене за една добре изпечена кокошка или пуйка, умело подправена с масло, сол и пипер. Именно поради езическата преданост на древните египтяни към печените ибиси и хипопотами вие виждате мумиите на тези създания в огромните пекарни — пирамидите.

Не, аз пътувам по море само като прост моряк, застанал пред мачтата, изправен на бака, кацнал в наблюдателницата на върха на главната мачта. Вярно е, че някои от тия неща върша по заповед и съм длъжен да скачам от мачта на мачта като скакалец в китна ливада. А в началото това е доста неприятно. То засяга честолюбието ти, особено ако си от някой стар род на сухоземни жители, като например Ванренселъровци, Рандолфовци, Хардиканутовци. Още повече ако, преди да потопиш ръката си в кофата с катран, ти си я вдигал важно като селски учител, принуждавайки и най-високите момчета да стоят в страхопочитание пред тебе. Мога да ви уверя, че преходът от положението на учител към това на моряк е твърде рязък и трябва да си се нагълтал здраво със Сенека и стоиците, за да го понесеш с усмивка. Но с време и на това се свиква.

Какво от туй, че някой стар и стиснат капитан ми бил заповядал да грабна метлата и да измета палубата? Какво е това унижение, ако го преценим, да речем, с мерилото на Новия завет? Да не мислите, че архангел Гавраил ще ме цени по-малко, защото в случая съм се подчинил усърдно и почтително на стария скъперник? Кой не е роб? Кажете, моля. Щом е така, каквото и да ми заповядат старите капитани, както и да ме удрят и блъскат, аз съзнавам със задоволство, че така трябва да бъде; че всеки има в едно или друго отношение същата участ — във физически или метафизически смисъл; а щом всеобщото блъскане е правило, всички трябва да се удрят взаимно и да са доволни.

Освен това аз всякога пътувам като моряк, защото е прието да ми плащат ония несгоди, за които досега не съм чул да са платили и пара на пътниците. Напротив — пътниците си ги плащат сами. А разликата между това дали ти плащаш, или ти се плаща е много голяма. Плащането е навярно най-неприятното задължение, което двамата градински крадци, Адам и Ева, са ни оставили в наследство. А може ли нещо да се сравни с това да ти плащат? Учтивото усърдие, с което всеки човек получава пари, е истинско чудо, особено като се има предвид колко искрено сме убедени, че парите са коренът на всички земни злини и че никой богат човек не може да влезе в рая. О, с каква радост се осъждаме на вечна гибел!

И накрая — аз пътувам по море като моряк заради гимнастиката и чистия въздух на бака. Защото насрещните ветрове на тоя свят са много по-чести от тия откъм гърба (ако не нарушавате никога, разбира се, Питагоровия съвет[1]). Затова комодорът на задната палуба диша въздуха, издишван от моряците на предната. Той мисли, че го вдишва пръв; но не е така. По същия начин простолюдието е в много други случаи пред водачите си, които едва ли подозират това. Но откъде ми хрумна да тръгна на лов за китове, след като бях вдишвал многократно морския въздух като моряк на търговски кораби — това ще ви каже най-добре невидимият полицай на орисниците, който непрестанно бди над мене, тайно ме следи и необяснимо как ми влияе. Без съмнение заминаването ми на тоя лов за китове е било част от отдавна съставената подробна програма на Провидението. Нещо като кратко интермецо и соло между главните номера. Предполагам, че тази част от програмата трябва да е изглеждала горе-долу така:

ГОЛЯМА БОРБА ОКОЛО ИЗБОРА ЗА ПРЕЗИДЕНТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

 

Лов на китове от някой си Ишмиъл

 

КЪРВАВИ БОЕВЕ В АФГАНИСТАН

При все че не мога да кажа защо режисьорите орисници са ми отредили жалката роля да ловя китове, докато на други са били определени величествени роли в големи трагедии, кратки и леки роли в приятни комедии и весели роли във фарсове — при все че не мога да кажа защо точно е станало това, все пак сега, когато си припомням всички обстоятелства, струва ми се, че мога да надзърна в подтиците и подбудите, представени ми в хитра маскировка, за да ме накарат да приема ролята, която изиграх, а освен това поласка ме измамата, че изборът се дължи на собствената ми свободна воля и разумна преценка.

Главна подбуда беше замайващата мисъл за самия кит. Това мощно и тайнствено чудовище не даваше мир на любопитството ми. После идваха непознатите далечни морета, из които то люшкаше огромното си като остров туловище; неописуемите, неизразими опасности на китолова и всички съпътстващи го чудеса на патагонски гледки и звуци помогнаха да се поддам на желанието си. За други хора тия неща не биха били може би изкушения; но аз съм бил всякога измъчван от копнеж по далечното. Обичам да плавам из забранени морета и да слизам на диви брегове. Макар и да не пренебрегвам доброто, улавям бързо всеки ужас и дори мога да се приобщя към него — ако ме оставят — защото не е лошо да си в приятелски отношения с всички свои съобитатели.

Затова ловът на китове беше добре дошъл; широките водни врати на чудния свят се разтвориха и сред безумните заблуди и мечтания, които ме завлякоха до това решение, в глъбините на душата ми се носеха в безкрайно шествие двойки китове, а сред тях един огромен качулат призрак витаеше във въздуха като снежен хълм.

Бележки

[1] Питагор е съветвал учениците си да не ядат фасул. — Б.пр.