Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 48
Първото спускане

Призраците се стрелнаха в другия край на палубата и развързаха с безшумна бързина въжетата и връзките на люлеещата се там лодка. Тази лодка, макар и наричана капитанска, защото висеше откъм десния борд, се смяташе всякога за резервна. Фигурата, застанала сега на носа й, беше висока, мургава, с един бял зъб, който се подаваше злобно из стоманеносиви устни. Облечена беше погребално в измачкано китайско черно памучно палто и широки панталони от същия плат. Тази абаносова фигура беше странно увенчана с лъскав бял тюрбан от няколко плитки коса, навити около главата. Не така мургави, другарите на тази фигура имаха яркия тигрово жълт цвят на туземците от Манила, едно племе, прочуто със своето дяволско коварство и смятано от някои честни бели моряци за платени съгледвачи и тайни довереници из моретата на своя господар — сатаната, чиято кантора се предполага да е другаде.

Докато смаяният екипаж гледаше тия чужденци, Ахав се провикна към главатаря им, стареца с белия тюрбан:

— Готово ли е всичко, Федала?

— Готово — полуизсъска в отговор той.

— Спускайте се тогава, чувате ли? — извика Ахав през палубата. — Спускайте се, казвам.

Гласът му беше така гръмък, че въпреки изненадата си моряците скочиха през парапета; макарите се завъртяха; трите лодки се спуснаха в морето; а моряците скочиха като кози от люшкащия се кораб в люлеещите се лодки с ловкост, готовност и решителност, непознати в никакъв друг занаят.

Едва се бяха отделили от подветрения корабен борд, когато в четвъртата лодка, която идеше от противоположната страна и бе заобиколила кърмата, видяха петимата непознати и след тях Ахав, застанал на задната палуба, откъдето нареждаше на Старбък, Стъб и Фласк да се пръснат нашироко, за да обгърнат по-голяма водна площ. Но втренчили поглед в мургавия Федала и хората му, моряците от другите лодки не изпълниха заповедта.

— Капитан Ахав? — запита Старбък.

— Разпръснете се — извика Ахав, — отдалечете и четирите лодки една от друга. Ти, Фласк, изтегли се към подветрената страна!

— Да, да, сър — извика весело дребният Ледорез, като завъртя голямото си гребло. — Налягайте веслата! — обърна се той към хората си. — Ха така!… Ха така!… Още! Ето къде пляска право пред нас, момчета!… Налягайте!

— Не обръщай внимание на ония жълти момчета, Арчи.

— О, нямам нищо против тях, сър — каза Арчи. — Знаех тая работа от по-рано. Нали ги чух в трюма. И нали казах на Кабако за тях? Какво каза ти, Кабако? Те са пътници без билет, мистър Фласк.

— Гребете, гребете, юнаци; гребете, чеда; гребете, дечица — въздишаше и мънкаше утешително Стъб към своите хора, някои от които още проявяваха признаци на колебание. — Защо не пречупите гръбнаци, момчета? Какво сте се зазяпали? По момците в оная лодка ли? Пфуу! Та това са само още пет чифта ръце, дошли да ни помогнат… Няма значение откъде… колкото сме повече, толкова по-добре. Гребете де, гребете; не обръщайте внимание на сярата… дяволите са добри другари. Така, така: добре я карате сега; такова гребане струва хиляда лири; с такова гребане се загребва най-голяма печалба! Ура за златната купа за спермацетово масло, юнаци! Три пъти ура, хора… Всички нащрек! Спокойно, спокойно; не бързайте… не бързайте. Защо не удряте веслата, разбойници? Захапвайте, кучета!… Така… така… полека, полека! Така… така! Здраво и право. Оттеглете се там, оттеглете се! Дявол да ви вземе, дрипави нехранимайковци, до един сте заспали. Престанете да хъркате, сънливци, и гребете. Ще гребете ли? Не можете ли? Или не искате? Гребете до пукване! Гребете, та очите ви да изхвръкнат! Хайде — той измъкна острия нож от пояса си. — Всеки майчин син да измъкне ножа си и да гребе с нож между зъбите. Така… така. Сега вече я карате донякъде; така трябва, челичените ми момчета. Карайте… Карайте, щастливци! Карайте!

Насърченията на Стъб към хората му са предадени нашироко, защото той изобщо им говореше по-особено, когато трябваше да им втълпи религията на гребането. Но от тези образци на неговите проповеди не трябва да предполагате, че той изпада в особена ярост към паството си. Ни най-малко, и в това именно беше главната му особеност. Той можеше да наговори най-ужасни неща на екипажа си с тон, в който шеговитостта и яростта се примесваха така, че яростта изглеждаше придадена само за да подсили шеговитостта; затова никой гребец не можеше да слуша тия подканвания, без да почне да гребе с все сила, а в същото време като че само за развлечение. Но сам той изглеждаше през цялото време толкова спокоен и нехаен, така бавно действаше с кормилното гребло, така се прозяваше — понякога с отворена уста, — щото самият вид на този прозяващ се капитан омагьосваше хората с контраста си. Обаче Стъб беше от оная необикновена порода шегобийци, чиято веселост е така странно двусмислена, че всичките им подчинени са винаги нащрек, за да им угодят.

Изпълнявайки дадения знак на Ахав, Старбък гребеше сега косо пред носа на Стъб; и когато двете лодки се доближиха съвсем за една-две минути, Стъб повика помощник-капитана.

— Мистър Старбък! Хей, лодката отляво! Една дума, сър, ако обичате!

— Ее? — отвърна Старбък, без да се обърне нито на косъм, продължавайки да подканва все така настойчиво, макар и шепнешком, хората си и упорствайки да не поглежда Стъб.

— Какво мислите за ония жълти момци, сър?

— Промъкнали са ги някак на борда преди отплаването на кораба. (Силно, силно, момчета — прошепна той на екипажа си, след това заговори пак високо.) Неприятна работа, мистър Стъб! (Карайте я да подскача, да подскача, момци!) Но няма значение, мистър Стъб, всичко ще се оправи. И вашите момци да гребат здраво, пък да става каквото ще. (Подскачайте, хора, подскачайте!) Бурета спермацет ни чакат, мистър Стъб, а за това именно сме тръгнали. (Гребете, момчета!) Спермацетът, спермацетът е целта! То е и дългът, дълг и печалба ръка за ръка!

„Да, да, и аз си помислих така — казваше си Стъб, когато лодките се отделиха една от друга, — така си помислих и аз, щом ги зърнах. За тях е ходел той толкова често в задния трюм, както подозираше Самуна. Там са били скрити. Заради Белия кит. Добре, добре, така да бъде! Нищо не можем да направим. Така да бъде!“ Отдалечавайте лодката, хора! Това днес не беше Белия кит! Отдалечавайте лодката!

Появата на тия непознати чужденци в такъв критичен момент, какъвто беше спускането на лодките от палубата, пробуди не без основание една суеверна изненада у някои моряци от екипажа; но въображаемото откритие на Арчи, което се бе разчуло преди известно време между тях — макар и да не бяха му повярвали тогава, — ги бе подготвило до известна степен за това събитие. То притъпи остротата на учудването им; и заедно с доверието, с което Стъб поясни появата, ги освободи от суеверни предположения; но въпросът оставяше все пак достатъчен простор за най-разнообразни догадки относно точното отношение на мрачния Ахав към тая работа още от самото й начало. Лично аз си припомних мълчаливо тайнствените сенки, които видях да се промъкват на борда на „Пекод“ в мрачното нантъкитско утро, както и загадъчните намеци на чудноватия Илия.

Междувременно Ахав, когото офицерите му не можеха да чуват, защото се бе отдалечил много по посока на вятъра, беше все още начело на останалите лодки; това доказваше какъв силен екипаж гребеше в неговата лодка. Неговите тигрово жълти гребци изглеждаха само от стомана и кокал; те се издигаха и спускаха като пет механични чука с редовни мощни удари, които тласкаха периодично лодката по водата като парните двигатели на параход по Мисисипи. Федала, който гребеше с весло на харпунджия, бе захвърлил черното си палто и голите му гърди, както и цялото му тяло се очертаваха ясно над борда, върху последователните спадания на водния кръгозор; а в другия край на лодката, с вдигната и полуотметната назад ръка като фехтовач, за да отклони сякаш всяка възможност за катурване, Ахав действаше здраво със своето кърмилно гребло, както при хиляди спускания с лодка, преди да го осакати Белия кит. Простряната ръка направи ненадейно някакво особено движение и се закова, а петте гребла се вдигнаха едновременно. Лодката и хората застанаха неподвижно сред морето. Другите три пръснати лодки се спряха безредно в синевата, без да оставят видима следа, но Ахав, който беше по-близо до тях, бе забелязал движенията им.

— Всеки да наблюдава покрай греблата си! — извика Старбък. — А ти, Куийкуег, стани!

Скачайки пъргаво върху високата триъгълна седалка на носа, дивакът застана там неподвижен и се загледа втренчено към мястото, където бяха открили неотдавна лова. В противоположния край на лодката, върху също такова триъгълно възвишение между двата борда, самият Старбък се полюляваше спокойно и ловко при резките сътресения на жалкия си съд и гледаше мълчаливо огромното синьо морско око.

Немного далеко стоеше неподвижна, затаила дъх, и лодката на Фласк; командирът й бе застанал безстрашно на върха на лагрета, една сигурна наблюдателница, закрепена в кила и издигаща се около две стъпки над площадката на руля. Тя се използва за редуване на смените, които хвърлят китоловното въже. Върхът й не е по-широк от една педя, затова застаналият на такава основа Фласк изглеждаше кацнал върху главната мачта на някакъв кораб, потънал до клотиките си. Но малкият, нисък и дребен Ледорез беше изпълнен с голяма и висока амбиция. Така че тази негова наблюдателница в никакъв случай не го задоволяваше.

— Не виждам и на три вълни оттук; я изправете едно гребло да се кача на него.

При тия думи Дагу хвана с две ръце бордовете на лодката, за да се плъзне по-бързо до кърмата, изправи се и предложи за пиедестал високите си рамене.

— Не е по-лоша мачта от другите, сър. Ще се качите ли?

— Ще се кача и много ти благодаря, чудесни друже; само че бих желал да си още петдесет стъпки по-висок.

При тия думи черният великан стъпи здраво върху две срещуположни дъски на лодката, понаведе се, направи от дланта си стъпало за крака на Фласк, сложи ръката му върху украсената си с пера глава, подкани го да подскочи, когато сам той се изправи, и с едно ловко подмятане настани дребното човече право на раменете си. Там стоеше сега Фласк, а Дагу бе вдигнал ръка, за да му даде опора, о която да се закрепи.

За новака е всякога странно да вижда с каква чудна, привична, несъзнателна ловкост китоловецът стои прав в лодката си дори когато го подмятат най-бурни, неукротими и напряко връхлитащи вълни. Още по-странно е да го види кацнал на замайваща височина, и то при такива условия, върху самата лагрета. Но зрелището, представяно от дребния Фласк, кацнал върху великана Дагу, беше още по-странно; защото, пазейки равновесие със студено, безразлично, свободно, безгрижно, дивашко величие, благородният негър олюляваше при всяко люшкане на лодката прекрасната си снага. Светлокосият Фласк приличаше на снежинка, кацнала върху широкия му гръб. Носачът изглеждаше по-благороден от носения. При все че буйният, шумен, суетен Фласк тупаше нетърпеливо от време на време с крак, величествените гърди на негъра не ускориха ни веднъж равномерното си дишане. Виждал съм как по същия начин страстите и суетността тъпчат живата великодушна земя, която не променя от това своите приливи, отливи и годишни времена.

През това време третият помощник-капитан Стъб не проявяваше такива далновидни грижи. Китовете са се гмурнали може би по навик, а не от страх. В такъв случай Стъб щеше да подслади според обичая с лулата си тягостното чакане. Той я извади от панделката на шапката, където я втъкваше винаги накриво като перо. Напълни я, натъпка с пръст тютюна, но едва бе успял да драсне кибрита върху грапавата си като гласпапир длан, когато харпунерът му Таштего, втренчил очите си като неподвижни звезди по посока на вятъра, се строполи като мълния на седалката и завика като луд:

— Смъквайте се, смъквайте се всички и се отдръпнете! Ето ги!

Жител на сушата не би забелязал в тоя миг нито кит, нито следа от херинга; той би видял само развълнувана бледозеленикава вода и пръснати тук-там тънки струи пара, които витаеха над нея и се разсейваха към подветрената страна, като сливаща се пяна от бели връхлитащи вълни. Околният въздух внезапно потрепери и сякаш зазвънтя като въздуха над нажежени железни плочи. Под това въздушно вълнение и под тънък пласт вода плуваха китовете. Забелязани преди всички останали признаци, струите пара, изхвърляни от тях, изглеждаха като техни вестоносци или отделни летящи конници.

И четирите лодки бързаха сега към мястото на развълнуваната вода и въздух. Но по всичко личеше, че то ще им убегне; бягаше все по-далече и по-далече като безброй сливащи се мехури на спускащ се от хълмовете порой.

— Гребете, гребете, момчета — прошепна, колкото е възможно по-тихо и настойчиво, Старбък на хората си, а острият му втренчен поглед се бе спрял право пред носа на лодката като непогрешимите стрелки на компас. Този път той не говореше много на екипажа си, а екипажът не казваше нищо. Тишината в лодката се нарушаваше от време на време от особения му шепот, който ту рязко заповядваше, ту кротко молеше. Колко различен беше дребният и шумен Ледорез!

— Запейте и кажете нещо, мили! Ревете и гребете, гръмовержци! Свалете ме на черните им гърбове, момчета, само това искам от вас и ще ви припиша плантацията си в Мартас Винярд заедно с жената и децата. Свалете ме там… свалете ме там! Боже, Боже! Ще се вдървя от гледане: виж, виж тая бяла вода!

Докато кряскаше така, той свали шапка, стъпка я с нозе, вдигна я и я запрати далеко в морето; после започна да се изправя и навежда на кърмата на лодката като полудял жребец из прерия.

— Гледайте го — измънка провлачено Стъб, който следваше на кратко разстояние, стиснал машинално със зъби незапалената къса лула. — Прихвана го изневиделица тоя Фласк. Изневиделица ли? Да, именно изневиделица трябва да пипнем и тях. По-весело, по-весело, юнаци! За вечеря ще има пудинг, да знаете… веселие му е майката. Гребете, деца, гребете, бозайници… гребете всички. Но защо сте се разбързали, дявол да ви вземе? Полека, хора, полека и здраво. Само гребете безспир; нищо повече. Докато си прекършите гръбнаците и пречупите ножовете между зъбите си… само толкова. Полека… защо не карате полека, питам, та да си пръснете и черния, и белия дроб!

Това, което загадъчният Ахав казваше на своя тигрово жълт екипаж, е по-добре да не споменаваме; защото вие живеете под благословената светлина на една евангелска страна. Само безбожните акули в дръзкото море могат да изслушат онова, което Ахав крещеше, когато скачаше подир жертвата си с буреносно чело, кървясали очи и запенени уста.

Междувременно всички лодки продължаваха да порят вълните. Повтаряните намеци на Фласк за „оня кит“, както той наричаше въображаемото чудовище, което тормозело непрестанно с опашката си носа на неговата лодка, бяха понякога толкова живи и правдоподобни, че караха някои от хората му да поглеждат изплашено през рамо. А това беше противно на правилата; защото гребците трябва да си затварят очите и да си турят хомот на врата; обичаят гласи, че в такива решителни мигове те трябва да имат само уши и ръце.

Гледката беше чудна и страшна. Огромните вълни на всемогъщото море, налитащият им глух рев покрай осемте борда, напомнящи исполински кегли в безкрайно игрище; краткото потреперване на лодката, наклонила се за миг върху острието на вълните, които заплашваха да я разцепят на две; внезапното гмурване във водните глъбини и бездни; острите пришпорвания и подтиквания, за да се стигне до върха на отсрещния хълм; стремителното като на шейна плъзване по другата му страна; всичко това заедно с виковете на началниците и харпунджиите, с пресекливото задъхване на гребците, с чудната гледка на белия като слонова кост „Пекод“, който лети с разперени платна към лодките си като обезумяла квачка след писукащите пилци — всичко това изпълваше наистина с тревога. Нито зеленият новобранец, минал от обятията на жена си направо в разгара на своята първа битка; нито духът на мъртвец, срещнал на оня свят първия непознат призрак, могат да изпитат по-страшни и по-силни вълнения от човека, който е за първи път гребец в омагьосания, бурен кръг на лов за спермацетов кит.

Танцуващата пяна, бликнала при преследването, се забелязваше все повече и повече поради все по-тъмните сенки, които облаците хвърляха върху водата. Струите пара вече не се сливаха, а се пръскаха наляво и надясно; китовете като че се разделяха. Лодките се отдалечиха още повече една от друга; при което Старбък подгони три кита, хукнали към подветрената страна. Ние бяхме вдигнали платното си и летяхме със засилващия се вятър; лодката се носеше така стремглаво по водата, че гребците от подветрената страна едва смогваха да работят достатъчно бързо, за да не им бъдат отнесени греблата.

Скоро навлязохме в широко проснат слой мъгла; не се виждаше ни кораб, ни лодка.

— Карайте, момчета — прошепна Старбък, като дръпна още по-назад платното. — Ще смогнем да убием един кит, преди да ни настигне бурята. Ето пак пяна… Към нея! Скачайте!

След малко два набързо последвали вика от двете ни страни подсказаха, че другите лодки са се вкопчили здраво; виковете не бяха още заглъхнали, когато Старбък каза с мълниеносен, свистящ шепот:

— Ставай!

Куийкуег скочи с харпун в ръка. При все че ни един от тях не виждаше още близката смъртна опасност, втренчили поглед в напрегнатото лице на застаналия на кърмата помощник-капитан, моряците разбраха, че решителният миг е настъпил; а в същия миг чуха оглушително пляскане, като че петдесет слона се търкалят в леговищата си. Лодката продължаваше да лети в мъглата, вълните се извиваха и свистяха около нас като разперени ветрила на разярени змии.

— Ето гърбицата му. Хайде, хайде, хвърляй!

От лодката излетя кратко свистене: хвърленото от Куийкуег желязо. После с внезапно сътресение нещо невидимо ни блъсна изотзад, а в същото време носът на лодката се удари сякаш в подводна скала; платното не издържа и се пръсна; струя гореща пара бликна наблизо; нещо се залюля и тупна под нас като при земетресение. Целият екипаж бе почти задушен от главоломното изхвърляне в бялата пяна на вихрушката. Бурята, китът и харпунът се бяха слели; но китът, само докоснат от желязото, бе избягал.

Макар и пълна с вода, лодката беше почти невредима. Плувайки около нея, ние прибрахме плаващите гребла, прехвърлихме ги през борда и скочихме по местата си. Както бяхме застанали там до колене във водата, която покриваше всяка дъска и всеки ръб, за сведените ни погледи спрялата лодка приличаше на изникнал от морското дъно коралов риф.

Вятърът се превърна в буря; вълните ни запращаха едновременно щитовете си; вихрушката ревеше, вилнееше, трещеше около нас като пожар в прерия, в който горяхме, без да изгорим, безсмъртни в тая смъртоносна паст.

Напразно викахме другите лодки; да ги викаш в тая буря, беше все едно да ревеш към пламналите въглени през комина на лумнала пещ. Връхлитащите облаци и мъгла ставаха все по-тъмни с приближаването на нощта; от кораба не се виждаше ни следа. Вълнението не позволяваше никакъв опит за изхвърляне на водата от лодката. Безполезни като двигатели, веслата служеха сега за спасителни уреди. Като преряза връвта на непромокаемата кутия с кибрит, Старбък успя след няколко несполучливи опита да запали свещта във фенера; после я закачи за един прът и я подаде на Куийкуег, знаменосец на тази напразна надежда. Вдигнал нелепата свещ сред тази всемогъща пустиня, той стоеше като образ и символ на обезверен човек, поддържащ безнадеждно надеждата сред пълно отчаяние.

Измокрени до мозъка на костите, треперещи от студ, без надежда да видим ни кораб, ни лодка, ние вдигнахме поглед, щом почна да се зазорява. Морето беше все още покрито с мъгла, счупеният празен фенер лежеше на дъното на лодката. Изведнъж Куийкуег се изправи и сложи ръка на ухото си. Всички чухме слабо скърцане на въжета, заглушено веднага от бурята. Звукът се приближаваше все повече и повече; плътната мъгла бе разкъсана неясно от огромна неопределена фигура. Всички се хвърлихме изплашени в морето, когато корабът, плаващ точно срещу нас, се показа най-после на разстояние, не по-голямо от собствената му дължина.

Докато плувахме, видяхме как изоставената лодка се преобърна и изчезна под носа на кораба като треска в подножието на водопад; огромният кил мина над нея и ние я видяхме отново едва когато се появи зад кърмата. Заплавахме пак към нея, тласкани от вълните, докато ни прибраха най-после на борда. Другите лодки бяха зарязали китовете още преди да ги настигне вихрушката, и се бяха върнали навреме на кораба. Там ни бяха отписали, но продължавали да обикалят наоколо, за да открият следи от гибелта ни — някое весло или дръжка на харпун.