Херман Мелвил
Моби Дик (14)

Глава 12
Животопис

Куийкуег беше родом от Коковоко^[1], остров, който се намираше далеко на югозапад. Този остров не е отбелязан на никоя карта; действително важните места изобщо не са отбелязани никъде.

Още когато бил току-що излюпено диваче, което вилнеело из родните лесове, облечено в препаска от треви и следвано от хрупкащите кози, сякаш било зелена фиданка, още тогава в амбициозната душа на Куийкуег се таил копнеж да опознае християните не само чрез един-двама китоловци. Баща му бил върховен вожд, крал; чичо му главен жрец; лелите му по майка били съпруги на непобедими пълководци. В жилите му течала първокласна кралска кръв; макар и опорочена, уви, от людоедските наклонности, които е имал в непросветената си младост.

Веднъж в родния му залив пристигнал кораб от Сагхарбър и Куийкуег поискал да замине с него за християнските земи. Но тъй като имало достатъчен екипаж, искането му било отхвърлено; не помогнало и цялото кралско влияние на баща му. Обаче Куийкуег си дал обет. И отплавал сам с лодката си към един далечен проток, откъдето корабът трябвало непременно да мине, когато напусне острова. От едната страна имало коралов риф; от другата нисък нос, обрасъл с храсти, които се спускали над водата. Куийкуег скрил между тях лодката си, без да я изтегля на сушата, с нос към морето, и седнал до кърмата с весла в ръка; щом видял, че корабът се плъзга край него, той се втурнал като стрела, настигнал го, потопил с един ритник лодката си, покатерил се по веригите, проснал се на палубата, хванал се за една от халките за привързване към сушата и се заклел, че няма да го пусне, дори ако го насекат на парчета.

Напразно капитанът го заплашвал, че ще го изхвърли през борда; напразно вдигал нож над голите му ръце; Куийкуег бил царски син и не мръднал. Поразен от това отчаяно безстрашие и от безумното му желание да посети християнския свят, капитанът най-после отстъпил и му казал, че може да остане. Но този млад дивак, този морски престолонаследник изобщо не видял капитанската каюта. Пратили го долу при моряците и го направили китоловец. Обаче както цар Петър работил с удоволствие в корабостроителниците на чужди градове, така и Куийкуег не обръщал внимание на никакво привидно унижение, ако можел чрез него да спечели възможността да просвети своите невежи сънародници. Защото всъщност — както ми каза — той се ръководел от дълбокото желание да научи от християните как да направи народа си по-щастлив, нещо повече — по-добър. Но уви! Животът на китоловците го убедил скоро, че и християните могат да бъдат нещастни и порочни, дори безкрайно по-нещастни и по-порочни от езическите поданици на баща му. Когато стигнали най-после в стария Сагхарбър; когато видял как се държали там моряците; когато отишъл след това в Нантъкит и видял как изхарчили и тук заплатата си, нещастният Куийкуег сметнал желанието си за неосъществимо. „Светът е порочен по всички меридиани, казал си той; и аз ще си остана докрай езичник.“

Така, останал в душата си идолопоклонник, той все пак живееше между християни, обличаше се като тях и се мъчеше да говори неразбираемия им език. Затова имаше такива чудновати привички, при все че отдавна бе напуснал родния си край.

Запитах го деликатно дали не възнамерява да се върне и да заеме престола си; защото при заминаването баща му бил много стар и слаб, та можеше да се предположи, че е вече починал. „Не, отвърна ми той, още не“; страхувал се, че християнството или по-скоро християните са го направили недостоен да заеме чистия и неопетнен престол на тридесетте езически крале, негови предшественици. Но каза, че щял да се завърне — след време, — щом почувствал, че отново се е приобщил напълно към своята вяра. Засега обаче възнамерявал да пътува още и да повилнее из океаните. Направили го харпунджия и сега негов скиптър бил харпунът.

Запитах го какви са намеренията му за най-близкото бъдеще. Отвърна ми, че смятал да замине като харпунджия. Тогава аз му казах, че и моето намерение е да тръгна на лов за китове, и то от Нантъкит, най-многообещаващо пристанище за любителите на приключения. Той реши веднага да ме придружи до този остров, да отплава със същия кораб, да постъпи в същата смяна, в същата лодка и да се храни на същата маса, с една дума, да сподели изцяло участта ми; заловен неотлъчно за мене, реши да опита смело всичко, което съдбата ще ни поднесе на тоя и на оня свят. Съгласих се с радост, защото, освен че обичах Куийкуег, той беше опитен харпунджия и щеше да бъде много полезен за човек, напълно незапознат като мене с тайните на китоловството, макар и познаващ добре морето в качеството си на моряк от търговски параход.

Когато завърши разказа си заедно с последното смукване от изгасващата лула, Куийкуег ме прегърна, притисна чело до моето, после загаси лампата, всеки легна на своя край от кревата и скоро и двамата заспахме.