Херман Мелвил
Моби Дик (102)

Глава 100
Крак и ръка. „Пекод“ от Нантъкит се среща със „Самюел Ендърби“ от Лондон

— Ей, корабе! Виждали ли сте Белия кит?

Така се провикна Ахав, когато забеляза отново кораб под английско знаме, приближаващ ни откъм кърмата. Прилепил рупора до устата си, старикът стоеше прав в своята вдигната над борда капитанска лодка, така че кокаленият му крак можеше да се види ясно от чуждия капитан, небрежно облегнат на носа на своята лодка. Той беше мургав, едър шестдесетгодишен мъж с добродушно и приятно лице, облечен в широка куртка, която висеше на фестони от синьо матроско сукно; единият й празен ръкав се развяваше отзад като везания ръкав на хусарски мундир.

— Виждали ли сте Белия кит?

— Виждаш ли това? — измъквайки я от гънките, които я скриваха, чуждият капитан показа една бяла ръка от кост на спермацетов кит, завършваща с прилична на чук дървена главичка.

— Хората в лодката ми! — изкрещя Ахав и размаха веслата. — Готови за спускане!

След по-малко от минута, без да излезе от лодката си, той бе спуснат заедно с екипажа й във водата и скоро се приближи до борда на чуждия кораб. Но тук се появи непредвидено затруднение. Поради обзелата го възбуда Ахав бе забравил, че откакто бе загубил крака си, не бе се качвал ни веднъж на друг кораб освен на своя собствен, където това ставаше с помощта на много остроумно измислено и удобно приспособление, което не можеше да се прехвърли моментално на друг плавателен съд. За никого не е лесно — с изключение, разбира се, на китоловците, които всекичасно свикват с това — да се покатери в открито море от лодка на кораб; защото вълните ту издигат лодката до самия фалшборд, ту я спускат изведнъж почти до кила. А тъй като беше лишен от единия си крак и чуждият кораб не притежаваше удобното приспособление, Ахав се видя унизен до положението на несръчен сухоземен жител, поглеждащ отчаяно изменчивата и недостъпна височина, до която едва ли би могъл да се надява, че ще стигне.

Споменахме вече, струва ми се, че и най-малкото затруднение, което му се случваше, щом биваше, макар и косвено, свързано със сполетялото го някога нещастие, почти неизменно ядосваше и вбесяваше Ахав. А в случая това чувство се засилваше от факта, че двамата офицери на чуждия кораб, наведени през борда до отвесната стълбичка от заковани дъсчици, му спускаха две изящно украсени въжета; защото не се сещаха, че човек с един крак не може да се възползва от тоя моряшки парапет. Но тази неловкост трая само миг, защото чуждият капитан схвана веднага положението и извика:

— Разбирам, разбирам! Спрете… не спускайте въжето! По-живо, момчета, донесете макарата.

По една щастлива случайност само преди ден-два бяха уловили кит и голямата макара беше още горе, а тежката извита кука за маста, вече изчистена и изсушена, беше все още закачена на края й. Спуснаха я бързо на Ахав, който разбра веднага, прехвърли единия си крак на куката (седна на куката като на котва или върху ябълков клон), после каза да започнат издигането, на което помагаше, като прихващаше ту с едната, ту с другата си ръка въжетата на макарата. Скоро го прехвърлиха през високия борд и го свалиха внимателно върху скрипеца. Протегнал сърдечно за поздрав кокалената си ръка, капитанът пристъпи към Ахав, който извади напред кокаления си крак, кръстосвайки го с кокалената ръка (както две риби меченоски кръстосват остриетата си), и изрева като морж:

— Така, така, драги! Да ударим кост в кост!… У тебе ръка, у мене крак… ръка, която няма никога да потрепери, и крак, който няма никога да избяга. Къде видя Белия кит?… Преди колко време?

— Белия кит — каза англичанинът, насочвайки към изток кокалената си ръка и поглеждайки тъжно през нея като през телескоп. — Ей там го видях, при екватора, миналия сезон.

— И той ти грабна ръката, така ли? — запита Ахав, като се спусна от скрипеца, придържайки се в рамото на англичанина.

— Да, или поне стана причина да я изгубя, и твоят крак ли?

— Разказвай — отвърна Ахав. — Как се случи?

— За първи път в живота си крайцерувах по екватора — започна англичанинът. — По онова време не знаех нищо за Белия кит. Както и да е. Един ден спуснахме лодки за стадо от четири-пет кита и от моята удариха с харпун един от тях; редовна стока цирков кон, който се въртеше непрекъснато около нас, така че екипажът на лодката ми, за да запази равновесие, трябваше да не мърда, а да натиска задниците си на борда. След малко от глъбините изскокна друг грамаден кит с млечнобяла глава и гърбица, целият набръчкан.

— Той е бил! Той е бил! — извика Ахав, като си пое най-после дъх.

— Близо до дясната му перка стърчаха харпуни.

— Така, така… моите са били… моите железа — извика тържествуващо Ахав. — Продължавай!

— Ами че остави ме да продължа — каза добродушно англичанинът. — И така, този прадядо с бялата глава и гърбица се втурва запенен посред стадото и почва да хапе яростно въжето ни.

— Така, разбирам; искал е да го скъса и да освободи вързаната риба… Стар номер… знам си го аз.

— Не зная как се случи — продължи едноръкият офицер, — но когато захапа въжето, то се закачи някак за зъбите му; отначало не разбрахме това, обаче щом почнахме да изтегляме въжето, ударихме се изведнъж в неговата гърбица вместо в другия кит, който се отдалечаваше радостно към ветрената страна. Като видях какво е положението и с какъв благороден и грамаден кит имаме работа — най-благородния и най-грамадния, който съм виждал някога, сър, реших да го уловя, при все че изглеждаше ужасно разярен. А като се страхувах, че случайно закачилото се въже може да се откачи или пък зъбът, за който се бе закачило, да бъде измъкнат (защото екипажът на лодката ми умееше дяволски да дърпа харпуново въже), като разбирах всичко това, казвам, скочих в лодката на първия си помощник, мистър Маунтоп — да ви го представя впрочем, капитане, мистър Маунтоп; Маунтоп, да ти представя капитана! Та, както казах, скочих в лодката на мистър Маунтоп, която беше до моята, сграбчих първия попаднал ми харпун и го забих в нашия прадядо. Но, Господи Боже, сър, в същия миг ослепях и с двете очи като същински прилеп, всичко потъна пред очите ми в черна пяна… а сред нея опашката на кита се издигаше над нас като мраморен обелиск. Безполезно е да се бяга и докато търсех опипом посред пладне, при слънце, което блестеше по-ярко от всички скъпоценни камъни по кралската корона; докато търсех, казвам, опипом втория харпун, за да го метна през борда… опашката се стоварва като лиманска кула върху ни, разцепва на две лодката ми, раздробява всяка половина на трески, а самата бяла гърбица, с опашка напред, плува между отломките и ги разтърсва като тресчици. Всички изхвръкнахме от лодката. За да се отърва от ужасните удари на опашката, аз сграбчих дръжката на забития в гърба му харпун и за миг увиснах на него като риба паразит. Но една голяма вълна ме отхвърли настрана, а в същия миг рибата се втурна напред и потъна като стрела; тогава именно острието на проклетия втори харпун, който се мяташе до мен, ме клъцна ей тук! (Той плесна с длан точно под рамото си.) Да, точно тук ме клъцна и ме повлече, както ми се стори, право в преизподнята; но, слава богу, острието проряза кожата надолу… по цялата ръка… излезе близо до китката и аз изплувах на повърхността; останалото ще ви разкаже ей този джентълмен (впрочем да ви го представя, капитане — доктор Бънджър, нашият корабен лекар; Бънджър, приятелю, да ти представя капитана). А сега, Бънджър, разказвай по-нататък, моето момче.

Джентълменът специалист, към когото се обърнаха така свойски, стоеше през цялото време до тях; нищо в неговата външност не показваше джентълменското му положение на борда. Лицето му беше прекалено закръглено, но трезво; облечен беше в избеляла синя вълнена блуза или рубашка и закърпени панталони; досега разделяше вниманието си между сваята, която държеше в едната си ръка, и кутията за хапчета, която държеше в другата, като поглеждаше от време на време критично и кокалените крайници на двамата осакатени капитани. Но когато началникът му го представи на Ахав, той се поклони учтиво и се залови веднага да изпълни молбата.

— Раната беше ужасна — започна корабният лекар — и по мой съвет капитан Бумър пое с нашия стар Сами…

— Корабът ми се нарича „Самюъл Ендърби“ — прекъсна го едноръкият капитан, като се обърна към Ахав, — продължавай, драги.

— Пое с нашия Сами курс на север, за да се измъкнем от непоносимата жега на екватора. Но напразно… Аз сторих всичко, което можах; прекарвах нощите при него; бях много строг по отношение на диетата…

— О, ужасно строг — намеси се самият пациент и добави с внезапно променен глас: — Всяка нощ се напиваше заедно с мене с горещ пунш, докато просто не виждаше как да ме превърже, и ме пращаше да спя пиян почти като него към три часа сутринта. Да, небеса! Той наистина седеше нощем с мене и беше много строг по отношение на диетата! Да, нашият доктор Бънджър е неуморен болногледач и невероятно строг по диетите. (Смей се, Бънджър, смей се, кучи сине! Защо не се смееш? Знаеш, че си незаменим негодник.) Но карай, приятелю, предпочитам да ме убиеш ти, отколкото да ме спаси някой друг.

— Трябва да сте разбрали вече, уважаеми сър — започна с невъзмутимо благочестив вид Бънджър, като се поклони на Ахав, — че нашият капитан обича понякога да се шегува и ни съчинява много забавни историйки в тоя дух. Но мога все пак да кажа en passant, както казват французите, че сам аз, Джек Бънджър, човек с духовно звание до неотдавна, съм строг въздържател; никога не пия…

— Вода! — извика капитанът. — Вода наистина никога не пие, разболява се от нея. От прясната вода го хваща хидрофобия; но продължавай… продължавай да разказваш за ръката.

— Да, ще продължа — каза спокойно докторът. — Току-що бях започнал да разказвам, сър, преди шеговитото прекъсване от капитан Бумър, че въпреки всичкото ми старание и строгост раната непрестанно се влошаваше; всъщност, сър, едва ли лекар е виждал по-лоша рана: повече от две стъпки и няколко инча дълга. Измерих я с лота. Накратко казано, раната почерня; знаех какво може да стане, както и стана; но аз нямам пръст в поставянето на кокалената ръка — той я посочи със своята. — Това е работа на капитана, не е моя; той заповяда на дърводелеца да я направи и го накара да й тури дървения чук на края, навярно за да избива с него мозъците на хората, както се опита веднъж да избие и моя. Понякога го обземат пристъпи на сатанинска ярост. Вижда те ли този белег, сър? — Той свали шапка, отметна назад кичур коса и показа на черепа си кръгла вдлъбнатина, която по нищо не напомняше белег от рана. — Капитанът ще ви разкаже как съм го получил, той знае.

— Не, не зная — отвърна капитанът. — Питайте майка му, този белег е от рождение. Ах ти, неповторими мерзавецо, ти… ти, Бънджър! Имало ли е някога из моретата друг такъв Бънджър? Когато умреш, трябва да те турим в саламура, кучи сине; трябва да те запазим за бъдните поколения, мошенико!

— А какво стана с Белия кит? — извика Ахав, който слушаше досега нетърпеливо това интермецо между двамата англичани.

— О! — възкликна едноръкият капитан. — О, да! Да, след като се гмурна, известно време не го видяхме; всъщност, както вече казах, аз не знаех тогава кой кит ми е изиграл тоя номер. Едва по-късно, когато стигнахме екватора, чухме за Моби Дик — както някои го наричат — и тогава разбрах, че е бил той.

— Срещал ли си го след това?

— Два пъти.

— Но не можа да го пипнеш?

— Нямах и намерение да се опитвам; стига му едната ми ръка. Какво бих правил, ако загубя и другата? А щом Моби Дик захапе нещо, непременно ще го глътне.

— Чудесно — прекъсна го Бънджър. — Дай му тогава за стръв лявата си ръка, за да ти върне дясната. — Знаете ли, джентълмени — той се поклони важно и отмерено на двамата капитани, — че храносмилателните органи на кита са така недостижимо устроени от божественото провидение, че той не може да смели напълно дори една човешка ръка? И той много добре го съзнава. Така че това, което вие смятате за свирепост на Белия кит, е само негова несръчност. Защото той никога и не помисля да гълта някой крайник; иска само да плаши, като се преструва, че ще го глътне. Но понякога заприличва на стария цейлонски фокусник, мой някогашен пациент; той се преструваше, че гълта джобни ножчета и веднъж наистина глътна едно, което стоя у него повече от година. Изкара го — и то на части, разбира се — едва след като му дадох лекарство за повръщане. И той не можеше да смели това джобно ножче и да го превърне в съставна част на организма си. Да, капитан Бумър, ако побързате да заложите навреме едната си ръка, в такъв случай другата ще е ваша, за да я погребете с почести; дайте само по-скоро възможност на кита да се приближи към вас и работата е наред.

— Не, благодаря, Бънджър — каза английският капитан. — Да му е честита ръката, която си взе, щом не можах да си я опазя, защото не знаех с кой имам работа; но втора няма да получи. Никакви бели китове вече; спуснах веднъж лодка за бял кит — стига ми. Зная, че е голяма чест да го убиеш: ще получиш и цял кораб скъпоценен спермацет; но вярвай, по-добре е да си по-далече от него; не е ли така, капитане? — И той погледна кокаления крак.

— Така е. Но въпреки това ще го гонят. Тези прокълнати неща, от които е най-добре да стоиш по-далече, не са най-малко привлекателните за нас. Той е същински магнит! Колко време има, откакто го видя за последен път? И в каква посока се движеше?

— Спаси ме, Господи, и погуби нечестивия дявол! — извика Бънджър, поприведе се и започна да обикаля и да души като куче около Ахав. — Я ми дайте термометъра!… На тоя човек му кипи кръвта… а пък от пулса му дъските треперят!… Сър!… — Той извади от джоба си ланцет и се приближи до Ахав.

— Стой! — изрева Ахав и го блъсна към фалшборда. — Гребците по места! В каква посока се движеше той?

— Велики Боже! — извика английският капитан, комуто бе зададен въпросът. — Какво става? На изток отиваше, мисля.

— После прошепна на Федала: — Луд ли е вашият капитан?

Но Федала само сложи пръст на устните си и се прехвърли през борда, за да заеме мястото си при кърмата на лодката; а пък Ахав дръпна към себе си блока и заповяда на моряците да се приготвят да го спуснат със скрипците.

След миг той беше до кърмата в лодката и манилците сграбчиха веслата. Напразно го викаше английският капитан. Обърнал гръб на чуждия кораб, неотделящ поглед от своя, Ахав стоя неподвижно на кърмата, докато стигна до „Пекод“.