Херман Мелвил
Моби Дик (10)

Глава 8
Амвонът

Не мина много време и в черквата влезе един доста снажен мъж; от бързия и почтителен начин, по който всички погледи се насочиха към него, щом блъснатата от бурята врата се затвори след влизането му, пролича, че този прекрасен старец е капеланът. Да, това беше прочутият отец Мапъл, наричан така от китоловците, които много го обичаха. На младини той бил моряк и китоловец, но от много години вече се посветил на свещенослужителство. По времето, за което става дума, отец Мапъл беше в стегнатата зима на една здрава старост; старост, която се превръщаше във втора цъфтяща младост, защото между браздите на бръчките му проблясваха нежните лъчи на нов разцвет — една пролетна зеленина, подаваща се изпод февруарски сняг. Който не бе чувал предварително историята му, непременно би се учудил доста на отец Мапъл. Защото поради по-раншния си, изпълнен с приключения моряшки живот, той бе лишен от някои дълбоко внедрени клерикални особености. Когато влезе, забелязах, че няма дъждобран, а сигурно не бе дошъл и със собствена кола, защото широкополата му шапка се бе сблъскала с топящата се суграшица, а дългото тъмносиньо палто просто го смъкваше надолу с тежестта на водата, която бе попило. Но шапката, палтото и галошите бяха снети едно след друго и закачени в ъгъла; после, останал само по един спретнат костюм, той се приближи спокойно към амвона.

Амвонът, като повечето старомодни амвони, беше доста висок и тъй като една обикновена стълба за такава височина щеше да стесни значително и без това малката черква, архитектът, вероятно подсетен от отец Мапъл, бе направил амвона без стълба и го бе снабдил с отвесна странична стълбичка като ония, по които се качваме от лодка на параход. Съпругата на един капитан на китоловен кораб бе подарила на черквата великолепни вълнени въжета за перила на тази стълба и тъй като самите стъпенки бяха в махагонов цвят, хрумването не беше проява на безвкусица, особено като се има предвид за какви хора беше предназначена черквицата. Спирайки за миг в подножието на стълбата, уловил с две ръце орнаментните пискюли на въжетата, отец Мапъл вдигна поглед, след това с една наистина моряшка и същевременно благочестива ловкост, местейки последователно ръце, се изкачи по стъпенките така, като че се изкачваше по главната мачта на кораба си.

Както при повечето стълби от тоя вид, страничните части на тази подвижна стълба бяха от облечено с плат въже; дървени бяха само кръглите стъпенки, придържани от възли. Още щом погледнах амвона, аз забелязах, че колкото и да са удобни при кораб, тези възли изглеждаха излишни тук. Защото не предполагах, че след като се изкачи, отец Мапъл ще се обърне полека, ще се наведе от амвона и ще започне да издърпва едно по едно стъпалата, докато прибере цялата стълба, оставайки неуязвим като в цитаделата на Квебек.

Замислих се, но не можах да разбера за какво са тия възли. Отец Мапъл беше всеобщо признат за искрен и свят човек, затова не можех да го подозра в търсене на известност чрез сценични трикове. Не, помислих си, тази постъпка трябва да има някаква сериозна причина; тя е може би символ на невидимост. Дали чрез това физическо откъсване той не иска да посочи духовното си отделяне за момента от всички външни, светски връзки и приятелства? Да, защото, доколкото разбирах, този амвон, запасен с хляба и виното на Словото Божие, е за верния божи служител една самозадоволяваща се твърдина — един непристъпен Еренбрайтщайн, зад чиито стени блика непресъхващ извор.

Но подвижната стълба не беше единствената чудноватост на това място, подсказана от някогашните моряшки подвизи на капелана. Стената зад амвона, между мраморните надгробни плочи от двете му страни, беше украсена с огромна картина, представяща голям кораб, който се бори с ужасна буря пред спасителен бряг от черни скали и белоснежен прибой. Но високо над разкъсаните облачета и тъмните буреносни мъгли плуваше слънчево островче, откъдето надничаше лъчезарно ангелско лице; това светло лице озаряваше с ясно сияние люшкащата се палуба, напомнящо сребърната плоча, поставена върху палубата на „Виктори“, където бе паднал адмирал Нелсън. „О, доблестни корабе, казваше сякаш ангелът, бори се, бори се, доблестни корабе, и не унивай в борбата; защото слънцето прозира вече, облаците се разсейват, небето скоро ще се проясни.“

И по самия амвон не липсваха следи от любовта към морето, подсказала стълбата и картината. Покритата му с ламперии предна част напомняше отвесен нос на кораб, а светата библия бе положена върху извитата издаденост, напомняща старинна резба на носа на кораб.

Какво друго би могло да бъде по-многозначително? Нима амвонът всякога не е най-предното място на тоя свят; всичко друго остава зад него; амвонът води света. Оттам се съзира най-напред бурята на гнева господен и носът понася първия му пристъп. Оттам се молят за попътен вятър на бога на добрите и злите ветрове; да, светът е плаващ кораб, който не е завършил пътя си, а пък амвонът е неговият нос.