Херман Мелвил
Моби Дик (112)

Глава 110
Куийкуег в ковчега

След старателно търсене се оказа, че и най-забутаните бурета в трюма са съвършено здрави и тече вероятно някъде по-надолу. Затова, тъй като времето беше тихо, моряците почнаха да се ровят все по-дълбоко и по-дълбоко, нарушавайки покоя на огромните редици бъчви, като изпращаха тия великански къртици от полунощния мрак долу на дневната светлина горе. Те бяха толкова дълбоко, така стари и плесенясали, че човек неволно поглеждаше за някое крайъгълно буре, пълно с монети от самия капитан Ной и облепено с обяви, предупреждаващи напразно безразсъдния древен свят за настъпването на потопа. Една след друга изкачвахме горе бъчви с вода за пиене, хляб, месо, дъски и обръчи, докато най-после по палубата не остана място за минаване; изпразненият трюм кънтеше под стъпките ни, като че се движехме върху празни катакомби, а корабът се люшкаше и мяташе из морето като пълна с въздух дамаджана. Главата му беше натежала като на гладен студент, изгълтал целия Аристотел. Добре поне, че не ни връхлетяха и тайфуни по това време.

Тъкмо тогава клетият ми сърдечен приятел езичник Куийкуег се разболя от треска, която без малко щеше да го отнесе.

Трябва да се каже, че синекурите са непознати в китоловството; достойнството и опасността тук вървят ръка за ръка; докато станете капитан, колкото повече се издигате служебно, толкова повече ще се трудите. Така беше и с горкия Куийкуег, който като харпунджия трябваше не само да се справя с яростта на живия кит, но — както вече видяхме — да се покатерва и на мъртвия му гръб в развълнуваното море; после да слезе в тъмния трюм и облян по цял ден в пот в подземния затвор, да търкаля неуморно тежки бурета и да се грижи за наместването им. С една дума, харпунджиите вършат най-тежките работи в китоловния кораб.

Горкият Куийкуег. Трябваше да се наведете през люка, когато корабът беше вече полуизпразнен, и да погледнете долу, където полуголият дивак пълзеше сред влагата и плесента като пъстър зелен гущер на дъното на кладенец. И наистина този трюм се оказа за тебе, клети езичнико, същински кладенец или по-скоро ледник; въпреки обилното си потене Куийкуег хвана там ужасна настинка, която се превърна в треска и накрая, след няколкодневно боледуване, го повали на легло и го доведе до прага на смъртта. Той чезнеше и се топеше през тия няколко безкрайно дълги, мъчителни дни, докато от него остана най-после само скелетът и татуировките му. Но докато отслабваше и скулите му изпъкваха, очите му ставаха все по-големи и по-големи и светейки със странен мек блясък, гледаха кротко и дълбоко — ярко доказателство за онази безсмъртна сила у него, която нито ще угасне, нито ще отслабне. И както кръгове по водата едновременно замират и се разширяват, така и очите на Куийкуег все повече и повече се разширяваха като кръгове на вечността. Неизразим ужас те обземаше, докато, седнал до този чезнещ дивак, виждаше по лицето му ония странни неща, които били зърнати от присъстващите на Зороастровата^[1] смърт. Защото това, което е истински чудно и страшно у човека, никога не е било изразено с думи или в книга. А приближаването на смъртта, която изравнява всички, отпечатва върху всяко лице едно последно откровение, което би могъл да изрази само мъртвец. Затова — нека повторим — никакъв умиращ халдеец или грък не е имал по-възвишени и по-святи мисли от тези, чиито тайнствени сенки пробягваха по лицето на нещастния Куийкуег, легнал в люшкащия се хамак, където вълните го приспиваха във вечен сън, а невидимият океански прилив го издигаше все по-високо и по-високо към предопределеното му небе.

Всички на кораба го отписаха; а какво мислеше сам Куийкуег, пролича от чудноватата молба, която ни отправи. В дрезгавия час на утринната вахта, точно преди зазоряване, той повика при себе си един моряк, взе ръката му и каза, че когато бил в Нантъкит, видял малки лодки от някакво тъмно дърво, подобно на онова, от което правели военни пироги в родния му остров; когато разпитал за какво служат, научил, че в Нантъкит поставяли всеки умрял китоловец в такава лодка; възможността да бъде положен някой ден в също такава ладийка му се понравила особено много, защото напомняла обичаите на собственото му племе, според които мъртвият воин бивал балсамиран и пуснат да плава в също такава лодка към звездните архипелази; защото неговите сънародници не само вярват, че звездите са архипелази, но смятат, че далеко зад видимия кръгозор собственото им топло, безбрежно море се слива със сините небеса и образува белите талази на Млечния път. Той добави, че изтръпва при мисълта да го обвият в хамака, според обикновения морски обичай, и да го изхвърлят като отрепка на хищните акули. Не; той искаше една Нантъкитска лодка; тя му се полагаше и затова, защото той беше китоловец, а такава лодка ковчег беше без кил, също като китоловна лодка, при все че беше без рул и щеше да се носи на дрейф из мъгливите столетия.

Щом съобщиха тази странна молба на началството, дърводелецът получи незабавно заповед да изпълни на всяка цена желанието на Куийкуег. На борда имаше стар дървен материал за езически ковчези, сечен от девствените гори на Лакадивските острови при едно продължително по-раншно пътуване; от тези именно тъмни дъски решиха да сковат ковчега. Щом му съобщиха решението, дърводелецът взе линията и с обичайната си равнодушна изпълнителност отиде в моряшкия трюм, за да вземе точната мярка на Куийкуег, като нанасяше с тебешир по него дължината на линията.

— Ех, горкият човек! Ще мре вече — промълви морякът от Лонг Айланд.

Дърводелецът се върна при тезгяха си, нанесе на него за удобство и точност дължината на ковчега и я увековечи, като издълба две резки в двата й края. След това донесе дъските и сечивата и се залови за работа.

Когато бе закован и последният гвоздей, а капакът бе съответно отмерен и нагласен, той вдигна леко на рамо ковчега и тръгна към моряшката спалня, да види готов ли е покойникът.

Като дочу възмутените и полушеговити викове, с които моряците по палубата започнаха да гонят дърводелеца с ковчега, Куийкуег заповяда за най-голямо тяхно огорчение да му го донесат незабавно; невъзможно беше да му откажат; защото най-големи тирани от всички смъртни са умиращите; тия клетници толкова скоро ще престанат завинаги да ни безпокоят, че е редно да изпълняваме всичките им желания.

Куийкуег се наведе от хамака и разгледа дълго и внимателно ковчега. След това поиска харпуна си, накара да извадят дървената му дръжка, после каза да поставят острието заедно с една от лопатите на лодката му. Пак по негово искане наредиха от двете страни сухари, до главата шише с прясна вода, а до краката торбичка с пръст, която изтъркаха от пода на трюма; след като навиха и едно платно за възглавница, Куийкуег помоли да го сложат в това последно легло, за да провери доколко е удобно. Той полежа неподвижно няколко минути, после изпрати един моряк да му донесе от торбата малкото идолче, стисна Йожо, скръсти ръце на гърдите си и поиска да поставят капака (или както се изрази, да спуснат люка). Капакът бе поставен, като оставиха отворена и прикрепиха с кожен ремък частта откъм главата и Куийкуег остана така прострян в ковчега си, откъдето се виждаше само замисленото му лице.

— Рармаи (ще го бъде, бива го) — промълви най-после той и даде знак да го върнат в хамака.

Но преди да бъде сторено това, Пип, който през цялото време се бе навъртал незабелязано наоколо, се приближи до него и с тихи ридания го улови за ръка, като държеше в другата дайрето си.

— Клети скитнико! Никога ли няма да се свършат твоите уморителни скитания? Къде ще отидеш сега? Ако течението те отнесе към милите Антили, където вълните плискат по брега само водни лилии, ще изпълниш ли едно мое поръчение? Намери там един отдавна отсъстващ Пип; мисля, че той е в тия далечни Антили. Ако го намериш, утеши го; защото сигурно е много тъжен; виждаш ли, той изостави дайрето си… а пък аз го прибрах. Трам-там-там! Сега, Куийкуег, можеш да умреш; аз ще ти изсвиря марша на умиращите.

— Слушал съм — промълви Старбък, като погледна през люка, — че при силна треска и най-невежите люде започват да говорят на древни езици; а когато загадката се изясни, почти винаги се оказва, че в своето напълно забравено детство наистина са чували някои премъдри мъже да разговарят на тия езици. Така, според моето дълбоко убеждение, и клетият Пип ни донася със своето прекрасно безумие небесни доказателства за нашата обща небесна родина. Къде другаде, ако не там, би могъл да чуе всичко това?… Но тихо: той заговори пак, само че по-несвястно.

— Наредете се по двама! Да го прогласим за генерал! Ей, къде е харпунът му? Сложете го напряко… Трам-там-там! Ухаа! Ех, да има сега един боен петел да изкукурига на главата му! Куийкуег умира като храбрец!… Запомнете това! Куийкуег умира като храбрец!… Запомнете! Като храбрец, казвам аз, като храбрец, като храбрец! А жалкият малък Пип умря като страхливец! Цял трепереше… Позор за Пип! Чуваш ли? Ако намериш Пип, кажи на целите Антили, че той е беглец и страхливец, страхливец, страхливец! Кажи им, че скочи от китоловна лодка! Никога няма да ударя дайрето си за недостойния Пип и да го проглася за генерал, ако умре още веднъж тук. Не, не! Позор за всички страхливци!… Позор! Да се издавят всички като Пип, който скочи от китоловна лодка! Позор, позор!

През това време Куийкуег лежеше със затворени очи, сякаш бе заспал. Отведоха Пип и преместиха болния в хамака му.

Но сега, когато той беше напълно подготвен за смъртта; когато се разбра, че ковчегът му е точно по мярка, Куийкуег неочаквано се съвзе; скоро се разбра, че не ще има нужда от изделието на дърводелеца; а на моряците, които му изказваха радостната си изненада, Куийкуег каза буквално, че причината за внезапното му оздравяване била следната; в най-критичния момент той си припомнил, че не е довършил някаква работа на сушата и затова се отказал от умирачката; решил, че не бива още да умре. Когато го запитаха възможно ли е да решава по собствената си пълновластна и свободна воля дали да живее, или да умре, той отговори — разбира се. С една дума, според схващането на Куийкуег, ако човек е решил да живее, една обикновена болест не е в състояние да го убие; може да го погуби само кит, буря или друга някаква гневна, неразсъждаваща, неукротима сила.

Трябва да се изтъкне, че между дивака и цивилизования човек съществува следната разлика: докато оздравяването на един цивилизован болен трае средно шест месеца, болният дивак, общо взето, се оправя почти за един ден. Така че моят Куийкуег твърде скоро се съвзе, поседя няколко дни на рудана, без да работи (но гълташе огромни количества храна), скочи на крака, протегна ръце, попрозина се, прехвърли се в окачената до борда китоловна лодка, вдигна харпуна си и заяви, че е готов за бой.

По някакво дивашко хрумване той използва ковчега си за моряшки сандък; изпразни от чувала дрехите си и ги нареди вътре. Много свободни часове употреби той да изрязва по капака какви не смешни фигури; изглежда, че се опитваше да издълбае посвоему част от сложната татуировка, украсяваща тялото му. Татуировката беше дело на починал пророк и ясновидец от неговия остров; чрез тези йероглифи той бе изписал върху тялото му пълно обяснение на небето и земята и мистично ръководство на изкуството за достигане на истината; така че личността на Куийкуег беше неразрешена загадка, чудно еднотомно съчинение, чиито тайни не можеше да прочете дори самият той, при все че в тях се блъскаше собственото му сърце; и тези тайни бяха осъдени да изгният заедно с живия пергамент, върху който бяха записани, и да останат докрай неразгадани. Тази мисъл навярно накара Ахав, наблюдаващ една сутрин горкия Куийкуег, да възкликне от сърце, докато се отдалечаваше: — О, дяволски изкушения на боговете!